Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (1)

Пролог
Много преди началото на убийствата

Имаше време, когато мечтаеше да е начело на велика нация. Ядрена сила.

Като президент пръстът му щеше да стои на червеното копче. С едно мръдване можеше да изстреля ядрените ракети.

Можеше да заличи огромни градове. Да сложи край на човешката смрад. Да изтръгне загнилите корени и да започне всичко отначало.

С възрастта обаче бе стигнал до по-практични идеи, вече имаше по-реалистични цели. Бе разбрал, че никога няма да се доближи достатъчно до червеното копче.

Но имаше толкова много други бутони. По едно копче на ден, по един спусък на ден — пак можеше да се постигне много.

Докато мислеше за това — а през тийнейджърските си години не мислеше почти за нищо друго, планът за бъдещето му постепенно добиваше очертания. Той осъзна каква ще бъде специалността му, неговото изкуство, неговото умение, областта, в която щеше да постигне съвършенство. А това не беше малко, защото по-рано не знаеше почти нищо за себе си, нямаше представа кой или какво е.

Имаше толкова малко спомени отпреди дванайсетата си година.

Само кошмарът.

Кошмарът, който го спохождаше отново и отново.

Циркът. Майка му, по-дребна от другите жени. Ужасният смях. Музиката на въртележката. Силното, постоянно ръмжене на животните.

Клоунът.

Големият клоун, който му даде пари и го нарани.

Хриптящият клоун, чийто дъх смърдеше на повръщано.

И думите. Толкова ясно звучащи в кошмара, че ръбовете им бяха нащърбени като ледени късове, разбиващи се в камъните: „Това е нашата тайна. Ако кажеш на някого, ще отрежа езика ти и ще нахраня с него тигъра.“