Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (13)

Глава 12
Уилоу рест

Когато Гърни влезе в кухнята на следващия ден, беше гладен като вълк.

Мадлин беше до мивката и нареждаше резени хляб в голяма хартиена чиния, половината от която вече бе покрита с парченца ягоди.

Веднъж седмично даваше на кокошките нещо специално към готовата храна, която купуваха от магазина за фураж.

По-консервативното й облекло сигнализира на Гърни, че днес е един от работните й дни в клиниката. Той погледна към часовника.

— Не закъсняваш ли?

— Хал ще ме закара, така че… няма проблем.

Ако си спомняше правилно, Хал бе директорът на клиниката.

— Защо?

Тя го изгледа укорително.

— О, да, вярно… Твоята кола е в сервиза… Но защо Хал…?

— Споменах му за проблемите с колата онзи ден, когато бях на работа, и той каза, че и без това минава покрай нас. А и закъснявам, защото той закъснява, така че едва ли ще има повод да ме мъмри. И като говорим за закъснения, ти нали няма да закъснееш?

— За какво?

— Тази вечер. Клубът по йога.

— Няма проблем.

— И ще си помислиш за онова обаждане до Малкълм Кларет?

— Днес ли?

— Защо не? Време като всяко друго.

При звука на задаваща се по алеята кола, тя отиде до прозореца.

— Тук е — каза жизнерадостно. — Трябва да тръгвам.

Припряно отиде до Гърни, целуна го и после взе с една ръка чантата си от шкафа, а с другата — чинията с хляб и ягоди.

— Искаш ли аз да се погрижа за кокошките? — попита Гърни.

— Не. Хал ще спре до плевнята за две секунди. Аз ще го направя. Раз-два и готово.

Мина по коридора покрай килера и излезе през задната врата.

Гърни гледаше през прозореца към лъскавото черно ауди на Хал, което бавно спря до плевнята откъм далечната страна, където бе вратата й. Беше едва осем и петнайсет сутринта, а съзнанието му вече бе затормозено от мисли и емоции, които би предпочел да не изпитва. От опит знаеше, че най-доброто лекарство за справяне с неспокойния ум е да предприеме някакво действие, да продължи напред.

Отиде в кабинета, взе досието с делото „Спалтър“ и дебелия пакет с документи, описващи пътуването на Кей през съдебната система след обвинението — досъдебното производство, стенограмите от процеса, копията от визуалните доказателства и улики на обвинението и стандартната бланка за процедурата по обжалването, попълнена от първия й адвокат. Отнесе всичко в колата си, защото нямаше представа кои доказателства и уличаващи предмети може да му потрябват през деня.

Върна се в къщата и извади от шкафа сивото си спортно яке, онова, което бе носил стотици пъти на работа, но може би само три пъти след оттеглянето си. То заедно с тъмните панталони, синята риза и семплите армейски обувки крещеше „ченге“ толкова силно, колкото всяка полицейска униформа. Реши, че този образ може да му е полезен в Лонг Фолс.

Огледа за последно стаята, отиде отново до колата и вкара адреса на гробището „Уилоу рест“ в преносимия джипиес на таблото.

Минута по-късно беше на път и вече се чувстваше много по-добре.

Като много други стари градове, разположени по реки и канали със западащи търговски услуги, Лонг Фолс изглежда също се бореше с постоянните вълни на упадък. Тук-там имаше следи от опити за обновяване и оживление. Изоставена текстилна фабрика бе превърната в бизнес сграда с офиси; няколко малки магазинчета се бяха настанили в бивша работилница за ковчези; дълга почти цяла пресечка сграда с овъглени тухли с цвят на стари струпеи и издълбано върху гранитния трегер име — „Мандра «Кловърсуит»“, беше прекръстена на „Северни студиа и галерии“, както свидетелстваше яркият широк надпис, провесен над същия трегер.

Докато караше по главната улица, Гърни забеляза поне шест изоставени сгради, останки от очевидно по-успешни времена. Имаше прекалено много празни места за паркиране и прекалено малко хора по улиците. Слаб младеж с типичната униформа на аутсайдерите — провиснали дънки и твърде голяма бейзболна шапка, нахлузена странично на главата му, стоеше на пуст ъгъл с яко мускулесто куче на къса каишка. Когато Гърни намали на червения светофар, забеляза, че неспокойните очи на тийнейджъра оглеждат минаващите коли с характерното за наркоманите изражение на надежда и безразличие.

Понякога му се струваше, че нещо в Америка се е объркало много сериозно. Голяма част от населението бе все по-невежо, мързеливо и вулгарно. Вече не изглеждаше странно млада жена да има три деца от трима различни бащи, двама от които са в затвора. А места като Лонг Фолс, в които някога бе процъфтявал простичък начин на живот, сега потискащо заприличваха на всички останали.

Мислите му бяха прекъснати от авторитетния глас на джипиеса, който обяви: „Крайната ви дестинация е вдясно“. Знакът, точно до безупречната асфалтова алея, обявяваше само „Уилоу рест“, без да обяснява дейността на фирмата. Гърни зави и подкара по алеята през широко отворената порта от ковано желязо в средата на яркожълта тухлена стена. Чудесно поддържаните растения и лехи с цветя от двете страни на входа създаваха впечатление не за гробище, а за луксозен недвижим имот. Алеята водеше право до малък паркинг пред постройка в стила на английските имения. Саксиите по первазите на прозорците бяха отрупани с виолетови и жълти теменужки; самите прозорци бяха старомодни и малки и му напомниха за странната, но създаваща уют естетика на един много известен художник, чието име така и не беше успял да запомни. До павираната пътека, водеща от паркинга до вратата на имението, имаше табела с надпис „Информация за посетителите“.

Когато Гърни тръгна по пътеката, вратата се отвори и на широкото каменно стъпало се появи жена, която като че ли още не го бе забелязала. Беше небрежно облечена, сякаш се канеше да работи в градината, за което подсказваха малките ножици в ръката й.

Гърни предположи, че е в средата на петдесетте. Най-забележителната й черта бе косата, която беше чистобяла и оформена в къса прическа, на пластове, с извити кичури на челото и бузите. Спомни си, че майка му бе имала такава прическа, беше излязла на мода, когато той беше още дете. Дори си спомни как я наричаха: „артишок“. Думата предизвика неловко чувство в него.

Жената го погледна изненадано.

— Съжалявам, не съм чула колата ви. Излязох да се погрижа за някои неща. Аз съм Полет Пърли. С какво мога да ви помогна?

По време на пътуването си до Лонг Фолс Гърни бе обмислил различни варианти за отговаряне на въпроси, свързани с причината за посещението му, и бе решил да избере подхода, който мислено наричаше „минимална честност“ — което означаваше да казва достатъчно голяма част от истината, за да не бъдат хванат в лъжа, но да я поднася по начин, който не събужда ненужни подозрения.

— Не съм съвсем сигурен — усмихна се той невинно. — Възможно ли е да огледам гробището?

Лешниковите и незабележителни на пръв поглед очи на жената го огледаха преценяващо.

— Идвали ли сте тук преди?

— За първи път идвам. Но имам сателитна карта, принтирана от Гугъл.

По лицето на жената премина сянка на скептицизъм.

— Почакайте за миг, ако обичате.

Обърна се и тръгна към имението. Секунди по-късно се върна с цветна брошура.

— Просто в случай че вашата Гугъл карта не е достатъчно ясна — това може да ви е полезно. — Млъкна за миг. — Мога ли да ви насоча към мястото за последен отдих на ваш приятел или роднина?

— Не. Но ви благодаря. Денят е толкова хубав, че предпочитам да пообиколя и да го намеря сам.

Жената погледна притеснено към небето, което бе наполовина ясносиньо, наполовина покрито с облаци.

— Споменаха, че може да вали. Ако ми кажете име…

— Много сте мила — прекъсна я Гърни, отстъпвайки назад, — но ще се оправя.

Върна се на малкия паркинг и видя на отсрещната му страна павиран път, който минаваше под дървена пергола, обвита с розови цветя, до която имаше табела с надпис „Вход за пешеходци“. Докато минаваше през него, се обърна назад. Полет Пърли все още стоеше пред къщата и го следеше с поглед, издаващ едновременно любопитство и притеснение.

Не му беше нужно много време, за да разбере какво е имал предвид Хардуик с описанието „доста особено“. Мястото не приличаше на нито едно гробище, което беше виждал. И същевременно в него имаше нещо познато, можеше да се закълне в това.

Основното трасе, по което се минаваше, представляваше нежно виеща се павирана алея, минаваща успоредно на ниската тухлена стена, която обграждаше имота. От нея към центъра на гробището, на равни разстояния една от друга, тръгваха по-малки пътеки, разделени с пищно избуяли рододендрони, люлякови храсти и бучиниши. От тези пътеки се отклоняваха други, още по-малки, всяка от които водеше — също като алея пред входа на къща — до окосен тревен парцел с размера на малко дворче, отделен от съседите си с редица от високи до кръста спиреи^[1] и лехи от кремове. Във всеки от тревните парцели, в които влизаше, имаше по няколко мраморни надгробни плочи, като на всяка бе изписана само една дата вместо традиционните дата на раждане и дата на смърт.

До всеки парцел имаше обикновена черна пощенска кутия с изписано отстрани фамилното име. Гърни отвори няколко кутии, докато обикаляше по пътеките, но не намери нищо в нито една.

След като обикаля двайсетина минути, стигна до пощенската кутия с името Спалтър. Тя бележеше входа на най-големия от парцелите, които бе видял досега. Намираше се на едно от най-високите места в гробището — леко извисяващо се хълмче, от което се виждаше малката рекичка, минаваща покрай стената на гробището. Отвъд реката беше щатският главен път, който разсичаше Лонг Фолс на две. В далечния край на пътя се извисяваха няколко триетажни жилищни сгради, гледащи към гробището.