Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (7)

Глава 6
Мравки

Малко след изгрев, след като реши, че е демонстрирал достатъчно усърдие по отношение на проблема с кокошките, като направи скица на конструкцията на кокошарника, Гърни избута встрани бележника и се настани на масата в кухнята за втората си чаша кафе.

Когато Мадлин се присъедини към него, той реши да й покаже снимката на Карл Спалтър.

От работата си като консултант в местния кризисен център за психични проблеми, тя беше свикнала да наблюдава крайни негативни емоции — паника, гняв, притеснение, отчаяние. Въпреки това очите й се разшириха от изненада при вида на стряскащото изражение на Спалтър.

Остави снимката на масата, после я избута още няколко сантиметра по-далеч.

— Той знае нещо — каза тя. — Нещо, което не е знаел, преди съпругата му да го простреля.

— Може би не го е направила тя. Според Хардуик случаят срещу нея е изфабрикуван.

— Вярваш ли му?

— Не знам.

— Значи може да го е направила, а може и да не е. Но Хардуик не се интересува от това, нали?

Гърни беше изкушен да спори с нея, защото не му хареса положението, в което го поставяше твърдението й. Вместо това просто сви рамене.

— Интересува се от това обжалването на присъдата й да е успешно.

— Това, от което наистина се интересува, е да получи реванш и да накара бившите си работодатели да се пръснат от яд.

— Знам.

Тя наклони глава и го изгледа така, сякаш се канеше да го попита защо позволява да бъде вкарван в такава измамна схема и в подобно цинично начинание.

— Не съм му обещал нищо. Но трябва да призная — каза той, като посочи към снимката на масата, — че съм любопитен за това.

Мадлин присви устни, обърна се към отворения прозорец и се загледа в прозрачната лека мъгла, пронизвана от падащите косо лъчи на ранното сутрешно слънце.

После нещо в края на каменната площадка, точно отвъд прага на вратата, привлече вниманието й.

— Върнали са се — каза тя.

— Кой? Какво?

— Мравките дърводелци^[1].

— Къде са?

— Навсякъде.

— Навсякъде?

Мадлин отвърна с благ тон, в контраст с неговото нетърпение.

— Ето там. И тук. По первазите. Покрай шкафовете. И около мивката.

— Защо, по дяволите, не си ми казала?

— Току-що ти казах.

Гърни се канеше да влезе в спор за подмолния начин за поднасяне на информацията, но разумът му надделя и каза само:

— Мразя проклетите гадини.

И наистина ги мразеше. Дърводелските мравки бяха термитите на Кетскилс и на другите студени места — изгризваха вътрешността на дъските и гредите и в мрака мълчаливо превръщаха поддържащите структури на солидни домове в стърготини. Всеки месец службата за изтребване на вредителите пръскаше основите и понякога изглеждаше, че са спечелили битката. Но после първо се завръщаха мравките разузнавачи, а след това настъпваха и легионите дърводелци…

За момент забрави за какво говореха с Мадлин преди споменаването на мравките. Когато си спомни, го обзе подозрителното чувство, че е бил разсеян нарочно, за да не сподели решението си.

Опита се да бъде максимално откровен.

— Виж, разбирам опасността и мотивите зад действията на Хардуик, които определено са лишени от благородство. Но смятам, че съм му длъжник. Неголям, но все пак му дължа нещо. А и може би една невинна жена е била осъдена въз основа на доказателства, фалшифицирани от мръсно ченге. Не обичам мръсните ченгета.

Мадлин го прекъсна.

— На Хардуик не му пука дали тя е невинна. За него това е без значение.

— Знам. Но аз не съм Хардуик.