Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (57)

Глава 55
Пръстени около розата

На път към къщи от фермата на Уинклър Гърни се чувстваше едновременно свободен и хванат в капан.

Свободен да продължи с плана си. И хванат в капана на ограниченията на този план, на несигурните предположения, върху които беше основан, както на собственото си желание да продължи напред. Подозираше, че Малкълм Кларет и Мадлин са прави — в неговия глад за риск имаше нещо патологично. Но постигането на себепознание не е терапевтична панацея. Фактът, че знаеш кой си, не ти вдъхва автоматично силата да се промениш.

В момента обаче най-важно бе, че Мадлин ще остане у Уинклър поне до вторник, последния ден на панаира, и ще бъде в сравнителна безопасност. Все още беше едва събота. Промоанонсите за сензационните разкрития в понеделнишкия „Криминален конфликт“ щяха да започнат да се излъчват на следващата сутрин — в неделните предавания. Анонсите щяха да наблягат не само на самоличността на стрелеца в случая „Спалтър“, но и на разкриването на особената тайна, която той се опитва да прикрие. Ако Паникос иска да предотврати това, щеше да има много ограничени възможности за своя ход — от неделя сутринта до понеделник вечерта.

И Гърни възнамеряваше да е готов.

Карайки по черния път към дома си, той се опита да си внуши разумно ниво на увереност. Но загадъчната история на Мадлин за проклетата птица дух продължаваше да взема надмощие над всяка прагматична мисъл, която се опитваше да осмисли.

Когато подмина плевнята и къщата се появи пред погледа му, видя, че лампата над страничната врата свети, светеше и тази в килера. Изпита внезапен прилив на адреналин, готовност да влезе в битка с врага, която бе заменена с притеснено любопитство, когато видя сноп светлина да се отразява в мотора на Кайл. Продължи нагоре по пасбището и паркира до него.

Влезе в къщата и чу течащия душ от банята на втория етаж. Когато намери лампата в коридора и всички лампи в кухнята светнати, на мястото на притеснението се появи далечно дежа вю — може би пробудено от спомените, когато Кайл беше тийнейджър, живееше с майка си и идваше при Гърни само през уикендите — тогава, изглежда, беше неспособен да запомни, че трябва да загася лампата, когато излиза от някоя стая.

Гърни отиде в кабинета, за да провери за съобщения на стационарния и на мобилния си телефон, който бе пропуснал да вземе със себе си при пътуването до Мадлин. На секретаря на домашния нямаше нищо. На мобилния имаше три съобщения. Първото беше от Ести, но връзката бе прекалено лоша и не се разбираше нищо. Второто бе от Хардуик, който сред поредица псувни успяваше да каже, че е попаднал в гигантско задръстване на магистрала 81, дължащо се на ремонт на пътя, „само дето не се върши никакъв шибан ремонт на пътя, просто има километри шибани оранжеви конуси, блокиращи две от трите шибани платна“ — така че нямаше да успее да достави камерите в Уолнът Кросинг „преди полунощ, да им го начукам! Или направо никога, мамка им!“.

Забавянето бе очевидно неудобство за Хардуик, но всъщност не представляваше проблем, защото така и не бяха планирали да разполагат камерите преди следващата сутрин. Гърни изслуша и третото съобщение, пак от Ести, което прекъсваше, а накрая постепенно заглъхна сякаш батерията й умря.

Канеше се да й звънне, когато чу звук в коридора.

На вратата на кабинета се появи Кайл — по дънки и тениска и с мокра от душа коса.

— Здрасти, татко, какво става?

— Бях навън за малко. Ходих при Мадлин. Изненадах се, когато видях мотора ти отвън. Не те очаквах. Да не съм пропуснал някое съобщение?

— Не, съжалявам. Смятах да отида направо на панаира. После, на минаване през градчето, ми хрумна да се отбия за един бърз душ и да се преоблека. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Просто е… неочаквано. А в момента съм по-чувствителен към неочакваните и необичайни неща.

— Ей, като говорим за това, съседът ти долу по пътя да не е ловец — или нещо подобно?

— Ловец ли?

— Когато идвах насам, долу сред боровете до съседната къща, може би на километър от плевнята ти, имаше един човек с карабина. Поне така ми се стори.

— Кога?

— Може би преди половин час? — отвърна Кайл и очите му постепенно се разшириха. — Мамка му, да не смяташ…

— Колко висок беше човекът?

— Колко висок? Не знам… може би малко по-едър от средното. Беше далеч от пътя, така че не съм сигурен. И определено беше в имота на съседа, не във вашия.

— И е бил с пушка?

— Или с карабина. Видях го само за секунда, докато карах насам.

— Не забеляза ли нещо особено в оръжието? Нещо на цевта?

— Божичко, татко, не знам. Може би трябваше да обърна повече внимание. Просто предположих, че всички наоколо са ловци. — Млъкна, изражението му стана все по-болезнено. — Да не смяташ, че не е бил съседът ти?

Гърни посочи към копчето на лампата до вратата.

— Загаси я за малко.

След като Кайл го направи, Гърни спусна щорите и на двата прозореца в кабинета.

— Добре, сега можеш да светнеш.

— Божичко! Какво става?

— Просто предпазна мярка.

— Срещу какво?

— Тази вечер — вероятно срещу нищо. Не се тревожи.

— Е, кой… кой е бил онзи човек в гората?

— Навярно съседът ми, както ти каза.

— Но сега не е ловният сезон, нали?

— Не, но ако имаш проблеми с койоти, с бекасини, опосуми или бодливи свинчета това няма значение.

— Преди малко каза, че няма за какво да се тревожа тази вечер. А кога според теб вече ще има за какво да се тревожа?

Гърни не бе възнамерявал да го прави, но обяснението на цялата ситуация му се стори единственият откровен вариант.

— Малко е сложно. Седни.

Настаниха се на дивана в кабинета и през следващите двайсет минути Гърни разясни на Кайл подробностите от случая „Спалтър“, с които той не бе запознат, настоящата ситуация и плана, който бе предвиден за следващия ден.

Докато слушаше, Кайл изглеждаше все по-объркан.

— Чакай малко. Какво имаш предвид с това, че РАМ ТВ ще започне да излъчва тези анонси от утре сутринта?

— Точно това. Ще започнат от неделните сутрешни шоута и ще вървят през целия ден.

— Имаш предвид анонси, в които се казва, че ще направиш големи разкрития за случая и за стрелеца?

— Точно така.

— Трябва да започнат утре?

— Да. Защо толкова…

— Не знаеш ли? Не знаеш ли, че тези анонси започнаха да вървят от вчера следобед? И че днес ги въртяха през целия ден?

— Какво?

— Анонсите, които описа, вървят по РАМ ТВ през последните двайсет и четири часа.

— Откъде знаеш?

— При Ким телевизорът непрекъснато е включен на тази скапана програма. Божичко, аз не знаех… Съжалявам… Нямах представа, че не е трябвало да се случва. Трябваше да ти се обадя.

— Нямало е откъде да знаеш — каза Гърни. Гадеше му се, беше смаян от новината и се опитваше да я осмисли.

После звънна на Хардуик и му разказа какво бе научил. Той все още бе в задръстването и звукът, който издаде, беше нещо средно между ръмжене и задавяне.

— Вчера? Започнали са да пускат шибаното нещо вчера?

— Вчера, през нощта и цял ден днес.

— Този шибан Борк! Тази гнусна отрепка! Това вмирисано лайно! Ще му откъсна противната малка шибана главичка и ще му я напъхам в гъза!

— Звучи ми добре, Джак, но първо трябва да решим някои други малки проблеми.

— Казах на шибания копелдак колко съществено е времето за плана ни — че е заложен човешки живот. Казах му, че разпределението на времето е въпрос на живот и смърт! Изрично му го подчертах на тази лайняна слузеста гадина!

— Радвам се да го чуя. Но точно сега трябва да направим някои промени в плана.

— Първо трябва да се разкараш от къщата. Изчезвай! Веднага!

— Съгласен съм, че ситуацията изисква неотложни действия. Но преди да скачаме от борда…

— ВЕДНАГА СЕ РАЗКАРАЙ ОТТАМ! Или поне направи това, което предложи Ести още от самото начало — извикай шибаната кавалерия!

— Струва ми се, че се каним да направим това, което искахме Паникос да направи — да се паникьосаме и да допуснем грешка.

— Виж, възхищавам се на хладнокръвието, което демонстрираш в критични ситуации, но е време да признаем, че планът е прецакан, да хвърлим картите и да станем от масата.

— Къде си?

— Какво?

— Къде точно си?

— Къде съм? Все още съм в Пенсилвания, може би на около петдесет километра от Хенкок. Какво значение има къде съм, по дяволите?

— Още не знам. Просто искам още малко да обмисля положението, преди да зарежа всичко и да се спусна с писъци надолу по хълма.

— Дейви, за бога, или се затичай надолу по хълма веднага, или се обади на шибаната полиция.

— Оценявам загрижеността ти, Джак. Наистина. Направи ми услуга и се обади на Ести, за да й разкажеш за новата ситуация. Ще ти звънна отново след малко.

Затвори, докато Хардуик продължаваше да му натяква от другата страна. Трийсет секунди по-късно телефонът му отново звънна, но той не го вдигна и остави да се включи гласовата поща.

Кайл го гледаше с широко отворени очи.

— Това беше Хардуик, нали?

— Да.

— Доста крещеше, така че чух всичко, което каза.

Гърни кимна.

— Беше леко притеснен.

— А ти не си ли?

— Разбира се, че съм. Но да се побъркваме заради това ще бъде загуба на време. Както повечето ситуации в живота, само един въпрос е от значение. „Какво да правим сега?“.

Кайл го гледаше и чакаше да продължи.

— Предполагам, че едно от нещата, които можем да направим, е да загасим възможно най-много вътрешни лампи и да спуснем щорите на стаите, в които искаме да бъдем и да свети. Ще проверя баните и спалните. Ти загаси в кухнята и в килера.

Кайл мина през кухнята, за да отиде в сервизното помещение, докато Гърни тръгна нагоре по стълбището. Преди да стигне догоре, Кайл го повика.

— Ей, татко, ела тук за малко.

— Какво има?

— Ела и погледни това.

Гърни намери Кайл в коридора до страничната врата, сочеше през стъклото към нещо навън.

— Знаеш ли, че имаш спукана гума?

Гърни погледна. Дори на мъждивата светлина от четиридесетватовата крушка над вратата, нямаше съмнение, че предната гума от страната на шофьора е спукана. И за секунда не се съмняваше, че гумата си бе в идеално състояние, когато стигна до къщата преди половин час.

— Имаш ли крик и резервна гума в багажника? — попита Кайл.

— Да, но няма да ги използваме.

— Защо не?

— Защо според теб е спукана гумата?

— Защото си минал през гвоздей?

— Възможно е. Но има и друга вероятност — да е била пробита от куршум, докато съм паркирал тук. И ако случаят е такъв, въпросът е защо.

Кайл отново го изгледа с широко отворени очи.

— За да ни попречи да напуснем къщата с колата?

— Може би. Но ако бях снайперист и целта ми беше да попреча на някого да напусне някое място, щях да стрелям по всички гуми, които са ми на прицел — не само по една.

— Тогава защо…?

— Може би, защото една може да бъде поправена — с крик и резервна гума, както и ти каза.

— Така че…?

— Крик, резервна гума и един от нас, коленичил там за пет или десет минути, за да свърши работата.

— Имаш предвид, да се подложим на доброволно заколение?

— Да. И като стана дума за това, нека да загасим в килера и да се дръпнем от вратата.

Кайл преглътна тежко.

— Защото дребният странен наемник, за когото току-що ми разказа, може да е навън… и да ни чака?

— Възможно е.

— Мъжът, когото видях с пушката в боровата гора, не беше толкова нисък. Може би все пак е бил съседът ти?

— Не съм сигурен. Знам само, че по телевизията върви много предизвикателно послание, чиято цел бе да накараме Питър Пан да ме погне. Трябва да предположа, че явно е проработило. Освен това би било логично да предположим…

Звънът на телефона от кабинета го прекъсна. Беше Ести. Звучеше ужасно притеснена.

— Къде си?

Той й каза.

— Защо си още там? По-добре изчезвай, преди да е станало нещо лошо.

— Звучиш като Джак.

— Звуча като Джак, защото е прав. Трябва да се разкараш веднага от къщата. Звънях ти два пъти днес, след като разбрах за прецакването на телевизията. Обаждах ти се, за да ти кажа.

— Може вече да е малко късно за това.

— Защо?

— Някой може би е пуснал куршум в предната ми гума.

— О, мамка му! Наистина ли? Ако е вярно, трябва да повикаш помощ. Ако искаш да дойда, ще бъда при теб след четиридесет и пет минути.

— Идеята не е добра.

— Добре, тогава звънни на 911.

— Както казах, повтаряш думите на Джак.

— На кого му пука какво повтарям? Важното е, че ти трябва помощ — сега!

— Трябва да помисля за ситуацията.

— Да помислиш? Това ли ще правиш? Ще мислиш? Докато някой стреля по теб.

— Стреля по гумите ми.

— Дейвид, ти си напълно откачен. Знаеш ли го? Това е лудост. Човекът стреля, а ти мислиш.

— Трябва да затварям, Ести. Ще ти звънна след малко.

Затвори по същия начин като с Хардуик — прекъсвайки връзката, докато тя все още протестираше гръмко.

И тогава си спомни съобщението, което бе пропуснал след края на разговора си с Хардуик. Бе предположил, че пак е той и иска да довърши това, което бе започнал да казва, но сега, когато провери телефона си, видя, че го бяха търсили от непознат номер. Пусна съобщението.

Докато го слушаше, по гърба му премина ледена тръпка, а косъмчетата на врата му настръхнаха.

Фалцетен глас, остър и металически, глас, който не приличаше съвсем на човешки, пееше най-странната и най-неразбираема детска песничка — с енергична, жива мелодия и безсмислен текст, в който ставаше дума за розови петънца по кожата, цветчета за прикриване на мириса на загниваща плът и пепел от изгорените трупове по време на най-смъртоносната чума в Европа^[1].

Пръстени около розата кръжат,

в джобове листенца се таят.

Прах и пепел, за беда

всички ще умрем така.