Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (21)

Глава 20
Притеснителни несъответствия

След като гостите си тръгнаха — Брус и Айона с просторния рейндж роувър, другите в по-скромните приуси, Мадлин започна да разчиства и да мие, а Гърни отиде в кабинета с досието на Спалтър. Извади доклада от аутопсията, после включи новия модерен таблет с ретина дисплей, който синът му Кайл му бе подарил за Деня на бащата.

През следващия половин час проучва сайтове за неврология, опитвайки се да открие някакъв смисъл в несъответствието между раната в главата на Карл Спалтър и трите метра, които Полет твърдеше, че е изминал, преди да се просне на земята.

Гърни имаше неприятното предимство да е бил свидетел на нещо подобно — два случая с подобни изстрели в главата — по време на годините в отдел „Убийства“; и в двата жертвите бяха паднали на земята като отсечени дървета. Защо не бе станало така с Карл?

Хрумваха му две обяснения.

Едното бе, че патологът е сгрешил за размера на засегнатата мозъчна тъкан и че моторно-двигателният център не е бил напълно разрушен от парченцата на куршума. Второто обяснение бе, че Карл е бил прострелян не веднъж, а два пъти. Първият куршум го е накарал да се запрепъва при ходенето. Вторият — в слепоочието, е причинил тежките неврологични щети, открити при аутопсията. Очевидният проблем с тази теория бе, че патологът беше открил само една входна рана. Патрон „220 Суифт“ би оставил доста видими следи — ясна дупка или много тясна следа от одраскването, ако просто го бе закачил, но със сигурност нещо, което не би могло да се пропусне от специалист. Освен ако не е бързал много. Или не е бил разсеян от нещо. От какво?

Докато размишляваше за това, още един момент от възстановката на Полет изплува в съзнанието му — сценарият, който в крайна сметка беше завършил с фатален край, се бе разиграл на ръка разстояние от двамата души, които биха се облагодетелствали сериозно от смъртта на Карл. Джона, който щеше да получи пълен контрол над компанията за недвижими имоти. И Алиса, разглезената наркоманка, която щеше да наследи баща си, ако Кей изчезне от картинката, както всъщност бе станало.

Джона и Алиса. Изпитваше все по-силно желание да се срещне и с двамата. Както и с Мик Клемпър. Скоро трябваше да се види лице в лице с този човек. И може би с Пискин, прокурора, за да си създаде впечатление каква бе неговата роля сред тази мъгла от противоречия, съмнителни доказателства и вероятни лъжесвидетелствания.

От кухнята се разнесе трясък. Гърни се намръщи.

Странно бе това със звуците от кухнята. Преди време ги приемаше като показател за настроението на Мадлин. После осъзна, че това е просто интерпретация на неговото собствено настроение. Когато вярваше, че й е дал причина да бъде недоволна, чуваше тракането на чиниите като признак за нейното разочарование. Но ако смяташе, че се е държал безупречно, същото потракване му се струваше напълно безобидно.

Тази вечер не се чувстваше добре, задето бе закъснял с почти час, освен това не се бе постарал да запомни имената на приятелите й, а после бе изчезнал в кабинета в мига, в който фаровете на последната кола изчезнаха надолу по хълма.

Осъзна, че последното му прегрешение все още беше поправимо. Погледна за последно най-обстойния неврологичен уебсайт, който бе успял да открие, отбеляза си няколко неща, затвори таблета, прибра доклада от аутопсията в досието и тръгна към кухнята.

Мадлин тъкмо затваряше вратичката на съдомиялната. Той отиде до кафемашината на плота, нагласи я и натисна копчето. Мадлин взе гъба и кърпа и започна да трие плотовете.

— Странна групичка — каза Гърни ведро.

— „Интересна“ щеше да е по-мило определение.

Той се прокашля.

— Надявам се, че не са се засегнали от това, което казах за съдебната система.

От кафемашината се разнесоха пуфтящите звуци — знак, че каничката вече е пълна.

— Не беше толкова това, което каза. Тонът ти изразяваше много повече от думите.

— Повече? В какъв смисъл?

Тя не му отговори веднага. Беше се навела над плота и бършеше някакво упорито петно. Той изчака. Мадлин се изправи и отметна с ръка няколко паднали пред лицето й кичура.

— Понякога звучиш така, сякаш ти е досадно да си с други хора, да ги слушаш и да говориш с тях…

— Не че ми е досадно, просто… — Гърни въздъхна и млъкна. Наля си кафе, добави захар и започна да я разбърква доста по-дълго, отколкото бе нужно, преди да довърши обяснението си. — Когато съм зает с нещо важно, ми е трудно да се върна към обикновения живот.

— Трудно е — отвърна тя. — Знам. Понякога си мисля, че забравяш какво работя в клиниката, с какви проблеми се сблъсквам.

Той се канеше да изтъкне, че тези проблеми обикновено не включват убийства, но се спря навреме. По очите й личеше, че не е свършила, затова просто мълчаливо я изчака да продължи, стоейки до нея с чаша в ръка. Сигурно щеше да му опише някои от по-тежките случаи, с които се сблъсква в местния кризисен център.

Но тя пое в друга посока.

— Може би успявам да се откъсна от проблемите там, защото не съм толкова добра в това, което върша.

Гърни премигна.

— За какво говориш?

— Когато някой има изключителен талант за нещо, обикновено се изкушава да се съсредоточи единствено върху него и да се изключи от всичко друго. Не мислиш ли, че е така?

— Предполагам — отвърна той предпазливо, чудейки се накъде го води.

— Е, аз мисля, че ти имаш изключителен талант за разплитане на загадки, за разкриване на измами и за решаване на сложни случаи. И може би си толкова добър в това и се чувстваш толкова удобно в този начин на мислене, че останалата част от живота ти се струва като неприятно прекъсване — обясни тя и го погледна, за да види реакцията му.

Гърни знаеше, че в думите й има истина, но в отговор успя само да свие неопределено рамене.

Мадлин продължи тихо.

— Не мисля, че имам голям талант за работата, която върша. Казвали са ми, че съм добра, но тази работа не е същността, не е смисълът на живота ми. Не е единственото нещо, което има значение за мен. Опитвам се да се отнасям към всичко в живота си по този начин — като към нещо важно и значимо. Защото наистина е така. И ти си най-значимият. — Погледна го в очите и му се усмихна по онзи неин начин, при който усмивката не просто се появяваше на устните й, а сякаш се излъчваше от нея. — Понякога, когато говорим за твоята вглъбеност в случаите, разговорът ни се превръща в спор — навярно защото имаш чувството, че се опитвам да те превърна от детектив в ентусиазиран велосипедист, катерач или гребец. Може би имах подобни фантазии, когато се преместихме тук, в планините, но вече нямам. Осъзнавам кой си и го приемам. Наистина го приемам. Знам, че понякога не изглежда по този начин. Изглежда, сякаш те бутам, дърпам и влача нанякъде, опитвайки се да те променя. Но не е така. — Млъкна, все едно разчиташе мислите и чувствата му по-ясно от него самия. — Не се опитвам да те превърна в нещо, което не си. Просто знам, че ще бъдеш много по-щастлив, ако си позволиш малко повече лекота, малко разнообразие в живота си. Струва ми се, че всеки път буташ един и същи камък по един и същи хълм, отново и отново, без да получаваш трайно облекчение или награда накрая. Изглежда така, сякаш всичко, което искаш, е да продължиш да буташ, да се бориш, да се излагаш на рискове — колкото повече опасност, толкова по-добре.

Гърни беше готов да поспори по въпроса за опасността, но реши вместо това да я изслуша докрай.

Мадлин го погледна с натъжените си очи.

— Струва ми се, че потъваш толкова дълбоко в това — в мрака, че той поглъща слънцето. Поглъща всичко. Така че аз продължавам с живота си по единствения начин, който познавам. Върша работата си в клиниката. Разхождам се в гората. Ходя на концерти. На изложби. Чета. Свиря на чело. Карам колело. Грижа се за градината, за къщата и за кокошките. През зимата карам ски. Гостувам на приятели. Но не спирам да мисля, че бихме могли да вършим повече от тези неща заедно. Че можем да излизаме и да се греем на слънцето заедно.

Той не знаеше какво да отговори. На някакво ниво признаваше истината в това, което тя казваше, но не можеше да открие думи, с които да изрази пораждащите се в него чувства.

— Това е — завърши тя простичко. — Ето това си мисля.

Тъгата в очите й бе заменена от усмивка — топла, открита, изпълнена с надежда.

Струваше му се, че тя напълно присъства, тук и сега, че цялата й същност е точно пред него, без задръжки, без уговорки и без каквито и да е преструвки. Остави чашата, която бе държал, без да осъзнава, през цялото време, докато тя говореше, и пристъпи към нея. Прегърна я, почувства топлото й тяло до своето. Все още безмълвен я повдигна на ръце и по клиширания и запазен за младоженците начин я пренесе през прага, което я разсмя. Отнесе я в спалнята, където се любиха със съвършената комбинация от нетърпение и нежност.

 

 

На следващата сутрин Мадлин стана първа. След като Гърни се изкъпа, обръсна и облече, я намери на масата за закуска с кафе, препечена филийка с фъстъчено масло и отворена книга. Фъстъченото масло бе едно от любимите й неща. Отиде до нея и я целуна по косата.

— Добро утро! — каза тя лъчезарно с пълна уста.

Беше облечена като за работа.

— Днес цял ден ли си или половин?

— Не знам — преглътна тя и отпи от кафето. — Зависи кой още е там. Какви са твоите планове?

— Хардуик. Трябва да е тук в 8:30.

— Така ли?

— Очакваме обаждане от Кей Спалтър в девет или някъде по това време, когато успее.

— Проблем ли има?

— Купища проблеми. Всеки факт в този случай върви с някакво несъответствие.

— Мислех, че обичаш фактите да са точно такива.

— Искаш да кажеш безнадеждно объркани и заплетени, за да мога да ги разплитам?

Тя кимна, лапна последната хапка от филийката, отнесе чинията и чашата си до мивката и пусна водата. После се върна и го целуна.

— Закъснявам. Трябва да вървя.

Гърни си приготви малко бекон и препечена филийка и се настани на стола до френските прозорци. Омекотена от ефирната сутрешна мъгла, гледката от мястото му бе към старото пасбище, порутената стена в далечния му край, едно от обраслите с високи треви съседски полета и едва различимия зад тях Бароу Хил.

Докато пъхаше последното парче бекон в устата си, от пътя под плевнята се разнесе агресивното ръмжене на понтиака на Хардуик. Две минути по-късно ъгловатият червен звяр паркира до аспарагусовата градина и Хардуик застана до прозореца, облечен с черна тениска и мръсносив анцуг. Френските прозорци бяха широко отворени, но не и рамките с мрежи. Гърни се наведе и дръпна едната.

Хардуик пристъпи вътре.

— Знаеш ли, че някакво гигантско шибано прасе броди по пътя ви?

Гърни кимна.

— Сигурно е диво. Често се случва.

— Май имаше около 140 килограма.

— Да не се опита да го вдигнеш?

Хардуик пренебрегна въпроса, само се огледа из стаята оценяващо.

— Казах го преди, ще го кажа и сега. Тук направо кипи от провинциален чар, мамка му!

— Благодаря, Джак. Искаш ли да седнеш?

Хардуик порови замислено с нокът между зъбите си, после се тръсна на стола от другата страна на масата и го изгледа подозрително.

— Преди да поговорим с онеправданата госпожа Спалтър, има ли нещо, което би искал да обсъдим?

— Всъщност не — като изключим факта, че нищо от този случай няма логика.

Хардуик присви очи.

— Тези неща, в които няма логика… те за нас ли работят или срещу нас?

— Нас?

— Знаеш какво имам предвид. В полза на или срещу нашата цел за отмяна на присъдата?

— Вероятно за. Но не съм сигурен. Прекалено много неща са прецакани.

— Прецакани? Как така?

— Да вземем апартамента, от който уж е бил изстрелян фаталният куршум.

— Какво за него?

— Не е бил изстрелян оттам. Не е възможно.

— Защо?

Гърни му разказа за възстановката с помощта на Полет и за откритието, че стълбът на уличната лампа пречи.

Хардуик изглеждаше объркан, но не и притеснен.

— Нещо друго?

— Свидетел, който твърди, че е видял стрелеца.

— Фреди? Онзи тип, който посочи Кей на очната ставка?

— Не. Мъж на име Еставио Болоко. Не открих никаква информация да е бил разпитван, а той твърди, че е бил. Освен това казва, че стрелецът е бил мъж, а не жена.

— Значи го е видял?

— Това е другият проблем. Видял го е в апартамента — този, от който би трябвало да е изстрелян куршумът, но всъщност не е.

Тикът на Хардуик се появи отново.

— Това се добавя към купчината от добри неща и чисти лайна. Харесва ми, че твоят тип твърди, че стрелецът е бил мъж, а не жена. Особено ми допада идеята, че Клемпър не е записал разпита му и не го е включил в досието. Това е доказателство за полицейска некомпетентност, възможна фалшификация или поне голяма немарливост, което ни е от помощ. Но онова с апартамента прави всичко друго безсмислено. Не можем да представим свидетел, който твърди, че стрелецът е бил на мястото на стрелбата, а след това да кажем, че това изобщо не е мястото. Какво, по дяволите, ще постигнем с това?

— Добър въпрос. Ето ти още нещо странно. Еставио Болоко каза, че е видял стрелеца два пъти. Веднъж в деня на стрелбата, което е било петък. И пет дни по-рано. В неделя. Каза, че със сигурност е било неделя, защото му е единственият свободен ден.

— Къде го е видял?

— В апартамента.

Нетърпението на Хардуик като че ли нарасна.

— И какво е правел там? Оглеждал го е?

— Предполагам. Но това повдига и други въпроси. Да предположим, че стрелецът е научил за смъртта на Мери Спалтър, открил е местоположението на семейния парцел на Спалтър и е разбрал, че Карл ще присъства и ще бъде в центъра на погребалната служба. Следващата стъпка е да проучи околността и да си намери подходяща позиция за стрелба.

— И какъв е въпросът?

— Времето. Щом стрелецът е проучвал мястото в неделя, предполагам, че Мери Спалтър е умряла в събота или по-рано, и в зависимост от това дали стрелецът е бил достатъчно близък до семейството и е получил информацията директно от тях, или е трябвало да изчака публикуването на некролога ден-два по-късно. Въпросът ми е, ако погребението не е било проведено дотогава — седем дни след смъртта й, най-малко… каква е причината за забавянето?

— Кой знае? Може би някои от роднините не са могли да дойдат по-рано? Защо те интересува толкова?

— Необичайно е погребение да се отлага цяла седмица. Необичайното предизвиква любопитството ми, това е.

— Добре. Както и да е — махна с ръка Хардуик, сякаш гонеше досадна муха. — Можем да питаме Кей, когато звънне. Но не мисля, че уговорките за погребението на свекърва й са убедителен материал за пред апелационния съд.

— Може би не. Но като говорим за убедителност, знаеше ли, че Фреди — онзи, който е посочил Кей на процеса, е изчезнал?