Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (41)

Глава 40
На следващата сутрин

Гърни се събуди с тежък емоционален махмурлук.

Разкъсван между размислите и унеса, сънят му беше прекалено неспокоен и лек, за да изпълни жизненоважната си функция и да разтовари напрегнатите преживявания на изминалия ден в подредените шкафчета на паметта му.

Голяма част от вчерашните вълнения не го бяха напуснали и все още ангажираха напълно съзнанието му, пречеха му да се фокусира върху настоящия момент. Едва след като си взе душ, облече се, направи си кафе и се присъедини към Мадлин на масата за закуска, забеляза колко ясен и безоблачен е денят.

Но дори този положителен фактор не успя да постигне въодушевяващия ефект, който би имал обикновено.

По радиото звучеше музика, някакво оркестрово изпълнение. Гърни мразеше музиката рано сутрин, а в настоящето му настроение тя го подразни още по-силно.

Мадлин го погледна над книгата, която държеше пред себе си.

— Какво има?

— Чувствам се доста объркан.

Тя смъкна книгата с още няколко сантиметра.

— Заради случая „Спалтър“?

— Най-вече… предполагам.

— Какво за него?

— Просто нещата не пасват. Става все по-грозно и заплетено.

Разказа й за двете обаждания на Хардуик от Купърстаун, като премълча за липсващата глава — гадеше му се само при мисълта за това.

— Изобщо не съм сигурен какво става. И имам чувството, че нямам сили да се справя.

Мадлин затвори книгата си.

— Да се справиш?

— Да го разгадая — какво наистина е станало, кой стои зад убийствата, защо.

Тя се втренчи в него.

— Нима вече не успя в това, за което те наеха?

— Да съм успял?

— Останах с впечатлението, че обвинението срещу Кей Спалтър е разбито на пух и прах.

— Вярно е.

— Значи присъдата й ще бъде отменена при обжалването. Това беше идеята, нали?

— Това беше, да.

— Беше?

— Струва ми се, че адът се изсипва върху нас. Тези нови убийства и палежи…

Мадлин го прекъсна.

— За чието разследване си има полиция.

— Която не се справи особено добре първия път. И не мисля, че имат някаква представа с какво всъщност се сблъскват.

— А ти имаш ли?

— Не съвсем.

— Значи никой не знае какво става. И кой трябва да разбере?

— Официално е работа на Бюрото за криминални разследвания.

Тя сведе глава и го погледна предизвикателно.

— Официално, законно, логично и по всеки друг начин.

— Права си.

— Но?

След неловка пауза Гърни каза.

— Но има опасен луд, който се разхожда на свобода.

— Навън има доста луди хора.

— Този убива хора от осемгодишен. Обича да убива хора. Колкото повече, толкова по-добре. Някой го е пуснал от каишката, насъскал го е срещу Карл Спалтър и сега той трябва да довърши делото си. Не може да бъде спрян и овладян.

Мадлин го изгледа замислено.

— Значи опасността се увеличава. Онзи ден каза, че има един процент вероятност да тръгне след теб. Очевидно събитията в Купърстаун променят всичко.

— До известна степен, но все още мисля…

— Дейвид — прекъсна го тя. — Трябва да го кажа… знам какъв ще бъде отговорът ти, но трябва да го кажа. Ти имаш избор. Можеш да спреш.

— Дори да се оттегля от разследването, той ще продължава да е навън. Просто шансът да бъде заловен ще бъде много по-малък.

— Но ако ти не го преследваш, може би и той няма да тръгне след теб.

— Той може да не разсъждава толкова логично.

Мадлин го погледна притеснено и с недоумение.

— От това, което си ми казвал за него, ми се струва, че е доста логичен, прецизно обмислящ плановете си човек.

— Прецизно обмислящ плановете си човек, воден от убийствена ярост. Това им е странното на наемните убийци. Могат да са хладнокръвни и практични, когато става въпрос за действия, които предизвикват ужас у повечето от нас, но в мотивацията им няма абсолютно нищо хладнокръвно и практично — и не говоря за парите, които получават. Те са на второ място. Срещал съм професионални убийци. Разпитвал съм ги. Опознах някои от тях доста отблизо. И знаеш ли какви са през повечето време? Тласкани от ярост серийни убийци, които са успели да превърнат лудостта си в добре платена професия. Искаш ли да чуеш нещо наистина откачено?

По изражението й личеше, че не изгаря от любопитство, но той продължи.

— Някога, когато Кайл беше малък, му казвах, че ключът към щастливия живот, към щастливата кариера е да откриеш занимание, което ти доставя такова удоволствие, че да си готов да го правиш и без пари, и после просто да намериш някой да ти плаща за него. Е, не са много хората, които го постигат. Говорим най-вече за пилотите, музикантите, артистите, художниците и спортистите. И за наемните убийци. Не искам да кажа, че професионалните убийци завършват щастливо живота си. Повечето от тях умират от насилствена смърт или се озовават в затвора. Но те обичат това, което правят, докато го правят. Биха убивали хора, независимо дали ще им плащат за поръчките или не.

Докато говореше, Мадлин се разстройваше все повече.

— Дейвид, какво, за бога, искаш да кажеш?

Той осъзна, че е отишъл по-далеч, отколкото бе възнамерявал.

— Само това, че оттеглянето ми от случая в този момент няма да има никакъв положителен ефект.

Тя очевидно полагаше усилия да остане спокойна.

— Защото убиецът вече те е набелязал?

— Възможно е.

Гласът й започна да потрепва.

— Заради онова отвратително предаване „Криминален конфликт“. Бинчър използва името ти и те свърза с Хардуик. Онзи идиот Брайън Борк предизвика проблема. Значи той трябва да го оправи. Трябва да обяви, че вече не се занимаваш със случая. Че си се оттеглил.

— Не мисля, че това ще промени нещо в този момент.

— Какво искаш да кажеш? Че отново — за пореден път — успя да застанеш на прицела на някакъв смахнат лунатик? Че няма какво да се направи, освен да чакаме да се случи някакъв фатален сблъсък?

— Не, опитвам се да го избегна, като го заловя, преди той да стигне до мен.

— Как?

— Ще намеря всякаква възможна информация за него. Така ще мога да предвидя действията му по-добре, отколкото той би предвидил моите.

— Това е схемата, нали? Ти и той.

— Моля?

— Ти и той. Един срещу друг. Това е същото състезание на живот и смърт, в което винаги се озоваваш. Причината, поради която исках да се видиш с Малкълм.

Той изтръпна.

— Този път не е същото. Не съм сам. Има хора, които ме подкрепят и работят с мен.

— О, наистина ли? Кои са? Джак Хардуик, който те въвлече в тази каша? Щатската полиция, за която твоето разследване е незначително? Това ли са твоите приятели и съюзници? — Мадлин поклати глава, но движението приличаше повече на потръпване. — Дори целият свят да иска да ти помогне, това няма да има никакво значение. Пак ще си само ти срещу него. Винаги всичко се свежда до това. Като в добрите стари уестърни. Сякаш живееш в „Точно по пладне“^[1].

Той не каза нищо.

Мадлин отново се отпусна назад в стола, продължавайки да го гледа. Постепенно изражението й се промени, сякаш внезапно бе получила прозрение.

— Току-що осъзнах нещо.

— Какво?

— Ти никога не си работил за нюйоркската полиция, нали? Никога не си се възприемал като неин служител, като работен инструмент на отдела. За теб отделът е бил твой инструмент, нещо, което си използвал според собствените си условия, ако и когато си имал нужда от него за своите цели.

— Моите цели бяха техните цели. Да хвана лошите момчета. Да намеря доказателства. Да ги хвърля в затвора.

Тя продължи, сякаш Дейв изобщо не се е обаждал.

— За теб отделът е бил просто подкрепление. Истинската надпревара винаги е била между теб и лошия. Ти и лошият тип, на конете, изправени пред последното си изпитание. Понякога си се възползвал от предимството да имаш ресурсите на отдела, понякога — не. Но за теб това винаги е било твоята битка, твоето призвание.

Гърни я слушаше. Може би беше права. Може би подходът му бе прекалено ограничен, прекалено концентриран единствено в неговата собствена гледна точка. Това може и да беше проблем, а може и да не беше. Може би беше просто естествен продукт на химическия състав на мозъка му, нещо, върху което никога не бе имал контрол. Но каквото и да беше, не желаеше този разговор да продължава. Внезапно цялата тема му се стори ужасно изтощителна.

Не беше сигурен какво да предприеме.

Но трябваше да предприеме нещо. Дори да се окаже без резултат.

Реши да се обади на Адонис Ангелидис.