Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (6)

Глава 5
Кръвожадни невестулки

Стържещото скърцане на френския прозорец от дясната страна, отварящ се с плъзгане, пробуди Гърни от сюрреалистичния сън, който му се изплъзна веднага щом отвори очи. Беше се излегнал в едно от двете кресла до камината в дневната, а документите по случая „Спалтър“ бяха разпилени на масичката за кафе. Светлината, навлизаща през отворения прозорец, носеше издайническите следи на отиващата си зора.

Силуетът на стоящата на прага Мадлин, която вдишваше студения застинал въздух, се очертаваше на фона на небето.

— Чуваш ли го?

— Кого? — Гърни потърка очи и се опита да изпъне тялото си.

— Хорас. Ето го пак.

Гърни се заслуша апатично за кукуригането на младия петел, но не успя.

— Ела до прозореца и ще го чуеш.

За малко да отвърне, че му е все тая дали ще го чуе или не, но осъзна, че това ще бъде лошо начало на деня. Надигна се от креслото и отиде при нея.

— Ето — каза Мадлин. — Сега го чуваш, нали?

— Така мисля.

— Ще го чуваме много по-лесно — каза весело Мадлин, сочейки към тревата между полянката с аспарагуси и голямото ябълково дърво, — след като построим кокошарника там.

— Несъмнено.

— Правят го, за да маркират територията си.

— Хм…

— За да предупредят другите петли и да им заявят: „Това е моят двор, бях първи“. Харесва ми.

— Кое ти харесва?

— Звукът, кукуригането…

— О, да. Много… провинциално.

— Не съм сигурна, че искам много петли, но да имаш един е много приятно.

— Добре.

— Хорас. Отначало не бях сигурна за името, но сега ми се струва идеално за него. Не мислиш ли?

— Предполагам.

Истината бе, че името Хорас по някаква странна причина му напомняше за името Карл. А в мига, в който името Карл се появи в съзнанието му, изплува и споменът за поразените очи от снимката, очи, които сякаш се взираха в демон.

— А другите три имена — Хъфи, Пуфи и Флъфи — мислиш ли, че са прекалено глупави?

На Гърни му бяха нужни няколко секунди, за да се съсредоточи отново.

— Прекалено глупави за кокошки?

Тя се разсмя и сви рамене.

— Щом построим малката им къщичка с хубава ограда и достатъчно място за тичане на открито, ще можем да ги преместим от задушната плевня.

— Да — отвърна Гърни, но липсата на ентусиазъм беше очевидна.

— И ще направиш оградата много здрава, нали, за да не влизат хищници?

— Да.

— Директорът на клиниката загуби една от своите червени кокошки от породата Роуд Айлънд миналата седмица. В един миг е била там, в следващия — я нямало.

— Това е рискът да ги пускаш навън.

— Не и ако построим хубава ограда на кокошарника. Ще могат да са навън, да тичат из тревата, което им е любимо занимание, и пак ще са в безопасност. И ще е толкова забавно да ги гледаш. Точно там — тя посочи с показалец към мястото, което бе избрала.

— И какво е станало според него с липсващата кокошка?

— Нещо я грабнало и я отнесло. Най-вероятно койот или орел. Почти е сигурен, че е орел, защото при такава суша като това лято, те започват да търсят и друга плячка, освен риба.

— Хм…

— Каза, че ако ще правим кокошарник, трябва да поставим телена мрежа отгоре и да я вкараме поне на петнайсет сантиметра под земята. Иначе разни неща могат да се вмъкват под нея.

— Неща?

— Спомена невестулки. Очевидно са наистина отвратителни.

— Отвратителни?

Мадлин се намръщи.

— Каза, че когато невестулка се промъкне в кокошарника, тя… отхапва главите — на всички кокошки…

— Не ги изяжда? Само ги убива?

Мадлин кимна, устните й бяха здраво притиснати, а на лицето й беше изписана дълбока тъга и съчувствие.

— Обясни ми, че щом опита кръв, невестулката изпада в някаква странна лудост. Щом усети вкуса й, не може да спре, докато не убие всички кокошки.