Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (10)

Глава 9
Черната вдовица

Очите на Кей Спалтър бяха затворени и личеше, че мисли съсредоточено. Плътните й устни бяха присвити в тясна линия, главата — сведена, а дланите й бяха събрани под брадичката. Седеше така от другата страна на масата срещу Гърни и Хардуик поне две минути. Гърни предполагаше, че обмисля доколко да се довери на тези двама мъже, които не познаваше и които може би имаха свои скрити планове — но от друга страна, вероятно бяха последната й надежда за свобода.

Мълчанието й явно изнерви Хардуик. Тикът пак се появи в ъгълчето на устата му.

— Виж, Кей, ако имаш притеснения за нещо, кажи ги ясно, за да решим проблема…

Тя повдигна глава и го изгледа.

— Притеснения?

— Искам да кажа, ако имаш някакви въпроси…

— Ако имам въпроси, ще ги задам. — Обърна се отново към Гърни и се вгледа в него, изучавайки лицето и очите му. — На колко години си?

— Четиридесет и девет. Защо питаш?

— Не си ли прекалено млад за пенсия?

— И да, и не. Имам прослужени двайсет и пет години в нюйоркската полиция…

Хардуик го прекъсна.

— Всъщност той не се е пенсионирал. Просто е минал на друго ниво. Все още прави това, което винаги е правил. Откакто напусна отдела, реши три големи случая с убийства. Три големи случая за последните две години. Не бих нарекъл това истинско пенсиониране.

Упоритите и усърдни опити на Хардуик да го продаде, никак не допадаха на Гърни.

— Виж, Джак…

Този път Кей прекъсна Гърни.

— Защо го правиш?

— Кое?

— Защо се ангажираш със случая ми?

Беше му трудно да измисли отговор, който би могъл да й даде. Накрая каза:

— От любопитство.

Хардуик отново подскочи.

— Дейви е роден следовател, невероятен аналитик — може да стигне до сърцевината на всичко. Потъва в случая. Той е гениален. Маха пласт след пласт от главата лук, докато стигне до истината. Когато казва „любопитство“, има предвид много повече…

— Не ми казвай какво има предвид. Той е тук. Аз съм тук. Нека говори сам. Последния път чух какво казахте ти и твоят приятел адвокатът. — Размърда се на стола си, после насочи вниманието си към Гърни. — Сега искам да чуя какво ще кажеш ти. Колко ти плащат те за работата по случая?

— Кой?

Тя посочи към Хардуик.

— Той и адвокатът му — Лекс Бинчър от „Бинчър, Фен и Бласкет“.

Произнесе името така, сякаш беше гадно на вкус, но необходимо лекарство.

— Не ми плащат нищо.

— Не ти плащат?

— Не.

— Но очакваш да получиш заплащане в бъдеще, ако усилията ви доведат до желания резултат?

— Не, не очаквам.

— Не очакваш. Тогава защо го правиш, като изключим онова за обелването на лука?

— Дължа услуга на Джак.

— За какво?

— Помогна ми със случая „Добрия пастир“. Аз му помагам с този.

— Любопитство. Отплата. Какво още?

Какво още? Гърни се запита дали тя наистина знае, че има и трета причина. Облегна се назад в стола си, замисляйки се за миг какво да каже. После заговори тихо.

— Видях снимка на покойния ти съпруг в инвалидната количка, очевидно направена няколко дни преди смъртта му. Снимката беше основно на лицето му.

Кей най-после показа някакъв признак на емоционална реакция. Зелените й очи се разшириха, а кожата й леко побледня.

— И какво за нея?

— Погледът в очите му. Искам да знам какво го е предизвикало.

Тя прехапа долната си устна.

— Може би е… това е начинът, по който гледа човек, когато знае, че ще умре.

— Не мисля. Виждал съм много хора да умират. Застреляни от наркодилъри. От непознати. От роднини. От ченгета. Но никога досега не съм виждал такова изражение на нечие лице.

Кей си пое дълбоко дъх и издиша шумно, потрепервайки.

— Добре ли си? — попита Гърни. Беше наблюдавал стотици, може би хиляди преструвки и фалшиви емоции в кариерата си. Но тази изглеждаше истинска.

Тя затвори очи за секунда, после ги отвори.

— Прокурорът каза на заседателите, че лицето на Карл изразява отчаянието на мъж, който е бил предаден от някого, когото е обичал. Това ли си мислиш? Че това е поглед на човек, чиято жена е искала той да умре?

— Мисля, че е възможно. Но не е единствената възможност.

Кей кимна леко.

— И последен въпрос. Твоят приятел постоянно ми повтаря, че успехът на обжалването няма нищо общо с факта дали наистина съм застреляла Карл или не. Трябвало просто да се докажат „съществени пропуски по време на процеса“. Така че, кажи ми нещо. За теб лично има ли значение дали съм виновна или невинна?

— За мен това е единственото, което е от значение.

Погледът на Кей не се откъсна от неговия дълго време, после тя се прокашля, обърна се към Хардуик и заговори с друг глас — по-звънлив, по-ведър.

— Добре. Имаме сделка. Накарай Бинчър да ми прати споразумението за подпис.

— Ще го направя — каза Хардуик, като кимна бързо и сериозно, едва успявайки да прикрие въодушевлението си.

Кей изгледа Гърни с подозрение.

— Защо си ме зяпнал така?

— Впечатлен съм от начина, по който вземаш решения.

— Вземам решения, когато инстинктът и разумът ми са на едно мнение. Какъв е следващият въпрос в твоя списък?

— По-рано каза, че не знам нищо за Карл. Осветли ме.

— Откъде да започна?

— С нещо, което ти се струва важно. Например с това дали Карл е бил замесен в нещо, което би могло да доведе до убийството му.

Тя го стрелна с бърза, горчива усмивка.

— Не се изненадах, че беше убит. Единствената изненада беше, че не стана по-рано. Причината за смъртта му беше неговият живот. Карл беше амбициозен. Луд от амбиция. Болен. Наследил е този ген от баща си, отвратително влечуго, което би погълнало целия свят, стига да можеше.

— Когато казваш „болен“, какво имаш предвид?

— Неговата амбиция го унищожаваше. Повече, по-голямо, по-хубаво. А как го постига — нямаше никакво значение. За да получи това, което искаше, се забъркваше с хора, с които е по-добре да нямаш нищо общо. А когато си играеш с гърмящи змии… — Кей млъкна, очите й заискриха гневно. — Толкова е нелепо, че съм затворена в този зоопарк. Аз бях тази, която го предупреждаваше да стои далеч от хищниците. Аз му казвах, че се надценява и действа необмислено, че ще бъде убит. Е, той не ми обърна внимание и беше убит. А аз съм осъдена за това.

Погледна Гърни с изражение, което казваше: Каква шибана шегичка е животът, а?

— Имаш ли представа кой го е застрелял?

— Това е другата малка ирония. Човекът, без чието одобрение не става нищо в Горен Ню Йорк — с други думи, змията, която или е заповядала да гръмнат Карл, или поне се е съгласила с това, тази змия е била в дома ни три пъти. Можех да го гръмна лично във всеки един от тези случаи. Всъщност третия път почти бях готова да го направя. Знаеш ли какво? Ако го бях направила тогава, когато имах възможност, Карл нямаше да е мъртъв сега и аз нямаше да съм тук. Схващаш ли картинката? Бях осъдена за убийство, което не съм извършила — за убийство, което трябваше да направя, но не успях.

— Как се казва?

— Кой?

— Змията, която е трябвало да убиеш.

— Дони Ейнджъл. Известен и като Гърка. Или като Адонис Ангелидис. Три пъти имах шанса да го гръмна. Три пъти го пуснах да си отиде.

Посоката, в която бе поел разказът, забеляза Гърни, разкриваше друга страна от Кей Спалтър. Вътре в това умно, поразително и крехко създание се криеше нещо ледено.

— Да се върнем малко назад — каза Гърни, защото искаше да придобие по-ясна представа за света, в който бяха живели двамата Спалтър. — Разкажи ми повече за бизнеса на Карл.

— Мога да ти кажа само това, което знам. А то е върхът на айсберга.

През следващия половин час Кей им разказа не само за бизнеса на Карл и необичайната му корпоративна структура, но и за странното му семейство.

Баща му, Джо Спалтър, беше наследил компанията за недвижими имоти от своя баща. Компанията „Спалтър“ придобила голям дял от пазара в Горен Ню Йорк, включително половината сгради с апартаменти в Лонг Фолс — и то преди Джо да прехвърли бизнеса на двамата си сина, Карл и Джона, в края на живота си.

Карл бил копие на Джо, абсолютно му съперничел по амбиция и алчност.

Джона приличал на майка им, Мери, вманиачена привърженичка на множество безнадеждни каузи. Джона бил наивен мечтател, харизматичен ню ейдж последовател, насочен към духовното. Както Кей се изрази: „Карл искаше да притежава света, а Джона да го спаси“.

Според баща им Карл притежавал всичко необходимо, за да „измине целия път“ до най-богатите мъже на Америка — може би дори в света. Лошото било, че Карл бил толкова неконтролируем, колкото и безскрупулен. Бил готов да направи всичко, за да получи това, което желае. Като дете веднъж подпалил съседското куче, за да отвлече вниманието на стопанина му и да открадне видеоигра.

И това не бил единственият случай на лудост в живота му. Подобни неща се случвали често.

Джо, който бил също толкова безскрупулен като него, смятал тази черта за потенциален проблем. Не че му пукало за подпаленото куче или за кражбата. Притеснявала го липсата на предпазливост, липсата на способност за оценка на риска. Решението на проблема било да обвърже Карл и Джона в семейния бизнес. Джона трябвало да внася умереността, нотката на предпазливост, която липсвала у Карл. Движещият механизъм за тази на пръв поглед благотворна комбинация било едно непробиваемо законово споразумение, което и двамата подписали, когато Джо им прехвърлил корпорацията. Цялата тази подготовка била направена, за да е сигурно, че в компанията не могат да се вземат важни решения, да се предприемат действия или да се правят промени, без да е получено едновременно одобрение и от Карл, и от Джона.

Но фантазиите на Джо за обединяването на противоположните характери и нагласи на двамата му синове в една непобедима сила, водеща към бъдещи успехи, така и не се осъществили. От всичко това произлязъл само гигантски конфликт, криза за „Недвижими имоти Спалтър“ и растяща неприязън между братята. Това тласнало Карл към политиката като алтернативен път за сдобиване с власт и пари и към тайната помощ на хората от организираната престъпност, а Джона поел по пътя на религията и на голямата си цел — създаването на своята Киберкатедрала, за което разчитал на помощта на майка им, която Джо бил оставил отлично обезпечена финансово.

Майката, на чието погребение Карл бил смъртоносно ранен.

Когато Кей най-после приключи със сагата на семейство Спалтър, първи проговори Гърни.

— Значи антипрестъпната партия на Карл и „изметта на Земята“ са били просто…

Тя довърши мисълта му:

— Лъжа, преструвка. Какво по-добро прикритие за политик, който си ляга с мафията, от образа на най-нахъсания борец срещу престъпността?

Гърни кимна, докато се опитваше да осмисли сапунената опера, която бе претърпяла интересен обрат.

— Значи твоята теория е, че Карл е имал някакъв сблъсък с този Ейнджъл? И това е причината да го убият?

— Ейнджъл е най-опасният играч от всички. Карл няма да е първият, нито дори десетият от бизнес сътрудниците на Ейнджъл, намерили скоропостижно смъртта си. В определени кръгове се говори за това как Гърка винаги слага само две предложения на масата за преговори: „Направи го по моя начин. Или ще ти пръсна шибаната глава“. Обзалагам се на каквото поискаш, че Карл е отказал да направи нещо по начина на Дони. И свърши с пръсната глава, нали?

Гърни не отговори. Все още се опитваше да разбере коя бе всъщност тази брутално несантиментална жена.

— Между другото — добави тя — трябва да погледнеш някои снимки на Карл, направени преди всичко това да се случи.

— Защо?

— За да разбереш някои неща за него. Карл беше роден за политиката. Беше продал душата си на дявола. Но усмивката му бе подарък от Рая.

— Защо не го напусна, когато нещата са загрубели?

— Защото съм повърхностна малка златотърсачка, пристрастена към властта и парите.

— Така ли?

Отговорът й беше прекрасна, загадъчна усмивка.

— Имаш ли още въпроси?

Гърни се замисли.

— Да… Какво, по дяволите, е „киберкатедрала“?

— Още една от религиите, освободени от присъствието на Бог. Напиши името в някоя търсачка и ще намериш повече информация, отколкото ти се е искало. Нещо друго?

— Карл или Джона имат ли деца?

— Джона — не. Прекалено духовен е за това. Карл има една дъщеря от първия си брак. Смахната уличница. — Думите на Кей бяха казани съвсем спокойно, безстрастно, сякаш описваше момичето като „старателна студентка“.

Гърни премигна стреснато при този контраст в описанията.

— Ще ми разкажеш ли повече?

Кей сякаш се канеше да го стори, после поклати глава.

— По-добре да провериш сам. По тази тема не съм много обективна.

След още няколко въпроса и отговора и след уточняване на часа за следващото обаждане по телефона за обмен на информация Хардуик и Гърни се надигнаха да си ходят. Хардуик се загледа отново в насинената буза на Кей.

— Сигурна ли си, че си добре? Познавам един човек тук. Може да те наглежда, може би да те отдалечи от голямото меле за известно време.

— Казах ти, имам си закрила.

— Не разчиташ ли прекалено много на тази Кристъл?

— Кристъл има як и здрав гръб. И не само. А и моят прякор помага. Споменах ли го? Тук, в зоопарка, такъв прякор е знак за голямо уважение.

— Какъв прякор?

Тя оголи зъбите си в бърза, смразяваща усмивка.

— Черната вдовица.