Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (32)

Глава 31
Още една Черна вдовица

Червеният понтиак беше паркиран до страничната му врата, както Гърни подозираше, че ще бъде. Беше позвънил на Хардуик на път от езерото Винъс и му остави съобщение, че трябва да се видят възможно най-скоро, включително и с Ести, ако успее да се измъкне. Имаше нужда от други гледни точки за разговора с Алиса.

Хардуик му позвъни, докато Гърни наближаваше Уолнът Кросинг, и му предложи направо да дойде у тях. Когато Гърни влезе в къщата, го намери настанил се на стола до масата за закуска край отворените френски прозорци.

— Прелестната ти жена ме пусна вътре, преди да излезе. Каза, че отива да се грижи за местните психари в клиниката — обясни в отговор на безмълвния въпрос на Гърни.

— Съмнявам се, че се е изразила по този начин.

— Може да го е облякла в по-красиви думи. Жените обичат фантазията, че смахнатите откачалки могат да бъдат изцелени и да станат отново нормални. Все едно единственото нещо, нужно, за да бъде изцелен Чарлз Менсън, е малко нежна и любяща грижа.

— Като говорим за прелестни жени и психопати, каква е работата между теб и Ести?

— Трудно е да се каже.

— Сериозни ли са намеренията ти?

— Сериозни? Хм, предполагам, че да, каквото и да значи „сериозни“. Ще ти кажа едно. Сексът е много сериозно добър.

— Тя ли е причината най-после да си купиш мебели?

— Жените обичат мебели. Възбуждат ги. Асоциациите с гнезда предизвикват хубави чувства. Биологичният императив започва да бушува в тях. Легла, възглавници, удобни столове, уютни килимчета — такива глупости много променят нещата. — Млъкна. — Ести идва. Знаеше ли?

— Идва тук ли?

— Обадих се и й предадох съобщението ти. Реших, че може да ти е звъннала.

— Не, не е, но се радвам, че идва. Колкото повече глави размишляват по този въпрос, толкова по-добре.

Хардуик се намръщи скептично — обичайното му изражение, стана от стола и пристъпи към френските прозорци. Загледа се навън с любопитство, преди да попита:

— Какво, по дяволите, ще правиш тук?

— Какво имаш предвид?

— Купчината дъски.

Гърни отиде до прозореца. В двора наистина имаше купчина дъски, която бе пропуснал на идване. Аспарагусите я бяха скрили от погледа му. За момент остана безмълвен. Имаше купчинки в три различни размера, приличаха на половин метър на метър, метър на метър, и метър на метър и половина.

Взе телефона и позвъни на Мадлин.

За негова изненада тя вдигна още след първото позвъняване.

— Да?

— Какви са тези неща в двора? — попита той, но в същия момент осъзна, че отговорът на въпроса е очевиден и обаждането му вероятно е грешка.

— Дървен материал. За къщичката на кокошките. Доставиха ми ги тази сутрин. Това са нещата, които каза, че ще ни трябват на първо време.

Защитните му механизми се включиха автоматично.

— Не казах, че ще ни трябват днес.

— Добре, утре тогава? Не се тревожи. Ако си прекалено зает, просто ми дай указания и аз ще започна сама.

Гърни се почувства приклещен в ъгъла, но си спомни какво му бе казал веднъж един мъдър човек — чувствата не са факти. Реши, че ще бъде по-разумно да сдържи раздразнението си.

— Добре.

— Това ли е? Затова ли ми звъниш?

— Да.

— Добре, значи ще се видим довечера. Тръгнала съм за терапевтичен сеанс.

Той пъхна телефона обратно в джоба си.

Хардуик го наблюдаваше със садистична усмивка.

— Проблеми в рая?

— Никакви проблеми.

— Наистина ли? Имаше вид, като че ли ти се иска да захапеш телефона.

— Мадлин умее по-добре от мен да пренасочва концентрацията си.

— Имаш предвид, че тя иска да участваш в нещо, за което на теб изобщо не ти пука?

Беше коментар, не въпрос — и както много от коментарите на Хардуик беше болезнено верен.

— Чувам кола — каза Гърни.

— Сигурно е Ести.

— Разпознаваш звука на минито ли?

— Не. Но кой друг би карал по този твой скапан път?

Минута по-късно тя вече беше до страничната врата и Гърни я пусна да влезе. Беше облечена много по-консервативно в сравнение с тоалета си от къщата на Хардуик — черни панталони, бяла блуза и тъмен блейзър; явно идваше направо от работа. Косата й бе изгубила част от лъскавината, която имаше предишната вечер. В ръка държеше кафяв хартиен плик.

— От смяна ли идваш? — попита Гърни.

— Да. От полунощ до обяд. Доста уморително след цялата суматоха вчера. Но се наложи да заместя колега, който ме замести преди две седмици. Тогава трябваше да закарам колата си на преглед. Както и да е, тук съм.

Последва Гърни в кухнята, видя Хардуик до масата и му се усмихна широко.

— Здравей, съкровище!

— Здравей, прасковке! Как си?

— Добре — особено след като те виждам цял и непокътнат. — Отиде до него, целуна го по бузата и прокара пръсти по ръката му, сякаш за да се убеди в думите си. — Наистина си добре, нали? Има ли нещо, което не ми казваш?

— Мила, добре съм, сто процента.

— Радвам се да го чуя — смигна му закачливо тя. — Е — продължи, като внезапно стана много делова, — имам някои отговори. Искате ли да ги чуете, момчета?

Гърни посочи към голямата маса.

— Можем да седнем тук.

Ести си избра крайния стол. Мъжете седнаха един срещу друг. Тя извади бележника си от плика.

— Първо лесните неща. Да, според аутопсията — доста повърхностна — нараняванията на Мери Спалтър биха могли да са съзнателно причинени, но тази версия никога не е обсъждана сериозно. Паданията, дори фаталните, са достатъчно често срещани при възрастните хора, че да се приемат като най-простото и очевидно обяснение.

Хардуик изсумтя.

— Значи изобщо не е имало разследване?

— Никакво.

— Време на смъртта? — попита Гърни.

— Между три и пет следобед. Как се вписва това с доставката на цветя от записа на охранителните камери?

— Ще проверя отново — каза Гърни, — но мисля, че загадъчният човек влиза в офиса на Каръл Блиси около три и петнайсет. Някакви съвпадения за метода на действие от сравнителната база данни?

— Все още не.

— Някакви показания на свидетели за цветарски микробус на местопрестъпления?

— Не, но това не означава, че не е имало такива доклади. Просто, че не са попаднали в базата с данни.

— Добре — каза Гърни. — Нещо за Дебелия Гас?

— Времето на смъртта е определено между десет сутринта и един следобед. И, да, както ти каза, думата „ларинкс“ се споменава в доклада от аутопсията. Смъртта обаче не е причинена от пироните, забити в главата и шията. Първо е бил прострелян — дупка от 22-ри калибър през дясното око в мозъка.

— Интересно. Това предполага, че пироните не са били средство за мъчение.

— А за какво? — попита Хардуик. — Какво искаш да кажеш?

— Това подкрепя теорията ми, че пироните са предупреждение към някого, а не начин за изтезание на жертвата. Времето на смъртта също е интересно. В първоначалния доклад за смъртта на Карл е посочено време на стрелбата десет и двайсет. Местоположението на дома на Гурикос — близо до Утика — означава, че е невъзможно стрелецът да го е убил в десет часа, да е приключил с кашата с пироните, да се е почистил и да е подкарал към Лонг Фолс, за да стигне навреме за стрелбата по Карл в десет и двайсет минути. Значи трябва да е станало обратното — първо е прострелян Карл, после Гас.

— Ако предположим, че стрелецът е само един — каза Хардуик.

— Точно така. Но трябва да се придържаме към това предположение, поне докато не се появят доказателства за повече от един. — Гърни се обърна към Ести. — Нещо друго за Гурикос?

— Контактът ми в ОБОП проверява. Тя не е пряко свързана със случая, така че се налага да стъпва на пръсти. Не иска да предизвиква излишен шум, който да доведе до въпроси към главния следовател на разследването. Положението е доста деликатно.

— А методът на действие в случая „Спалтър“?

— Тук нещата са различни. Клемпър никога не е искал справка за метода на действие на стрелеца — в нито една от системите за данни, защото вече е бил взел решение за Кей. Така че там мога да действам по-свободно.

— Супер. Джак, какво стана със свидетелите на обвинението — успя ли да измъкнеш нещо от приятеля ти в Интерпол?

— Все още нищо от Интерпол. И никой от свидетелите вече не е на адреса, посочен в досието по случая, което може и да не е от голямо значение, като се имат предвид за какви хора говорим.

Ести го погледна.

— И за какви хора говорим?

Очите на Хардуик грейнаха с онова лукаво изражение, което винаги влизаше под кожата на Гърни и го вбесяваше.

— Такива, на които им липсват каквито и да било положителни качества. Съвършени отрепки. Всеизвестен факт е, че отрепките, които нямат никакви положителни качества, често нямат и постоянен адрес. Искам да каже, че трудността да ги открием може да не означава нищо. Но ще продължавам да упорствам. Дори отрепките все трябва да са някъде. — Обърна се към Гърни. — А ти защо не ни разкажеш как мина разговорът ти с наследницата?

— Евентуалната наследница — ако Кей остане в затвора.

— Което от ден на ден става все по-малко вероятно. Този обрат на събитията навярно има интересен ефект върху мис Алиса, нали? Няма ли да споделиш?

Гърни се усмихна.

— Ще направя нещо по-добро. Имам запис. Може да не е с най-доброто качество, но ще добиете преки впечатления.

 

 

— Чукай ме и умри? Тя наистина ли каза „Чукай ме и умри“? — Ести се беше привела над секретаря, докато приключваха второто изслушване на разговора от къщата до езерото Винъс. — За какво говори?

— Вероятно името на любимата й рок банда — предположи Хардуик.

— Може да е заплаха — каза Ести.

— Или покана — добави Хардуик. — А на теб, Дейви, момчето ми, на какво ти заприлича?

— Както и всичко друго, което тя каза и направи — на комбинация от прелъстяване като от анимационно филмче и хладнокръвно преценени простотии за заблуда на околните.

Хардуик многозначително повдигна вежди.

— На мен ми прилича на разглезено злобно хлапе, което се опитва да шокира възрастните. Тениската с „Чукай ме и умри“, която описа, я кара да изглежда направо жалка. Като че ли е на дванайсет години.

— Тениската може и да бе безобидна — отвърна Гърни, — но очите й не бяха.

Ести се намеси.

— А може и тениската да не е безобидна. Да допуснем, че е буквално излагане на фактите.

Хардуик я погледна със съмнение.

— Какви факти?

— Може би в този случай имаме повече от една Черна вдовица.

— Искаш да кажеш, че „Чукай ме и умри“ всъщност означава „Чукай ме и ще те убия“? Хитро, но не разбирам. Как това…

— Казала е на Клемпър, че баща й я е принуждавал да прави секс с него. Нямаме доказателства, но може да е вярно.

— Значи твърдиш, че Алиса е убила баща си за отмъщение?

— Не е невъзможно. И ако е успяла да насъска разгонен кретен като Клемпър да фалшифицира разследването и да натопи Кей, отмъщението ще бъде в комплект с парите от състоянието на баща й. Това са два сериозни мотива — отмъщение и пари.

Хардуик погледна Гърни.

— Какво мислиш за това, майсторе?

— Сигурен съм, че Алиса е виновна за нещо. Може да е „убедила“ или изнудила Клемпър да прикрие доказателства, за да е сигурна, че Кей ще бъде осъдена. А може и да е мозъкът зад целия този план — убийството и натопяването.

— Да обмисли и да планира убийство? Смяташ ли, че е способна на това?

— Има нещо плашещо в тези искрящи сини очи. Но ми е трудно да си я представя да извършва убийствата физически. Някой друг е размазал главата на Мери в ръба на ваната и е забил пироните в черепа на Дебелия Гас.

— Казваш, че е наела професионалист?

— Казвам, че ако е главният двигател на три убийства, със сигурност й е трябвала помощ, но това не отговаря на основния въпрос, който ме гризе от самото начало: Защо и майката на Карл? Наистина няма никакъв смисъл.

Хардуик барабанеше с пръсти по масата.

— Нито в убийството на Гас. Освен ако не се вържем на версията на Дони Ейнджъл за това как Гас и Карл са станали жертва на човека, който е бил тяхната мишена. Но ако приемем това и допуснем, че Алиса е основният подбудител на убийствата, стигаме до извода, че тя е била главната мишена на Карл, което никога не ми се е струвало логично и все още не го вярвам.

— Но така тя има и трети мотив — каза Ести.

Докато Гърни обмисляше сценария на Ангелидис за пореден път, прибавяйки в картината Алиса като неназованата мишена, нещо му хрумна.

— Какво има? — попита с любопитство Ести, явно забелязвайки реакцията му.

— Нещо не особено логично. Всъщност в него няма никаква логика. Просто някакво чувство и образ.

Стана и отиде в кабинета си, за да извади от досието онази прословута снимка на Спалтър. Върна се и я постави на масата между Хардуик и Ести.

Хардуик я погледна и изражението му стана мрачно.

— Виждала съм тази снимка и преди — каза Ести. — Трудно е да я гледаш дълго време.

Хардуик се втренчи в Гърни, който все още стоеше неподвижно.

— Нещо специално ли искаш да намекнеш с това?

— Както казах, нищо основано на логиката. Просто един въпрос.

— За бога, Дейв, напрежението ме убива! Казвай.

— Възможно ли е това да е поглед на човек, който очаква смъртта си, който знае, че ще умре, и че смъртта му е перверзно възмездие заради факта че е поръчал убийството на собственото си дете?

Всички се втренчиха отново в снимката.

Известно време никой не каза нищо.

Накрая Хардуик се облегна назад в стола и се изсмя със своя лаещ смях.

— Пресвета Дево, не е ли това върховната шибана карма!