Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (31)

Глава 30
Красива отрова

Гърни изчака до сутринта, за да каже на Мадлин за драмата със стрелбата в къщата на Хардуик. Когато приключи с доста съкратеното, но в същността си точно пресъздаване на инцидента, тя остана спокойна, наблюдавайки го, сякаш чакаше да чуе и втората част на разказа.

Втората част беше тази, която той се страхуваше да сподели, но знаеше, че трябва.

— Мисля си, като предпазна мярка… — започна, но тя довърши вместо него:

— Трябва да се изнеса от къщата за известно време. Това ли щеше да кажеш?

— За по-сигурно. Само за няколко дни. Имам чувството, че този тип каза каквото искаше и едва ли ще повтори представлението си, но все пак… Искам да си далеч от всяка възможна опасност, докато проблемът се разреши.

Гърни очакваше същата гневна реакция, каквато бе получил, когато направи подобно предложение по време на изнервящия случай с Джилиан Пери, затова се изненада от очевидната липса на възражение. Първият й въпрос беше изненадващо практичен.

— За колко дни говорим?

— Мога само да предполагам… Но може би три-четири? Зависи колко скоро ще се справим със ситуацията.

— Три или четири дни, броени откога?

— Надявам се от утре вечерта. Мислех си дали можеш да отидеш на гости на сестра си…

— Ще бъда у Уинклър.

— Къде?

— Знаех си, че няма да си спомниш. Ще бъда у семейство Уинклър, в тяхната ферма в Бък Ридж.

Някакъв далечен спомен отекна в съзнанието му.

— Хората със странните животни?

— Животните се казват алпака, приличат на лами. И сигурно си спомняш, че предложих да им помагам по време на панаира.

Втора камбанка звънна в главата му.

— А, да. Вярно.

— И че панаирът започва тази седмица?

Трети звън.

— Да.

— Така че ще бъда там. На панаира с тях и във фермата им. Щях да отида вдругиден, но съм сигурна, че няма да има проблем да ме приемат ден по-рано. Всъщност ме поканиха да остана цяла седмица. Планирах да си взема няколко дни почивка от клиниката. Спомняш ли си, че го обсъдихме, когато го предложиха?

— Имам смътен спомен. Предполагам, съм мислел, че дотогава има твърде много време. Но така е добре — много по-удобно, отколкото да ходиш при сестра си или някъде другаде.

Мадлин изведнъж се напрегна.

— А ти? Ако е важно аз да не съм тук, тогава ти…

— Аз ще съм добре. Както казах, стрелецът просто отправяше послание. Той явно знае, че Хардуик е отговорен за раздвижването по случая „Спалтър“, така че беше логично да насочи малкото си гадно послание към него. Освен това, ако пожелае да демонстрира присъствието си втори път — което е малко вероятно, може би ще успея да се възползвам от изявата му.

По изражението на Мадлин личеше, че е ужасно объркана, думите му я бяха изправили пред противоречие.

Гърни го забеляза и съжали, че е добавил ненужен елемент в историята, който се опита да извърти.

— Искам да кажа, че вероятността от сериозен проблем е минимална, но дори да е по-малко от един процент, е по-добре да си възможно най-далеч.

— Пак ще попитам: А ти? Дори да е по-малко от един процент, което не вярвам…

— Аз? Не се притеснявай. Според списание „Ню Йорк“ аз съм най-успешният детектив в историята на Голямата ябълка.

Престореното му самохвалство целеше да я успокои, но като че ли ефектът бе противоположен.

 

 

Джипиесът на Гърни го отведе до района на езерото Винъс — през редуващи се една след друга речни долини с обработваеми земи, заобикаляйки отровената атмосфера на Лонг Фолс.

Лейкшор драйв образуваше трикилометрова асфалтова примка около водната повърхност, която според Гърни бе около километър и половина дълга и четиристотин метра широка. В двата края на осморката, на самия бряг на езерото, бяха разположени живописни селища като излезли от пощенска картичка. Къщата на Спалтър — претенциозна имитация на колониална ферма — се извисяваше сред огромен професионално озеленен двор в началото на езерото.

Гърни направи пълна обиколка на пътя и спря пред търговския център „Килингтън“, който — с показната грубоватост на фасадата си и с витрините, на които бяха изложени риболовна екипировка, английски чай и костюми от туид — се стори на Гърни по-автентичен от възстановка на провинциалния живот в каталог за ароматни свещи.

Извади телефона си, позвъни на Хардуик за трети път и за трети път попадна на гласовата му поща. После звънна на Ести, също за трети път, но сега тя вдигна.

— Дейв?

— Някакви новини от Джак?

— И да, и не. Звънна ми в 11,45 снощи. Не звучеше много щастлив. Очевидно стрелецът е имал или високопроходим планински мотор, или АТВ. Джак каза, че в някакъв момент е чул ръмженето на двигателя в гората близо до пътя, но не е могъл да стигне по-близо. Така че там нямаме напредък. Мисля, че днес ще се опита да открие типовете, свидетелствали срещу Кей.

— А снимките?

— От аутопсията на Гурикос ли?

— Да, и тях, но имах предвид снимките от неговите ловни камери. Помниш ли светкавиците, които видяхме в гората след изстрелите по къщата?

— Според Джак камерите са били на парчета. Явно стрелецът е вкарал по няколко куршума във всяка от тях. А за аутопсиите на Гурикос и Мери Салтър — позвънила съм където трябва. Стискай палци скоро да имам отговор.

След това Гърни звънна на домашния си телефон. Първо не отговори никой и се включи секретарят. Тъкмо се канеше да остави паникьосано съобщение от типа на: Къде си, по дяволите?, когато Мадлин вдигна.

— Здрасти. Бях отвън, опитвах се да измисля нещо за тока.

— Какво за тока?

— Нали се съгласихме, че ще пуснем електрическа ограда около кокошарника?

Той потисна въздишката си на отчаяние.

— Да, да, предполагам. Искам да кажа… това не е най-спешният въпрос в момента.

— Добре… но не трябва ли да решим къде ще бъде, за да си нямаме проблеми после?

— Виж, не мога да мисля за това сега. На езерото Винъс съм и се каня да разпитам дъщерята на жертвата. Трябва да включиш секретаря за записване на разговора.

— Знам. Каза ми вече. Просто ще оставя слушалката отворена и ще включа секретаря.

— Точно така, това е. Но измислих по-добър начин.

Тя не каза нищо.

— Там ли си?

— Да, тук съм.

— Добре. Ето какво искам да направиш. Обади ми се точно след десет минути. Ще ти кажа нещо — без значение какво, не обръщай внимание, — после ще затворя. Ти ми звънни отново. Пак ще ти кажа нещо и ще затворя. Звънни трети път и независимо какво ще ти кажа, остави телефона отворен и този път вече включи секретаря.

— И защо са всички тези усложнения? — попита Мадлин с нотка на притеснение в гласа.

— Алиса може да заподозре, че ще записвам разговора с телефон. Искам да я накарам да отхвърли тази идея напълно, като създам ситуация, която ще я убеди, че съм изключил телефона си.

— Добре. Ще ти се обадя след десет минути. Десет минути от този момент, нали?

— Да.

Гърни прибра телефона в джоба на ризата си, взе малкия диктофон от жабката на колата и го закачи на много видимо място, отпред на колана си. После подкара от търговския център към противоположния край на езерото — към отворената порта от ковано желязо по алеята, водеща към къщата на Спалтър.

Мина бавно през портата и паркира на мястото, където алеята се разширяваше — пред широките гранитни стъпала.

Входната врата като че ли бе антикварна находка, остатък от по-стара, но също толкова пищна и богата къща. На стената зад нея имаше интерком. Той натисна копчето.

Призрачен женски глас каза:

— Влизай, вратата е отключена.

Гърни погледна часовника си. Оставаха шест минути до обаждането на Мадлин. Отвори вратата и влезе в голямо преддверие, осветено от редица аплици, поставени на всяка от стените. Сводеста врата отляво разкриваше официална трапезария; друга подобна отдясно водеше към добре обзаведена гостна с огромна камина от очукани тухли, в която човек може да застане прав. В края на коридора имаше лъскаво махагоново стълбище с изящни перила, което водеше към площадката за втория етаж на имението.

На площадката се появи полугола млада жена, спря, усмихна се и започна да слиза по стълбите. Беше облечена съвсем оскъдно и дрехите очевидно бяха създадени, за да подчертават това, което уж би трябвало да прикриват: розова къса тениска, която едва покриваше гърдите й, и бели шорти, които не покриваха почти нищо. На опънатата тениска с дебели черни букви бе изписан неясен за него надпис — ЧМИУ.

Лицето й изглеждаше по-свежо, отколкото Гърни очакваше от лице на наркоманка. Пепеляворусата й дълга до раменете коса беше разрошена и влажна на вид, сякаш момичето току-що бе излязло от душа.

Беше боса. Когато наближи, той видя, че ноктите на краката й са лакирани в бледорозово, в тон с розовия нюанс на устните, които бяха малки и деликатни — като на кукла.

Когато стигна до подножието на стълбището, тя спря и му направи същия щателен оглед, какъвто и той на нея.

— Здрасти, Дейв!

Гласът й — също като целия й вид — беше едновременно кух и абсурдно съблазнителен. Очите й, забеляза с интерес Гърни, не бяха мътните, изпълнени със самосъжаление очи на наркоман. Бяха небесносини, чисти, ярки. Но искрата в тях не беше тази на невинната младост. Беше леденият блясък на амбицията.

Човешките очи са интересни нещо, помисли си Гърни. Те съдържат и отразяват емоционалната същност на всичко, което са видели — въпреки опитите на притежателите им да го прикрият.

Докато тя отвръщаше на погледа му с непоколебима твърдост, в очите й се появи нещо — нещо, на което някога бе станала свидетелка, и го накара да изтръпне. Той се прокашля и зададе безсмисления, но задължителен въпрос.

— Вие ли сте Алиса Спалтър?

Розовите й устни се отвориха леко, разкривайки редица съвършени зъби.

— Това е въпросът, който ченгетата по телевизията задават, преди да арестуват някого. Ще ме арестуваш ли, Дейв? — попита тя игриво. Но очите й не гледаха игриво.

— Не влиза в плана ми.

— А какъв е планът ти? — продължи тя фамилиарно и той отвърна в същия дух:

— Нямам план. Тук съм, защото ти ми позвъни.

— И защото си любопитен?

— Любопитен съм кой е убил баща ти. Каза ми, че знаеш кой е. Знаеш ли?

— Не бързай толкова. Ела да поседнем.

Обърна се и мина през арката в гостната, движейки краката си с грациозност на танцьорка.

Не погледна назад.

Той я последва. Мислеше си, че никога преди не е попадал на такава забележителна комбинация от свръхсексуалност и чиста отрова.

Самата стая — с огромната камина, столовете с кожена тапицерия и картините с английски пейзажи — беше в странен контраст с младата жена тип Лолита, която може би скоро щеше да я наследи. А може би контрастът все пак не беше толкова голям, като се има предвид, че къщата не бе по-стара от Алиса и външният й вид не беше нищо повече от умна дегизировка.

— Прилича малко на музей — каза тя, — но диванът е хубав и мек. Обичам начина, по който краката ми потъват в него. Опитай.

Преди да си избере къде да седне — навсякъде другаде, но не и на дивана, — телефонът му звънна. Погледна екрана. Беше Мадлин, точно навреме. Преди да вдигне, се опита да докара изражение на досада, сякаш този, който го търси, е последният човек на света, с когото би искал да разговаря.

— Да? — Направи пауза. — Не. — Млъкна отново, после пак повтори гневно: — Казах не! — Затвори, прибра телефона в джоба на ризата си, погледна Алиса и обясни по-спокойно: — Съжалявам за прекъсването. Докъде бяхме стигнали?

— Тъкмо се настанявахме — каза тя и се отпусна в единия край на дивана, като махна подканващо към него, сочейки възглавницата до себе си.

Гърни предпочете да седне на едно кресло и да постави ниската масичка за кафе помежду им.

Тя го погледна нацупено и продължи.

— Нещо за пиене?

Той поклати глава.

— Бира?

— Не.

— Шампанско?

— Не, няма нужда.

— Мартини? Негрони? Текини? Маргарита?^[1]

— Нищо.

Нацупената физиономия се появи отново.

— Не пиеш ли, Дейв?

— Понякога. Не сега.

— Звучиш напрегнато. Имаш нужда от…

Телефонът му отново звънна. Той погледна екрана, за да е сигурен, че е Мадлин. Този път го остави да звънне три пъти, сякаш чакаше да се включи гласовата поща; после, демонстрирайки нетърпеливост, все пак вдигна.

— Какво има? — Направи пауза. — Сега не е удобно… За бога… — Млъкна, после продължи с очевидна досада: — Виж. Моля те. Зает съм с нещо. Да. Не. НЕ СЕГА!

Затвори и прибра телефона в джоба си.

Алиса го погледна с лукава усмивка.

— Проблеми с приятелката?

Той не отговори, само се втренчи в масичката за кафе.

— Трябва да се отпуснеш. Цялото това напрежение, направо го усещам. Мога ли да направя нещо?

— Може би ще помогне, ако се облечеш.

— Да се облека? Аз съм облечена.

— Не се забелязва особено.

Устните й се разтвориха бавно, захилено.

— Забавен си.

— Добре, Алиса. Стига. Да минем направо към въпроса. Защо поиска да се видим?

Ухилването беше заменено от ново нацупване.

— Не е нужно да си толкова враждебен. Просто искам да помогна.

— Как?

— Искам да ти помогна да разбереш реалната ситуация — каза тя искрено, сякаш смяташе, че това обяснява всичко. Когато Гърни просто я изгледа, без да каже нищо, продължавайки да чака, тя отново се ухили. — Сигурен ли си, че не искаш нищо за пиене? Какво ще кажеш за текила сънрайз? Правя фантастични коктейли.

Той се протегна с очевидно небрежен жест към бедрото си, почеса се безпричинно и включи закачения на колана му диктофон, неловко прикривайки лекото щракване на копчето с шумно прокашляне.

Усмивката й стана още по-широка.

— Ако искаш да ме накараш да млъкна, скъпи, това е начинът да го направиш.

— Моля?

— Моля? — В очите й проблесна хладна подигравка.

— Какво има? — попита той с изражението на виновен мъж, който се мъчи да изглежда невинен.

— Какво е малкото сладко нещо на колана ти?

Той сведе поглед надолу.

— О, това ли… — Прокашля се отново. — Това всъщност е диктофон.

— Диктофон. Сериозно? Може ли да го видя?

Гърни премигна.

— Ъъъ… Разбира се.

Откачи го от колана си и й го подаде през масичката.

Тя го взе, разгледа го, изключи го и го остави на възглавницата до себе си.

Гърни се намръщи притеснено.

— Може ли да си го получа обратно?

— Ела и си го вземи.

Той погледна към нея, после към диктофона, пак към нея и за пореден път се прокашля.

— Това е рутинна процедура. Записвам всичките си срещи. Може да е много полезно за избягване на по-късни спорове какво е било казано, за какво сме се споразумели.

— Нима? Леле. Как така не ми е хрумнало?

— Ако нямаш нищо против, бих искал да запиша и тази среща.

— Така ли? Хм… както казал Дядо Коледа на алчното момченце: „Майната ти!“.

Той я погледна смутено.

— Защо го правиш на такъв голям въпрос?

— Не е голям въпрос, просто не ми харесва да ме записват.

— Мисля, че ще е по-добре и за двама ни.

— Не съм съгласна.

Гърни сви рамене.

— Добре. Няма проблем.

— Какво ще правиш със записа?

— Както казах, ако има някакъв спор по-късно…

Телефонът му звънна за трети път. Мадлин. Той вдигна.

— Исусе, сега пък какво? — каза, вече напълно вбесено. През следващите десет секунди имитира поведението на мъж, губещ всякакво търпение. — Знам… Добре… добре… Исусе, може ли да поговорим за това ПОСЛЕ? Добре… Да… Казах ДА.

Отдръпна телефона от ухото си, погледна го така, сякаш беше източник единствено на проблеми, натисна с пръст близо до копчето за затваряне, без да прекъсва връзката, и прибра все още предаващия телефон в джоба на ризата си. Поклати глава и погледна притеснено Алиса.

— Исусе…

Тя се прозя, сякаш на света нямаше нищо по-скучно от мъж, мислещ за нещо друго, освен за нея самата. После се протегна. Движението повдигна малкото парче плат, което представляваше тениската й, и разкри долната част на гърдите й.

— Може би вече трябва да започнем.

— Добре. Но си искам диктофона.

— Ще го задържа, докато си тук. Ще си го получиш на тръгване.

— Добре. Ясно — въздъхна той примирено. — Да започнем отначало. Каза, че искаш да ми помогнеш да разбера реалната ситуация. Каква е тя?

— Реалността е, че си губиш времето, като се опитваш да обърнеш всичко надолу с главата.

— Това ли смяташ, че правя?

— Опитваш се да освободиш кучката, нали?

— Опитвам се да открия убиеца на баща ти.

— Убиецът му? Курвата, която му беше жена, го уби. Край на историята.

— Кей Спалтър, суперснайперистката?

— Тя вземаше уроци. Вярно е. Има доказателства, документирано е.

Произнесе думата с отчетлива артикулация, като че ли имаше магическа убеждаваща сила.

Гърни сви рамене.

— Много хора вземат уроци по стрелба, без да убиват никого.

Алиса поклати глава — бързо, гневно движение.

— Не знаеш каква е тя.

— Разкажи ми.

— Тя е лъжлива, алчна кучка.

— Нещо друго?

— Омъжи се за баща ми заради парите му. Точка. Кей е златотърсачка. И уличница. Когато баща ми най-сетне го осъзна, й каза, че иска развод. Кучката разбра, че това ще е краят на готиния й живот, и затова сложи край на неговия. БУМ! Просто е.

— Значи мислиш, че всичко е заради парите?

— Всичко е заради желанието на мръсницата да получи това, което иска. Знаеш ли, че купуваше подаръци на Дарил, момчето от басейна, подаръци с парите на баща ми? Купи му диамантена обица за рождения ден. Знаеш ли колко плати? Познай.

Гърни изчака.

— Не, наистина. Предположи колко!

— Хиляда долара?

— Хиляда? Де да беше! Десет хиляди! Десет шибани бона от шибаните пари на шибания ми баща! За шибаното момче от басейна! И знаеш ли защо?

Гърни пак изчака безмълвно.

— Ще ти кажа защо. Гнусната кучка му плащаше, за да я чука. С кредитната карта на баща ми. Чувал ли си нещо по-гнусно? И като говорим за гнусно, трябва да я видиш как си слага грим — направо ще се разтрепериш от ужас; прилича на гробар, който рисува усмивка върху лицето на труп.

Тази ярост, този изблик на жлъч и омраза, поразиха Гърни — те бяха най-автентичната част от Алиса, която бе видял досега. Но дори за това не беше абсолютно сигурен. Чудеше се докъде се простира актьорският й талант.

Тя се бе умълчала и гризеше палеца си.

— Тя ли уби и баба ти? — попита той спокойно.

Алиса премигна, очевидно объркана.

— Баб… Какво?

— Майката на баща ти.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Имаме причина да смятаме, че смъртта на Мери Спалтър не е нещастен случай.

— Защо?

— В деня, когато е била открита мъртва, на камерите е заснет човек, който влиза в „Емерлинг оакс“ под фалшив предлог. В деня, в който е застрелян баща ти, същият човек е видян да влиза в апартамента, в който е намерена пушката.

— Това някоя от простотиите на твоя задник адвоката ли е?

— Знаеш ли, че в деня, в който е застрелян баща ти, е убит и един местен гангстер, с когото той е имал отношения? Смяташ ли, че и затова е виновна Кей?

Гърни остана с впечатлението, че Алиса е разтърсена от новината и се опитва да не го показва.

— Би могла. Защо не? След като е убила съпруга си… — гласът й заглъхна.

— Значи тя е направо фабрика за убийства, така ли? Мацките, осъдени на доживотен в „Бедфорд Хилс“, явно трябва много да внимават с нея.

Още докато подхвърляше саркастичната забележка, си спомни прякора, който бяха дали на Кей останалите затворнички — Черната вдовица, и се запита дали са видели в нея нещо, което той е пропуснал.

Алиса не отговори, само се сгуши по-дълбоко в ъгъла на дивана и скръсти ръце на гърдите си. Въпреки напълно зрялата си фигура за един кратък момент му заприлича на разтревожена ученичка.

Когато най-накрая проговори, в гласа й имаше повече нахаканост, отколкото увереност.

— Какви лайна само! С адвокатчето явно сте готови на всичко, за да освободите кучката!

Гърни обмисляше вариантите си. Можеше да остави нещата такива, каквито бяха, за да може думите му да отлежат в съзнанието й и да види какъв ще бъде резултатът.

Или би могъл да я притисне, да използва веднага всичките си муниции, за да се опита да я провокира и да я накара да избухне. И двата варианта криеха значителни рискове. Реши да я притисне. Надяваше се, че телефонът му все още предава.

Наклони се към нея, подпирайки се с лакти на коленете си.

— Чуй ме внимателно, Алиса. Може би знаеш някои от тези неща. Всъщност повечето неща. Но все пак ме чуй. Ще го кажа само веднъж. Кей Спалтър не е убила никого. Била е осъдена, защото Мик Клемпър е прецакал разследването. Нарочно. Единственият въпрос без отговор засега е дали е било твоя или негова идея. Мисля си, че е била твоя.

— Забавен си.

— Мисля, че е твоя, защото ти имаш най-основателния мотив. Отърви се от Кей, като я обвиниш в убийството на Карл, и всички пари са твои. Затова си преебала Клемпър — буквално — да натопи Кей. Проблемът е, че Клемпър си е свършил работата калпаво. Дори не е успял да прецака нещата както трябва. И сега картонената кула се разпада. Делото на обвинението е пълно със зеещи дупки, проблеми с доказателствата, полицейска небрежност. Сигурно е, че Кей ще спечели обжалването. Ще излезе от затвора след месец, може би дори по-рано, и щом това се случи, състоянието на Карл автоматично ще отиде при нея. Така че си чукала идиота Клемпър напразно. Ще е интересно да видим какво ще се случи в съда — кой от вас двамата ще получи по-голяма присъда.

— По-голяма присъда? За какво?

— Възпрепятстване на правосъдието. Лъжесвидетелстване. Склоняване към лъжесвидетелстване. Заговор. И половин дузина други неприятни нарушения на закона, за които се полагат дълги, дълги присъди. Клемпър ще обвини теб, ти ще обвиниш Клемпър. На заседателите вероятно няма да им пука особено кой е по-виновен.

Докато Гърни говореше, Алиса притегли колене към гърдите си и обви ръце около тях. Очите й като че ли бяха фокусирани върху някаква невидима пътна карта пред нея.

След една дълга минута тя заговори с нисък, равен глас.

— А ако ти кажа, че той ме е изнудвал?

Гърни се зачуди дали телефонът е успял да улови думите й.

— Изнудвал те е? Как? Защо?

— Той знае нещо за мен.

— Какво знае?

Алиса го погледна нахакано.

— Не е нужно да знаеш.

— Добре. Той те е изнудвал — какво е искал да направиш?

— Да правя секс с него.

— И да излъжеш за нещата, които си чула Кей да казва по телефона?

Тя се поколеба.

— Не. Наистина ги чух.

— Значи признаваш, че си правила секс с Клемпър, но отричаш да си лъжесвидетелствала?

— Точно така. Не е престъпление, че съм го чукала. Но това, че той ме принуди да го чукам, вече е друго нещо. Така че, ако някой има проблем, това ще е той, не аз.

— Искаш ли да ми кажеш нещо друго?

— Не. — Алиса отпусна грациозно краката си на пода. — А ти наистина трябва да забравиш всичко, което току-що ти казах.

— Защо?

— Може и да не е вярно.

— Защо тогава ми го каза?

— За да ти помогна да разбереш. Това, което каза — че ще лежа в затвора. Никога няма да се случи — продължи тя и навлажни устни с върха на езика си.

— Добре. Тогава предполагам, че разговорът ни приключи.

— Освен ако не си променил решението си за моя текила сънрайз. Повярвай ми, струва си.

Гърни се надигна и посочи към диктофона си на масичката.

— Мога ли да си го взема, моля?

Тя го вдигна и го напъха в джобчето на панталонките си, които и без това бяха пред пръсване. Усмихна му се.

— Ще ти го пратя по пощата. Или… може да опиташ да си го вземеш сега.

— Задръж го.

— Няма ли поне да опиташ? Обзалагам се, че ще успееш, ако наистина пробваш.

Гърни се усмихна.

— Клемпър не е имал шанс, нали?

Тя се усмихна широко в отговор.

— Казах ти, той ме изнудваше. Накара ме да правя неща, каквито никога не бих правила доброволно. Никога. Можеш да си представиш за какви неща говоря.

Гърни заобиколи масичката за кафе откъм далечната страна, излезе от гостната, отвори входната врата и стъпи на широките каменни стъпала отпред. Алиса го последва до прага и отново сложи нацупеното си изражение.

— Повечето мъже ме питат какво означава надписа. ЧМИУ.

Той погледна към големите букви на тениската й.

— Обзалагам се.

— Ти не си ли любопитен?

— Добре. Любопитен съм. Какво означава ЧМИУ?

Тя се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Чукай ме и умри.