Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (23)

Глава 22
Вторият букет

След като приключиха разговора с Кей Спалтър, Хардуик мълча необичайно дълго. Стоеше прав, взирайки се през прозореца на кабинета, очевидно потънал в някакви изчисления от типа „ако — то“.

Гърни седеше до бюрото и го наблюдаваше.

— Изплюй камъчето, Джак. Ще се почувстваш по-добре.

— Трябва да поговорим с Лекс Бинчър. Скоро. Сега ми се струва подходящ момент. Забъркаха се големи каши, които трябва да разчистим. Това е шибаният ни приоритет.

Гърни се усмихна.

— А аз мисля, че приоритетът ни е да посетим дома, в който е умряла Мери Спалтър.

Хардуик се обърна и се втренчи в него.

— Виждаш ли? За това говоря. Трябва да се съберем с Лекс, да седнем и да обсъдим положението, преди да хукваме да гоним вятъра или всяка дива гъска, която прелети покрай нас.

— Това може да е много повече от дива гъска.

— Така ли? И защо?

— Който и да е оглеждал апартамента в неделя — три дни преди смъртта на Мери Спалтър, — трябва да е знаел, че тя ще умре много скоро. Случайният нещастен инцидент, при който е умряла, може да не е толкова случаен.

— Еха, Шерлок! Намали малко! Цялата ти теория се крепи на неоправданата вяра в една супертъпа история. Най-тъпата, която съм чувал от много време.

— Вярата в историята на Еставио Болоко?

— Да. Вярата, че някакъв мошеник от автомивка, самонастанил се в полуразпадаща се сграда, надрусан с Бог знае какво, може да си спомни в кой ден от седмицата е видял някого да влиза в съседния апартамент. Преди девет месеца.

— Признавам, че има проблем с благонадеждността на свидетеля. Но все пак мисля…

— Наричаш това „проблем с благонадеждността на свидетеля“? Аз го наричам шибани лайна!

Гърни заговори спокойно.

— Разбирам те. Не казвам, че не съм съгласен с теб. Обаче, ако — и знам, че това е много голямо „ако“ — ако господин Болоко е прав за деня, тогава историята на престъплението става напълно различна от тази, предложена от прокурора на процеса на Кей. Исусе, Джак, помисли само. Защо може да е била убита майката на Карл?

— Това е чиста загуба на време.

— Може и да е, може и да не е. Да кажем, хипотетично, че смъртта й не е трагичен инцидент. Сещам се за два възможни подхода към този въпрос. Първо, и тя, и Карл са били първостепенни мишени — еднакво важни за целта на убиеца, каквато и да е тя. И второ, тя е била само стъпало, за да бъде осигурена по-добра възможност за премахването на главната мишена, Карл да бъде накаран да застане на открито в онова гробище в точно предвидимо време.

Тикът в ъгълчето на устата на Хардуик се появи отново с пълна сила. Два пъти понечи да заговори и се спираше. На третия път каза:

— Това искаше от самото начало, нали? Да хвърлиш цялата шибана история във въздуха и да видиш какво ще се случи, когато падне на земята. Да вземеш едно просто преразглеждане на полицейска некомпетентност — нещо толкова елементарно като Мик Задника, главния следовател по делото, който чука потенциалния заподозрян Алиса Спалтър — и да го превърнеш в преоткриването на шибаното колело? От едно убийство вече имаме две! Утре ще ги докараш до половин дузина! Какво, по дяволите, се опитваш да направиш?

Гласът на Гърни стана още по-спокоен и тих.

— Просто следвам нишката, Джак.

— Майната й на нишката! Исусе! Виж, сигурен съм, че говоря и от името на Лекс. Работата е там, че трябва да се концентрираме! Концентрация и пак концентрация! Нека ти го изясня, веднъж завинаги. Има само няколко въпроса за разследването на убийството на Карл Спалтър и делото на Кей Спалтър, на които трябва да се отговори. Първо: Какво е трябвало да направи Клемпър, което не е направил? Второ: Какво не е трябвало да прави, което е направил? Трето: Какво е скрил от прокурора? Четвърто: Какво е скрил прокурорът от адвоката на защитата? Пето: Какво е трябвало да направи адвокатът на защитата, което не е направил? Пет скапани въпроса. Намери правилните отговори на тези въпроси и присъдата на Кей Спалтър ще бъде отменена. Това е, чисто и просто. Е, кажи ми, едно и също ли искаме с теб? На една вълна ли сме? — попита накрая Хардуик, а лицето му бе пламнало повече от обикновено.

— Успокой се, приятелю. Сигурен съм, че ще приключим на една и съща вълна. Просто недей да правиш стигането ми дотам невъзможно.

Хардуик се втренчи продължително и сърдито в Гърни, после отчаяно поклати глава.

— Лекс Бинчър дава парите за разходите покрай разследването. Ако ще харчиш пари за нещо различно от отговорите на тези пет въпроса, той трябва да го одобри преди това.

— Няма проблем.

— Няма проблем — повтори Хардуик като ехо, загледан през прозореца. — Иска ми се да ти вярвах, друже.

Гърни не каза нищо.

След малко Хардуик въздъхна тежко.

— Ще информирам Бинчър за всичко, което ми каза.

— Добре.

— За бога, просто недей… не позволявай това… — не довърши изречението си, само поклати отново глава.

Гърни усещаше напрежението от положението, в което се намираше Хардуик, личеше и в позата му — отчаяна нужда да стигне до желаната дестинация и ужас от несигурността на пътя, който трябваше да следва.

 

 

Сред различните данни в досието се намираше и адресът на последния дом на Мери Спалтър — комплекс с осигурена асистентска помощ за възрастни хора на Туин Лейкс Роуд в Индиан Вали, недалече от Купърстаун, по средата между Уолнът Кросинг и Лонг Фолс. Гърни вкара адреса в джипиеса и час по-късно той обяви, че колата е стигнала до крайната си цел.

Зави по спретнатата чакълена алея, минаваща през висока каменна стена, която после като вилица се разделяше на два пътя, означени с табели: „За постоянни жители“ от едната страна и „За посетители и доставки“ от друга. Втората го отведе до паркинг пред сглобено от кедрови дъски бунгало.

Изящно оформена табела, поставена до малка розова градина, гласеше „Емерлинг Оукс. Защитена общност за живот на възрастни хора. За повече информация — питайте вътре.“

Той паркира и потропа по вратата.

Приятен женски глас отвърна почти незабавно.

— Влезте!

Озова се в светъл подреден офис. Привлекателна жена към четиридесетте, с тен, очевидно получен в солариум, седеше зад полирано бюро, а край нея в полукръг бяха наредени няколко стола, които изглеждаха много удобни. По стените бяха закачени рисунки на бунгала в различни цветове и размери.

След като го огледа внимателно, жената му се усмихна.

— С какво мога да ви помогна?

Гърни се усмихна в отговор:

— Не съм сигурен. Дойдох тук съвсем импулсивно. Вероятно е просто загуба на време…

— О? — изгледа го тя с любопитство. — И защо? Кой сте вие?

— Съжалявам за това. Казвам се Дейв Гърни. — Извади портфейла си леко неловко и пристъпи, за да й покаже значката си. — Детектив съм.

Тя я огледа внимателно.

— Тук пише „пенсиониран“.

— Бях пенсиониран. Сега, заради един случай на убийство, изглежда, отново съм на линия.

Очите й се разшириха.

— Да не говорите за убийството на Спалтър?

— Запозната ли сте с него?

— Запозната? — изненада се жената. — Разбира се.

— Заради широкото отразяване в медиите?

— И заради личния елемент…

— Защото майката на жертвата е живяла тук?

— В известен смисъл да, но… Ще ми кажете ли за какво е всичко това?

— Бях привлечен към случая, за да преразгледам някои страни от него, които са останали неизяснени.

Тя го изгледа предпазливо.

— Привлечен от член на семейството?

Гърни кимна и се усмихна, показвайки, че оценява нейната проницателност.

— Кой от тях? — попита жената.

— Колко от роднините познавате?

— Всички.

— Кей? Джона? Алиса?

— Кей и Джона, разбира се. Карл и Мери, докато бяха живи. Алиса само по име.

Гърни се канеше да я пита откъде ги познава, когато отговорът просто му се наби в очите. По някаква причина не беше наместил от самото начало името на мястото — „Емерлинг Оукс“, в спомена от гробището — Емерлинг беше дядото на Карл. Очевидно семейната компания притежаваше не само гробища и стари сгради.

— Харесва ли ви да работите за „Спалтър“?

Очите й се присвиха.

— Първо отговорете на въпроса ми. Защо сте тук?

Гърни трябваше бързо да вземе решение въз основа на това, което му подсказваше инстинктът за тази жена, като прецени възможните рискове и ползи от своите думи. Нямаше много, на което да се опре. Всъщност само един малък проблясък, който може и да е разчел погрешно. Беглото усещане, че когато произнесе името на Карл, тя го бе направила със същия нюанс на отвращение, с каквото бе говорила и Полет Пърли.

Взе решение.

— Ще го кажа така — сниши гласа си той, за да създаде атмосфера на поверителност. — Има някои елементи, свързани с присъдата на Кей Спалтър, които са спорни.

Реакцията на жената бе внезапна, въодушевена и откровена.

— Имате предвид, че не го е направила, нали? Божичко, знаех си!

Това го окуражи да отвори по-широко вратата.

— Не сте смятали, че Кей е способна да убие Карл?

— О, способна е, разбира се. Но никога не би го направила по този начин.

— Имате предвид с пушка?

— Имам предвид от толкова далече.

— Защо не?

Жената наклони глава и го изгледа скептично.

— Колко добре познавате Кей?

— Вероятно не толкова добре, колкото вас, госпожице… госпожо…?

— Каръл. Каръл Блиси.

Гърни й протегна ръка над бюрото.

— Приятно ми е да се запознаем, Каръл. И наистина ви благодаря за времето, което отделяте да разговаряте с мен.

Тя се здрависа с него кратко, но решително. Дланта и пръстите й бяха топли. Той продължи.

— Работя с нейния екип от юристи. Досега съм имал само една лична среща с нея и един дълъг телефонен разговор. Срещата ми даде добра представа за нея като личност, но имам чувството, че вие я познавате много по-добре от мен.

Каръл Блиси изглеждаше поласкана от думите му. Разсеяно оправи деколтето на черната копринена блуза, която носеше. Имаше блестящи пръстени и на петте си пръста.

— Когато казах, че никога не би го направила така, имах предвид, че това не е нейният стил. Ако я познавахте дори малко, щяхте да знаете, че тя е директен човек. В Кей няма и грам подмолност, тя не би сторила нищо от далечно разстояние. Ако е искала да убие Карл, нямаше да го застреля от половин километър. Щеше да отиде право при него и да отсече главата му с брадва. — Млъкна, сякаш осмисляше собствените си думи, и се намръщи. — Извинете, това беше ужасно. Но разбирате какво имам предвид, нали?

— Разбирам напълно какво имате предвид. Имам същото усещане за нея. — Гърни се умълча и погледна с възхищение към ръката й. — Каръл, пръстените ви са прекрасни.

— О? — възкликна тя и сведе поглед към тях. — Благодаря. Предполагам, че са хубави наистина… Мисля, че имам добър вкус за бижута. — Навлажни ъгълчетата на устните си с върха на езика си и отново погледна към Гърни. — Знаете ли, все още не сте ми казали защо сте тук.

Трябваше да направи избор — избор, който отлагаше — колко точно да й разкрие. В зависимост от степента на откровеност, ползите и рисковете също можеха да бъдат различни. В този момент впечатлението, което си бе създал за Каръл Блиси, го подтикна да отиде по-далеч, отколкото обикновено би направил. Но имаше чувството, че откровеността му ще бъде добре възнаградена.

— Проблемът е доста специфичен. Не е нещо, което обикновено бих споделил с някого, без да го познавам. — Пое си дълбоко дъх. — Имаме някои нови доказателства, които водят до предположението, че смъртта на Мери Спалтър може да не е била инцидент.

— Не е била… инцидент?

— Не би трябвало да ви казвам това, но се нуждая от помощта ви и ще съм откровен с вас. Мисля, че в случая на Спалтър става дума за двойно убийство. И не смятам, че Кей има нещо общо с това.

На жената изглежда й бяха нужни няколко секунди, за да осмисли думите му.

— Ще я измъкнете ли от затвора?

— Надявам се.

— Чудесно!

— Но се нуждая от помощта ви.

— Как да ви помогна?

— Предполагам, че имате охранителни камери.

— Разбира се.

— Колко време пазите записите от тях?

— Много по-дълго, отколкото ни е необходимо. Преди имахме от онези видеокасети, които трябваше да рециклираме. Но капацитетът на новата система е огромен и ние изобщо не я докосваме. Изтрива автоматично най-старите файлове, когато липсата на памет стане проблем, но не мисля, че се е случвало от година насам — поне не и с файловете от камерите, които се активират от движение. При камерите, които работят постоянно — във фитнеса и в медицинския ни център, е по-различно. Там заличаванията стават много по-бързо.

— Вие ли сте човекът, който отговаря системата да работи както трябва?

Тя се усмихна и украсените й пръсти оправиха несъществуваща гънка на копринената й блуза.

— Аз съм човекът, който отговаря за всичко.

— Сигурен съм, че вършите чудесно работата си.

— Опитвам се. Какво ви интересува от тези записи?

— Посетителите в „Емерлинг Оукс“ в деня, когато Мери Спалтър е умряла.

— Нейните посетители ли?

— Не. Всички: доставчици, майстори, екипът по поддръжката — всички, които са влизали тук в онзи ден.

— Колко скоро ги искате?

— Колко скоро искате Кей да излезе от затвора?

Гърни знаеше, че така намеква за постигането на незабавни резултати, което беше меко казано преувеличение, дори ако записите наистина съдържаха това, което се надяваше.

Каръл го настани пред компютъра в стаята, която заемаше една трета от задната част на бунгалото. После отиде в друга сграда и му изпрати няколко големи видеозаписа. Когато се върна, му даде указания, наведена над рамото му по начин, който за момент затрудни концентрацията му.

Точно когато се канеше да се върне в офиса си, той попита отново, възможно най-небрежно.

— Харесва ли ви да работите за компанията „Спалтър“?

— Навярно не би трябвало да казвам нищо по въпроса — погледна го Каръл закачливо, като че ли намекваше, че има доста други неща, които не би трябвало да прави, но…

— Ще ми бъде от голяма полза да знам мнението ви за семейство Спалтър.

— Искам да помогна. Но… това си остава между нас, нали?

— Абсолютно.

— Добре тогава… Кей беше страхотна. Силен характер, горещ нрав, буйна, но страхотна. Карл бе ужасен. Студен като лед. Интересуваше се само от пари и печалба. Той беше шефът. Джона се държеше встрани, защото не искаше да има нищо общо с него.

— А сега?

— Сега, когато Карл го няма, Джона е шефът. — Погледна Гърни предпазливо. — Още не го познавам толкова добре.

— Аз пък изобщо не го познавам, Каръл. Но ще ви кажа какво съм чул. Той е светец. Той е измамник. Той е фантастичен човек. Той е религиозен мошеник. Може ли да добавите нещо към това описание?

Тя отвърна смело на въпросителния му поглед и се усмихна.

— Не мисля. — Отново облиза ъгълчето на устните си. — Наистина не съм подходящият човек, когото да питате за такъв вид хора. Не съм особено религиозна.

През следващите три часа Гърни прегледа записите от трите охранителни камери, които смяташе, че е най-вероятно да са уловили полезни кадри — камерите, разположени така, че да покриват паркинга, вътрешността на офиса на Каръл Блиси и автоматичния вход за колите на обитателите на комплекса.

Записите от паркинга и от офиса бяха най-интересни.

Имаше един бояджия, който привлече вниманието на Гърни, защото бе като герой от анимационен филм — препъна се и за малко да стъпи в кофа с боя и да се просне по лице. Имаше доставчик на пица с див поглед, който като че ли се явяваше на кастинг за тийнейджър психопат. А после се появи и доставчикът на цветя.

Гърни изгледа двата кратки записа, в които се появяваше този човек, по шест-седем пъти. На първия запис се виждаше тъмносин миниван, спиращ на паркинга — безличен, с изключение на надписа на вратата на шофьора: „Цветята на Флорънс“. На втория запис, който бе и със звук, се виждаше как шофьорът влиза в офиса на Каръл, обявява доставката на цветя — хризантеми — за мисис Марджъри Стотълмейър, пита и получава указания къде се намира нейният апартамент.

Шофьорът беше слаб и дребен — трудно беше да се каже точно колко дребен заради ъгъла на камерата, която го бе уловила отгоре, и беше облечен с тесни дънки, кожено яке, шал, лента за глава и прилепнали слънчеви очила.

Въпреки многократното пускане на записа Гърни не можеше да определи дали този дребен човек е мъж или жена. Но нещо друго ставаше все по-ясно с всяко гледане: той споменаваше само едно име, а в ръцете му имаше два букета.

Гърни повика Каръл Блиси от офиса й и пусна записа.

Тя зяпна от изненада.

— О, този! — Издърпа си стол и седна доста близо до него. — Пуснете го отново.

— Спомняте ли си… го? — попита той. — Или е била тя?

— Странно е, че ме питате. Спомням си, че точно това си помислих и аз. Гласът, движенията — не можах да определя дали са мъжки или женски.

— Какво имате предвид?

— По-скоро беше като… малък… елф. Точно така, елф… Това е най-близкото описание, което бих могла да дам.

Ехото от думите на Боло отекна в главата на Гърни — миньон.

— Насочихте човека към конкретен апартамент, нали?

— Да, към апартамента на Марджъри Стотълмейър.

— Знаете ли дали цветята са й били доставени?

— Да. Защото тя ми звънна по-късно. Имаше някакъв проблем с тях, но не си спомням какъв.

— Дали въпросната дама все още живее тук?

— О, да. Хората идват тук, за да останат. Напускат ни единствено когато си отидат и от живота.

Гърни се запита колко ли от тези „напуснали живота“ обитатели са намерили вечния си покой в „Уилоу рест“. Но сега имаше по-сложни въпроси за решаване.

— Колко добре познавате мисис Стотълмейър?

— Какво искате да знаете за нея?

— Добра ли е паметта й? Ще може ли да отговори на няколко въпроса?

Каръл Блиси изглеждаше заинтригувана.

— Марджъри е на деветдесет и три години, умът й сече като бръснач и много обича клюки.

— Идеално — каза Гърни, обръщайки се към нея. Парфюмът й беше много фин, със съвсем лек нюанс на роза. — Ще ми помогнете много, ако й позвъните и й кажете, че един детектив иска да й зададе няколко въпроса за човека, който й е доставил цветя миналия ноември, и ще й бъде много признателен, ако му отдели няколко минути от времето си.

— Мога да го направя — надигна се Каръл и докато минаваше покрай него към офиса, ръката й съвсем леко докосна гърба му.

Три минути по-късно се върна с телефона.

— Марджъри каза, че тъкмо се кани да си вземе вана, после е ред на дрямката й, после ще се приготвя за вечеря, но може да говори с вас по телефона веднага.

Гърни вдигна одобрително палец към Каръл и пое телефона.

— Здравейте, мисис Стотълмейър!

— Наричайте ме Марджъри. — Гласът й бе висок и остър. — Каръл ми каза, че се интересувате от онова особено малко създание, което ми донесе мистериозния букет. Защо?

— Може да не е важно, а може да се окаже много сериозно. Когато казахте „мистериозен букет“, какво…

— Убийство ли е станало? Така ли е?

— Марджъри, надявам се, че разбирате. На този етап трябва много да внимавам какво казвам.

— Значи наистина е убийство. О, божичко! Знаех си от самото начало.

— От самото начало?

— Тези хризантеми. Не бях поръчвала нищо. Нямаше и поздравителна картичка. А всеки, когото съм познавала и би могъл да ми изпрати цветя, е или мъртъв, или сенилен.

— Само един букет ли получихте?

— Какво имате предвид?

— Един или два букета получихте?

— Два ли? Защо, в името Божие, ще получавам два букета? И един си беше достатъчно нелеп. Колко мъртви обожатели имам според вас?

— Благодаря ви, Марджъри, бяхте ми изключително полезна. И още един въпрос. „Странното малко създание“, както се изразихте, което ви донесе цветята — мъж ли беше или жена?

— Срам ме е да кажа, но не знам. Това е проблемът, когато остаряваш. В света, в който съм израснала, имаше ясни разлики между мъжете и жените. Да живее различието! Vive la différence! Чували ли сте това? На френски е.

— Създанието попита ли ви нещо?

— За какво?

— Не знам. Каквото и да е.

— Никакви въпроси. Не че каза много. „Доставка за вас“. Нещо такова. Треперлив тих глас. Смешен нос.

— Смешен?

— Остър. Като клюн.

— Друго нещо странно, което да си спомняте?

— Не, това е. Заострена човка вместо нос.

— Колко висок беше?

— Най-много колкото мен. Може би два-три сантиметра по-ниско.

— А вие сте…?

— Сто петдесет и осем сантиметра. Сини очи. Моите, не неговите. Беше ги скрил зад слънчеви очила. А имайте предвид, че в онзи ден нямаше никакво слънце. Беше мрачно и сиво като козината на мишка. Но никой вече не носи слънчевите очила против слънце, нали? Те са модна вещ. Знаете ли? Модна вещ.

— Благодаря ви за отделеното време, Марджъри. Много ми помогнахте. Ще поддържаме връзка.

Гърни приключи разговора и подаде телефона обратно на Каръл.

Тя премигна.

— Сега си спомних какъв беше проблемът.

— Кой проблем?

— За който ми звънна Марджъри онзи ден. Попита ме дали доставчикът по случайност не е оставил поздравителната картичка при мен в офиса. Защото нямало такава с цветята. Но защо я попитахте дали букетите са били два?

— Ако се вгледате по-внимателно в записа — каза Гърни, — ще видите, че тези хризантеми са увити в два отделни букета. Били са доставени два букета, не един.

— Не разбирам. Какво означава това?

— Означава, че след като е посетило мисис Стотълмейър, „странното малко създание“ се е отбило на още едно място в комплекса.

— Или преди да я посети, защото тя каза, че е видяла само един букет.

— Готов съм да се обзаложа, че другият е бил подпрян временно някъде зад вратата й.

— Защо?

— Защото мисля, че нашето създание е дошло тук да убие Мери Спалтър и е донесло втория букет, за да има обяснение защо тропа на вратата й и да я накара да му отвори.

— Не разбирам. Защо просто да не донесе един букет и да ми каже, че доставката е за мисис Спалтър? Защо да намесва Марджъри Стотълмейър във всичко това? Не виждам никакъв смисъл.

— Мисля, че има. Ако съществува запис на доставка за Мери Спалтър, направена малко преди смъртта й, целият случай е щял да бъде огледан под лупа. Очевидно за убиеца е било важно смъртта на Мери да изглежда като нещастен случай. И се е получило. Подозирам, че не е била правена аутопсия.

Каръл зяпна от изненада.

— Значи… казвате… че наистина е имало убиец тук… в моя офис… и в дома на Марджъри… и…

Внезапно Каръл придоби излъчване на много уязвима, уплашена жена. И също толкова внезапно Гърни се стресна, че е направил точно това, което си бе казвал да не прави. Беше прибързал. Правеше предположения въз основа на предположения и погрешно ги приемаше за рационални заключения. Имаше и още един въпрос, който го тревожеше. Защо бе споделил теорията си за убийството на Мери Спалтър с тази жена? Защо се опитваше да я уплаши? За да наблюдава реакциите й? Или го направи само защото искаше някой да потвърди начина, по който той е свързал точките — сякаш това щеше да докаже, че е прав?

Ами ако бе свързал погрешните точки, ако бе създал неправилно цялата картина? Ако така наречените точки бяха всъщност случайни изолирани събития? В моменти като този винаги си спомняше — с безпокойство, че всеки човек на земята на определена географска ширина вижда едни и същи звезди. Но нямаше две култури, които да виждат едни и същи съзвездия. Той бе виждал доказателства за този феномен много пъти: събитията, които виждаме, зависят от историите, в които искаме да повярваме.