Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (45)

Глава 44
Тръпката от лова

Гърни отново се оттегли в кабинета си. Спускащият се сумрак бе променил цвета на планинския хребет от дузина нюанси на зелено и златисто до монохромно зеленикавосиво. Гледката го накара да се замисли за хълмовете срещу къщата на Джак Хардуик, от които бяха дошли изстрелите, прекъснали електрическото захранване и телефонната линия.

Скоро умът му започна да сглобява частичките и парченцата на случая „Спалтър“, особено несъвместимите елементи. Това го подсети за максимата, на която наблягаше един от инструкторите от полицейската академия в курса за тълкуване на доказателствата от местопрестъплението: „Парченцата, които отначало сякаш не пасват, са тези, които разкриват най-много накрая“.

Извади жълтия бележник от чекмеджето и започна да пише.

Двайсет минути по-късно прегледа резултата — списък с осем теми.

1. В момента на стрелбата свидетелите поставят жертвата в положение, в каквото не би било възможно куршумът да я уцели, ако е бил изстрелян от апартамента, в който са намерени следите от барут и оръжието.

2. Убийството на майката, за да се осигури присъствието на жертвата на гробището, изглежда прекалено и ненужно усложнено. Може ли майката да е убита по друга причина?

3. Професионалистът, който е изпълнил поръчката, е известен с това, че приема само най-трудните задачи. Каква е причината убийството на Карл Спалтър да влиза в тази категория?

4. Кей Спалтър не е стреляла лично, но възможно ли е все пак тя да е наела стрелеца?

5. Възможно ли е Джона да е наел стрелеца, за да получи пълен контрол върху авоарите на компанията „Спалтър“?

6. Възможно ли е Алиса да е наела стрелеца — в допълнение към заговора с Клемпър да припишат убийството на Кей, за да получи наследството на баща си?

7. Каква е тайната, заради която Гурикос е бил убит и обезобразен?

8. Дали Карл е бил убит във връзка с нечие убийство, което самият той е планирал?

Преглеждайки и обмисляйки осемте въпроса за пореден път, Гърни бе отвратен от липсата на всякакъв прогрес.

Един от положителните аспекти в случай с множество странности като този обаче, бе, че ако стигнеш до теория, която обяснява всички тези странности едновременно, можеш да си сигурен, че теорията ти е вярна. Една-единствена странност в някое разследване би могла да бъде обяснена по множество различни начини. Но беше малко вероятно да има повече от една версия, която да обяснява и очевидния проблем с видимостта от апартамента, и ужасното осакатяване на Гас Гурикос, и странно съвпадащата по време смърт на Мери Спалтър.

Когато погледна през северния прозорец на кабинета няколко минути по-късно, високата гора му се стори лишена от всякаква зеленина. Дърветата и хребетът, който те покриваха, сега бяха просто безформена тъмна маса, издигаща се към сивата безизразна плоча на небето. Спускащата се нощ подсети Гърни за нападението срещу къщата на Хардуик и за бягството на моторизирания стрелец по планинските пътеки.

В същия миг чу звука от двигател на мотор, който за момент му се стори плод на собственото му въображение. После звукът се усили и посоката, към която се бе запътил, също стана по-очевидна. Гърни отиде в кухнята, за да погледне през прозореца, вече убеден, че чува съвсем истински мотор, идващ по пътя. Половин минута по-късно фарът на машината освети плевнята с кръглия си лъч и започна да се катери нагоре по неравния път през пасбището.

Гърни отиде до спалнята и взе своята „Берета 32“ от нощната масичка, зареди пистолета, пъхна го в джоба си и отиде до страничната врата.

Изчака, докато мотористът спре до колата му, после включи външното осветление.

Атлетична фигура в черно мотористко яке и черна каска с вдигнат визьор извади тънко черно куфарче от една от дисагите и тръгна към вратата. Потропа решително с ръка, облечена в черна кожена ръкавица.

Едва тогава Гърни, който вече бе готов да извади пистолета от джоба си, разпозна каската.

Беше неговата, от мотористките му дни преди близо три десетилетия. Каската, която бе дал на Кайл преди няколко месеца.

— Здрасти, татко! — Кайл му подаде куфарчето, вдигна каската с една ръка и прокара другата през късата си черна коса, която бе като огледален образ на косата на баща му.

И двамата се усмихнаха с еднаквите си усмивки, въпреки че в тази на Гърни се криеше леко объркване.

— Да не съм пропуснал някой имейл или съобщение?

— Че идвам ли? Не. Беше импулс. Реших, че ще мога да се погрижа за твоя проблем с увеличението на образа от записа по-лесно тук, отколкото у дома, за да видиш какво правя и да го направим така, както искаш. Това е основната причина да дойда. Но има и втора.

— О?

— Бингото с кравешки лайна.

— Моля?

— Бингото с кравешки лайна на вашия планински панаир^[1]. Знаеше ли, че това наистина се прави? И пърженото сирене. А в неделя следобед — състезанието за блъскане с коли само за жени. И оспорваното състезание по хокей с тиква.

— Какво?

— Това последното си го измислих. Но какво пък, не е толкова странно, колкото някои от другите неща. Никога не съм бил на истински селски панаир. С истински кравешки лайна. Реших, че е време. Къде е Мадлин?

— Дълга история. Ще остане при приятели за малко. Замесен е панаирът, а и е… нещо като предпазна мярка. Ще ти разкажа после. — Отстъпи назад, придържайки вратата отворена. — Влизай, влизай. Сваляй това яке и се настанявай. Вечерял ли си?

— Сандвич и кисело мляко в закусвалнята на Слотсбърг.

— Това е на сто и шейсет километра оттук. Ще хапнеш ли един омлет с мен?

— Супер. Благодаря. Ще донеса и другата си чанта и ще се преоблека.

 

 

— Е, каква е тази предпазна мярка, за която спомена?

Гърни не се изненада, че това беше първият въпрос, който Кайл зададе, когато двайсет минути по-късно се настаниха един срещу друг, за да похапнат.

Вместо да омаловажи заплахата, както обикновено би направил, този път той откровено преразказа нападението срещу дома на Хардуик и жестоките събития в Купърстаун. Ако ще се опитва да убеждава Кайл да си тръгне — поне на следващата сутрин — за вкъщи или за друго безопасно място, нямаше смисъл да омекотява сериозността на събитията.

Гърни говореше, а синът му слушаше мълчаливо притеснен и с леко, но забележимо вълнение, което намекът за опасност и риск често предизвиква у младите мъже.

След като се нахраниха, Кайл се настани на масата с лаптопа си, а Гърни му даде флашката със записите от Акстън авеню. Откриха двата кратки пасажа, които искаше да бъдат увеличени. Първият беше видеото от гробището — от ставането на Карл от стола до просването му по лице на земята с куршум в мозъка. Вторият бяха кадрите от улицата, които показваха как дребната фигура, която според Гърни беше Петрос Паникос, влиза в сградата с увита като подарък кутия, вероятно с пушката, която бе открита по-късно в апартамента.

Кайл изучаваше образите на екрана на компютъра си.

— Искаш ги увеличени за възможно най-много детайли с минимална софтуерна интерполация?

— Би ли повторил.

— Когато увеличаваш образите, разтягаш реалната дигитална информация. Образът става по-голям, но също и по-размазан, защото има по-малко информация на квадратен сантиметър. Софтуерът може да компенсира това, като направи предположения и запълни информационните дупки, после изостря образа и го заглажда. Това е интерполацията. Но това въвежда и елемент на недостоверност, защото не всичко в увеличението е присъствало в оригиналните пиксели. За да се изчисти увеличеният образ, софтуерът прави изчисления, основани повече на вероятност, отколкото на съществуващите данни.

— Какво ми препоръчваш?

— Препоръчвам разумен компромис между рязкостта на увеличението и достоверността на данните, които съставят картината.

— Добре. Направи го с какъвто компромис смяташ за необходим.

Гърни се усмихна не само защото синът му бе ангажиран с неговия проект, но и заради вълнението, което долови в гласа му. Приличаше на щастлив архетип на поколението под трийсет години, родено и отгледано с естествен афинитет към всичко дигитално.

— Дай ми малко време да пробвам няколко теста — каза Кайл. — Ще ти кажа, когато имам нещо, което си струва да погледнеш.

Отвори менюто на програмата, щракна върху една от иконките за увеличение, после спря. Погледна към Гърни, който отнасяше чиниите от омлетите в мивката, и зададе изненадващ въпрос.

— Като изключим факта, че се занимаваш със сензационни убийства и други такива неща, как сте двамата с Мадлин?

— Как сме ли? Добре, предполагам. Защо питаш?

— Струва ми се, че ти се занимаваш с твоите си неща, а Мадлин — с нейните.

Гърни кимна бавно.

— Би могло и така да се каже. Моите и нейните неща. Принципно са отделени, но всъщност са напълно съвместими помежду си.

— Така ли ви харесва?

По някаква странна причина на Гърни му бе трудно да отговори на този въпрос. Накрая каза:

— Получава се. — Изпита неудобство от тона си, който прозвуча ужасно механично. — Не исках да звучи толкова студено и прагматично. Обичаме се. Все още сме привлечени един от друг. Приятно ни е да живеем заедно. Но умовете ни работят по различен начин. Аз се захващам с нещо и просто някак „оставам“ в него. Мадлин има свои начини да променя фокуса си, да обръща цялото си внимание към това, което е пред нея — да се адаптира към момента. Тя винаги е тук, в настоящето, винаги присъства, ако разбираш какво искам да кажа. И разбира се, тя е много по-дружелюбна и социална от мен.

— Повечето хора са — отбеляза Кайл и омекоти коментара с широка усмивка.

— Вярно е. Така че обикновено двамата се занимаваме с различни неща. Или тя върши разни неща, а аз мисля за разни неща.

— Искаш да кажеш, че тя е навън и храни кокошките, докато ти седиш вътре и мислиш кой е накълцал поредното тяло в някое мрачно градско мазе?

Гърни се разсмя.

— Не е точно така. Когато е в клиниката, тя се занимава с онези неща там — някои са доста кошмарни, а когато е тук, се посвещава на заниманията си тук. Аз като че ли се съсредоточавам върху нещата в главата си, вманиачавам се по някакъв проблем, независимо къде се намирам. Това е разликата между нас. Освен това Мадлин прекарва доста време в гледане, учене, вършене на какво ли не. Аз прекарвам много време в чудене, съставяне на хипотези, анализиране. — Млъкна и сви рамене. — Предполагам, че всеки от нас прави това, което ни кара в най-голяма степен да се чувстваме живи.

Кайл остана известно време неподвижно, замислен и леко намръщен, като че ли се опитваше да се свърже с баща си, за да разбере по-лесно разсъжденията му. Накрая се обърна към компютъра.

— По-добре да започвам с това, в случай че се окаже по-трудно, отколкото предполагам.

— Късмет.

Гърни отиде в кабинета и отвори имейла си. Погледът му пробяга по двайсетината съобщения, които бе получил от сутринта насам. Едното привлече вниманието му веднага. Изпращачът се бе подписал само с „Джона“.

Писмото явно бе личен отговор на молбата на Гърни за среща, за да обсъдят развитието на разследването.

С интерес бих провел въпросната дискусия с вас възможно най-скоро. Местоположението ми обаче прави физическата ни среща невъзможна в този момент. Предложението ми е да осъществим видеовръзка по интернет в 8 часа утре сутринта. Ако сте съгласен, моля, пратете ми името, с което сте регистриран. Ако нямате регистрация, може да свалите скайп. Очаквам отговора ви.

Гърни незабавно прие поканата на Джона. Вече ползваше скайп. По настояване на сестра си в Риджууд Мадлин бе инсталирала скайп на компютъра им още щом се преместиха в планините. Когато натисна „Изпрати“, изпита лек прилив на адреналин — нещо щеше да се промени.

Трябваше да се подготви. Срещата им бе след по-малко от дванайсет часа. А в девет часа Хардуик и — надяваше се — Ести, щяха да дойдат, за да обсъдят заедно ситуацията.

Отиде на сайта на Киберкатедралата и през следващите четиридесет и пет минути се потопи в успокояващата, усмихнато позитивна философия на Джона Спалтър.

Беше напът да заключи, че човекът е някакъв сладникав гений — истински Уолт Дисни в самоусъвършенстването, когато Кайл го повика от другата стая.

— Ей, татко! Мисля, че направих всичко възможно за този запис. Това е най-доброто изображение, което мога да получа.

Гърни отиде до масата и седна до сина си. Кайл щракна на една иконка и записът от гробището тръгна — в увеличена, по-отчетлива и наполовина забавена версия. Всичко беше така, както Гърни си го спомняше, само че по-ясно и по-голямо.

Карл седеше в далечната страна на първия ред столове. Надигна се и се отправи към подиума от другата страна на гроба. Направи стъпка напред пред Алиса, втора стъпка и залитна в посоката, в която се движеше, като се просна по лице точно покрай последната седалка в края на реда. Джона, Алиса и възрастните дами станаха на крака. Полет се втурна към него. Носачите и директорът на гробището се скупчиха около столовете.

Гърни се наведе към екрана и помоли Кайл да спре записа, като се опита да различи изражението на лицата на Джона и Алиса, но не можа. Дори с увеличението лицето на Карл, захлупено на земята, беше само смътен профил. Имаше тъмно петънце покрай очертанията на косата му на слепоочието — би могло да е входната рана от куршума или просто капка кал, сянка или дефект от намесата на софтуера.

Помоли Кайл да пусне записа отново, надявайки се да го осени някакво прозрение.

Не се получи. Пуснаха го и трети път, като се фокусира в главата на Карл, докато той тръгваше към подиума, как правеше стъпка, започваше втора и залиташе напред в рязък колапс. Косата му беше разрошена от вятър или от собственото му отривисто движение и заради това бе невъзможно да се види дали мъничкото тъмно петънце е било там, преди главата му да се стовари на земята и той да спре да се движи, точно под краката на Джона.

— Сигурен съм, че ФБР има софтуер, който може да ти даде още по-добър образ — каза Кайл с извинение. — Изстисках от системата възможно най-добрата картина, която все пак да е реална.

— Това, което ми даваш, е много по-добро от това, с което започнах. Нека да видим сцената от улицата.

Кайл затвори няколко прозореца, отвори нов и пусна записа.

Тъй като започваше с обект, намиращ се много по-близо до камерата и изпълващ голяма част от картината, увеличението тук бе по-ясно и много по-детайлно. Вероятният убиец на Мери Спалтър, Карл Спалтър, Гас Гурикос и Лекс Бинчър вървеше по Акстън авеню и влизаше в сградата. На Гърни му се искаше дребният човек да е оставил малко по-голяма част от лицето си неприкрита. Но разбира се, замаскирането беше умишлено.

Очевидно Кайл мислеше за същото.

— Не дава достатъчно информация за добър плакат „Търси се“, нали?

— Нито за плакат, нито за програмата за лицево разпознаване.

— Защото очите му са скрити зад големи слънчеви очила?

— Точно така. Формата на очите, разположението на зениците, ъгълчетата на очите. Шалът пък скрива челюстта и върха на брадичката. Лентата прикрива ушите и очертанията на косата. Не е останало нищо, с което да работят алгоритмите за измерване на пропорции.

— И все пак, ако го видя отново, мисля, че бих го разпознал — само по устата.

Гърни кимна.

— Устата и това, което се вижда от носа му.

— Да, и това също. Прилича на шибана малка птица — с извинение за речника.

Облегнаха се назад и се втренчиха в екрана. В полускритото лице на един от най-странните убийци в света. Петрос Паникос. Питър Пан. Магьосника.

Човекът, чието последно описание от Дони Ейнджъл гласеше: „Просто шибана откачалка“.