Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (51)

Глава 50
Да предизвикаш психаря

— Има ли положителна страна на всичко това? — попита Ести. В изражението й се смесваха надежда и притеснение и притеснението вземаше надмощие.

— Така мисля — каза сухо Гърни. — Представата ми за Паникос е, че неговата върховна мотивация е омразата, вероятно насочена към всяко човешко същество на планетата. Но тактиката му, планирането — тези елементи са добре обмислени и изчерпателни. Успехът в професията му зависи от това да спазва деликатния баланс между силния си апетит за кръв и хладнокръвния процес на обмисляне. Доказателство за това е и поведението, което виждаме, и онова, което Дони Ейнджъл ми каза. Погледнато отвън, Паникос е благонадежден бизнесмен, който невъзмутимо приема трудни поръчки. Отвътре обаче е яростно малко чудовище, чието основно удоволствие — може би единственото — е убийството.

Хардуик се изсмя с обичайния си лаещ смях.

— Мъничкият Питър би бил голямо просветление за всеки терапевт, който проповядва за „детето вътре в нас“.

Гърни също се изсмя неволно.

Ести се обърна към него.

— Значи е отчасти умен тактик, отчасти психопат. Мотивът му е лудостта, но методът му е рационален. Да кажем, че си прав. До какво ни води това?

— Тъй като деликатният баланс между лудост и логика при него работи много добре, трябва да го нарушим.

— Как?

— Като атакуваме най-слабото му място.

— Което е?

— Тайната, която се опитва да защити. Това е нашият път. Начинът да проникнем в мисленето му. И начинът да разберем убийството на Карл и това кой го е поръчал.

— Нямаше да е зле, ако знаехме каква е шибаната му скъпоценна тайна — намеси се Хардуик.

Гърни вдигна рамене:

— Всичко, което трябва да направим, е да го накараме да си помисли, че знаем или че ще разберем. Трябва да разиграем игричка вътре в главата му.

— И какъв ще е смисълът на тази игра? — попита Ести.

— Да нарушим внимателното изчисление, на което той разчита за своя успех и за оцеляването си. Да забием чук между лунатика, който се крие дълбоко в него, и рационалната му поддържаща система.

— Изгубих те. За какво говориш?

— Ще приложим натиск по начин, който заплашва чувството му за контрол. Ако контролът е най-голямата му мания, той е и най-голямата му слабост. Отнеми на маниака чувството за контрол и резултатът е абсолютна паника при вземането на решения.

— Чуваш ли какво казва човекът? — намеси се Хардуик. — Смята да бръкне в окото на масов убиец, за да види какво ще стане.

Начинът, по който го каза, очевидно изостри нарастващото притеснение на Ести. Тя се обърна към Гърни:

— Да предположим, че след като приложим този „натиск“ върху Паникос, той убие още шест или седем души. Тогава какво? Ще приложим още натиск? И той ще избие още дузина случайни жертви. И после?

— Не казвам, че няма риск. Но алтернативата е да го оставим да се скрие в сенките. Точно сега сме го притеглили достатъчно близо до повърхността. Почти сме стигнали до него. Искам да остане тук, да подклаждам страха му, да го накарам да извърши нещо глупаво. А що се отнася до потенциалното избиване на невинни хора, можем да премахнем фактора случайност от решението му. Ще му осигурим конкретна мишена и ще я използваме, за да го хванем в капана.

— Мишена? — шоколадовите очи на Ести се разшириха.

— Трябва да го накараме да се фокусира върху това, което искаме ние. Не е достатъчно просто да повишим нивото на заплахата и да го тласнем до ръба. Трябва да успеем да овладеем реакцията, която ще провокираме — да я задържим насочена в контролирана от нас посока и в контролирано от нас време.

Ести не изглеждаше убедена.

Гърни продължи:

— Ще поставим капана, ще предизвикаме реакцията, която искаме, после ще стегнем примката — на място и време по наш избор.

— Говориш така, все едно е лесно. Но все пак е много рисковано.

— Да, но не е толкова рисковано като алтернативата. Джак описа Питър Пак като машина за убийства. Съгласен съм. Той убива. Правил го е винаги. Още от дете. И ако зависи от него, ще продължи да го прави. Той е като смъртоносна болест, която никой не знае как да спре. Не виждам безопасни, нерисковани варианти. Или ще оставим машината за убийства да работи и да превръща хора в трупове, или ще направим каквото е по силите ни да я унищожим.

— Или — предложи колебливо Ести — можем да предадем цялата информация на БКР още сега и да ги оставим те да се оправят с него. Те имат нужните ресурси. Ние — не. И с тези ресурси могат…

— Майната им на БКР! — изръмжа Хардуик.

Ести изпъшка леко и се обърна към Гърни.

— Дейв? Ти какво ще кажеш?

Гърни не каза нищо. Съзнанието му бе заслепено от болезнено жив спомен. Оглушителен удар. Червено БМВ се отдалечава от мястото… надолу по улицата… завива зад ъгъла със скърцащи гуми… изчезва… завинаги. Освен от паметта му. Жертвата на удара лежи сгърчена на асфалта. Малкото четиригодишно момченце. Неговият Дани. И гълъбът, който Дани, без да помисли, бе последвал на улицата — гълъбът започва шумно да пляска с криле — стреснат, но недокоснат… и отлита нанякъде.

Защо не бе подгонил колата веднага — там, на улицата? Защо не бе последвал убиеца, точно там и тогава, чак до портите на ада?

Понякога спомените предизвикваха сълзи. Понякога — просто болезнено пресъхване на гърлото. Понякога ужасен гняв.

Сега бе ред на гнева.

— Дейв?

— Да?

— Мислиш ли, че е време да предадем случая на БКР?

— Да го предадем? И да спрем да правим това, което правим?

Тя кимна.

— Все пак е повече в техните…

Той я прекъсна.

— Не. Още не.

— Какво имаш предвид под „още не“?

— Не мисля, че трябва да позволим на Паникос да избяга. А ако спрем, това ще се случи.

Каквото и желание да бе имала Ести да оспори решението му, в този момент то се изпари. Не беше сигурна дали заради гранитната твърдост в гласа на Гърни. Или заради решителността в очите му. Но посланието бе ясно. Той не смяташе да предава нищо на никого.

Не и докато убиецът все още е наблизо.

Не и докато червеното БМВ все още се вижда.

 

 

След като си взеха почивка, за да проверят съобщенията и гласовите си пощи и да отговарят на обажданията, Гърни направи кафе за трети път и отвори двойните прозорци, за да пусне ароматния августовски въздух. Както обикновено, се изненада от мириса на топла пръст, на трева и диви цветя. Сякаш не беше способен да запомни какво бе уханието на природата.

Когато отново се настаниха около голямата маса, погледите на Ести и Гърни се срещнаха.

— Ти си този, който явно знае какво трябва да правим. Имаш ли някакви конкретни стъпки предвид? — попита тя.

— Първо трябва да решим какво да бъде съдържанието на посланието ни до Паникос. После — какъв да е каналът за предаването му, самоличността на мишената, срещу която ще го насочим, времето, нужната подготовка и…

— Забави малко, моля, едно по едно. Съдържанието на посланието? Искаш да му кажем, че знаем нещо за тайната, която той се опитва да запази?

— Точно така. И че ще я разкрием в точно определено време.

— А как ще му го предадем? Как смяташ да му изпратим това послание?

— Сама го каза тази сутрин. „Криминален конфликт“. Брайън Борк. Обзалагам се, че Паникос е видял интервюто на Борк с Лекс, както и интервюто с Джак след палежите в Купърстаун.

Ести се намръщи.

— Знам, че споменах Борк, но сега, като се замисля, не мога да си представя нашия убиец психопат да седи на фотьойла и да гледа телевизия.

— Сигурно е пуснал търсачка за определени имена — Спалтър, Гурикос, Бинчър — и ако има реклама за предстояща програма или новини, свързани с нещо от случая, в медиите, получава известие.

Ести отвърна с недоволно леко кимване.

В очите на Хардуик се появи искра на въодушевление.

— Имам покана от задника Борк да му гостувам по всяко време с нова информация по случая. Така че мога да вкарам в интервюто всяко послание, което искаме.

Ести се обърна към Гърни.

— Което ни води до частта, която не ми харесва изобщо. Мишената. Какво имаш предвид?

Хардуик я прекъсна.

— Простичко е, бейби. Той иска да насъска изперкалия малък Питър по нас.

Тя премигна.

— Дейв? Истина ли е?

— Само ако сме сигурни, че ще имаме контрол върху ситуацията — и че той ще падне в нашия капан, а не ние в неговия.

Тревогата бе изкривила цялото лице на Ести.

— Но — добави бързо Гърни — нямам намерение да превръщам в мишена „нас“.

Тя се втренчи в него.

— А кого тогава?

Той се усмихна.

— Само себе си.

Хардуик поклати глава.

— По-логично е да съм аз. Аз съм този, който ще се появи отново в „Криминален конфликт“. Ще ме възприеме като враг номер едно.

— По-скоро като враг на щатската полиция, ако добре си спомням предишната ти бомбастична проява.

Хардуик пренебрегна критиката и се наведе напред, повдигайки пръст, за да наблегне на това, което се канеше да каже.

— Знаеш ли, има и друга гледна точка. Мислех си за изстрелите, които прекъснаха електричеството и телефона в къщата ми. Освен че са били възможно предупреждение — „Не виждай зло, не чувай зло, не говори зло“, може да са имали и друга цел. Нещо по-практично. — Млъкна, за да се увери, че разполага с пълното им внимание.

Гърни имаше чувството, че знае какво предстои.

— Онзи тип, Боло, който твърдеше, че Паникос е бил в апартамента в сградата на Акстън авеню седмица преди стрелбата по Карл. Въпросът е защо. Е, хрумва ми една причина. Твърде е вероятно обсесивно-компулсивен наемен убиец като Питър да иска да нагласи оръжието си и да тества прицела си на самото място на удара. Какво мислите?

Гърни кимна одобрително. Харесваше му от време на време да получава уверение, че под дразнещата обвивка на Хардуик се крие сериозен и прозорлив детектив.

Ести се навъси.

— Какво общо има това със стрелбата по твоята къща?

— Ако може да уцели захранването ми с инфрачервения си мерник и да го прекъсне толкова чисто, значи вече знае, че може да ми пусне куршум между челото в момента, в който се появя на верандата.

Ести се опита да прикрие колко бе разтърсена от думите му.

— Тренировка на място? Подготовка? Смяташ ли, че това е била целта на изстрелите от хълма?

От победоносното въодушевление в очите на Хардуик беше ясно, че смята точно това.

После Ести каза нещо.

И Хардуик й отговори.

Тогава тя каза нещо друго.

И той й отвърна подобаващо.

Но съзнанието на Гърни не регистрира нито една от думите им — нито сричка, след като Ести употреби фразата „изстрелите от хълма“. Защото умът му бе направил скок от имота на Хардуик към неговия. И мислеше само за това, което може да е направил един изстрел от Бароу Хил.

 

 

Двайсет минути по-късно Гърни стоеше до мивката в килера, а току-що използваната градинска лопата, с полепнала по нея пръст, бе подпряна в ъгъла. Взираше се напрегнато в трупа на петела, който бе изкопал от покрития му с каменни плочи гроб. На изцапания с кал плот до мивката бе поставен коприненият шал на Мадлин, мръсен и изцапан с кръв, с който тя бе увила тялото на Хорас. Ести и Хардуик не бяха получили отговори на многобройните си въпроси и сега просто стояха до прага и се взираха в него с растящо озадачение и тревога. Гърни задържа дъха си, за да не вдишва миризмата на гнило, и се надвеси над мъртвата птица, изучавайки я отблизо, за да открие причината за смъртта й. Когато се увери, че неофициална аутопсия му е дала възможно най-изчерпателната информация, се надигна и се обърна към тях, за да им обясни.

— Мадлин имаше три кокошки и един петел. Нарече го Хорас. — Прониза го лек пристъп на тъга при споменаването на името му. — Когато го намерила на тревата онзи ден, помислила, че го е докопала невестулка и е прегризала главата му. Някой ни каза, че невестулките правят така. — Почувства, че устните му се свиват от гняв, докато говореше. — Всъщност е била права. Само дето невестулката е била с пушка.

Отначало Ести не разбра и продължи да гледа смаяно. После думите на Гърни стигнаха до нея.

— О, мили боже!

— Мамка му! — каза Хардуик.

— Не знам дали това е бил предварителен тест, за да изпробва мерника си, или просто е искал да ми изпрати послание — каза Гърни, — но което и да е, очевидно имам място в съзнанието на малкото копеле.