Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (4)

Глава 3
Нещо в горите

Мадлин приготви скромна вечеря и двамата я изядоха набързо, без да говорят много. Гърни очакваше дълго обсъждане на срещата с Хардуик, но тя зададе един-единствен въпрос:

— Какво искаше?

Той й описа ситуацията с някои подробности — случая на Кей Спалтър, новото амплоа на Хардуик като частен детектив, очевидната му емоционална обвързаност и твърдото намерение да получи оправдателна присъда за жената, молбата му за съдействие. Единствената реакция на Мадлин беше леко кимване и едва доловимо „хм…“. Тя се надигна, разчисти чиниите и приборите от масата, отнесе ги до мивката, където ги изми и подсуши и ги сложи на поставката. После взе голямата кана от плота и поля растенията, поставени на дъбовия бюфет под прозорците. Всяка минута, през която не коментираше темата, събуждаше у Гърни желание да добавя още обяснения, успокоения и оправдания. Тъкмо когато се канеше да каже нещо, тя му предложи да се разходят край езерото.

— Вечерта е прекалено хубава, за да стоим вътре.

Лично той не би използвал определението „хубава вечер“ за колебливото небе и дезертиралите за момента облаци, но се въздържа да спори с нея. Последва я до килера, откъдето тя взе едно от тропически ярките си шушлякови якета. Той намъкна сивкаво-зеленикавата жилетка, която имаше от почти двайсет години.

Мадлин го изгледа скептично както обикновено.

— Да не се опитваш да изглеждаш като нечий дядо?

— Имаш предвид стабилен, вдъхващ доверие и любящ?

Тя повдигна иронично вежди.

Не си казаха нищо друго, докато вървяха през долното пасбище на път към прогнилата дървена пейка до езерото, където се настаниха. Мадлин — както се случваше често — изглеждаше застинала, но не съвсем отпусната. Сякаш слабото й естествено атлетично тяло копнееше за движение така, както други тела копнеят за захар.

Освен тревистата ивица между пейката и водата езерото бе оградено и от високи камъши, сред които през късната пролет и през лятото червенокрилите косове свиваха гнезда и се защитаваха от нашествениците, връхлитайки изневиделица с яростни крясъци.

— Трябва да започнем да изкореняваме някои от тези гигантски тръстики — каза Мадлин, — иначе ще превземат езерото напълно.

С всяка година тръстиковият пояс се сгъстяваше, настъпвайки все по-навътре във водата. Гърни бе опитал да ги разреди веднъж и беше открил, че изтръгването им е кална, уморителна и досадна работа.

— Добре — отвърна той разсеяно.

Настанилите се по върховете на дърветата гарвани бяха извисили глас — пронизително неспирно бъбрене, чиято кулминация беше на залез, а после бързо притихваше и с падането на мрака наставаше пълна тишина.

— И наистина трябва да направим нещо с това — Мадлин посочи към изкривената и килната пергола, която някой от бившите собственици бе издигнал в началото на пътеката, обикаляща езерото. — Но ще трябва да почака, докато построим кокошарник с голяма хубава ограда. Кокошките трябва да могат да тичат навън, а не постоянно да седят в малката тъмна плевня.

Гърни не каза нищо. Плевнята имаше прозорци и вътре не беше чак толкова тъмно, но знаеше, че спорът няма да доведе доникъде. Новата им плевня беше по-малка от оригиналната постройка, която бе унищожена при мистериозен пожар няколко месеца по-рано, по средата на случая „Добрия пастир“, но все пак беше достатъчно голяма за един петел и три кокошки. За Мадлин обаче затворените пространства бяха временни места за приютяване, а навън, на открито, бе истинският рай. Беше очевидно, че според нея плевнята е затвор за кокошките, и можеше да я убеди, че тя е подходящ дом за тях, колкото би могъл да убеди самата нея да живее вътре.

Освен това не бяха дошли до езерото, за да обсъждат бъдещето на тръстиките, перголата или кокошките. Гърни беше сигурен, че тя ще се върне на темата за Джак Хардуик, и вече бе готов със защитна тирада в подкрепа на вероятното си участие в делото.

Тя щеше да го попита дали се кани да се заеме с още един голям случай с убийство по време на така нареченото си пенсиониране и ако е така, защо изобщо си е правил труда да се пенсионира.

Той щеше отново да й обясни, че Хардуик бе изгонен от полицията отчасти заради помощта, която оказал на Гърни в разследването на случая „Добрия пастир“, и сега беше напълно справедливо да му върне услугата, като му помогне в неговия случай. Дългът трябваше да се плати.

Тя щеше да му каже, че Хардуик сам се е дискредитирал, и щеше да изтъкне, че причината да го уволнят не е това, че му е дал няколко поверителни досиета, а дългата му история на неподчинение и липса на уважение, както и тийнейджърската му склонност да настъпва егото на по-високопоставените от него. Такова поведение криеше очевидни рискове и накрая брадвата се бе стоварила върху шията му.

Той щеше да й отвърне с аргумент за криволичещите пътища на приятелството.

Тя щеше да му напомни, че с Хардуик никога не са били приятели, просто колеги, които понякога са имали общи интереси.

Той щеше да й изтъкне уникалната връзка между тях, родила се преди години в случая „Питър Пигърт“, когато в един и същи ден, на стотици километри един от друг, всеки от тях бе открил половината от тялото на мисис Пигърт.

Тя щеше да поклати глава и да отхвърли „връзката“ им като гротескно съвпадение в миналото, което не може да бъде основателна причина за каквото и да е действие в настоящето.

Гърни се облегна назад на пейката и погледна към тъмносивото небе. Макар да не гореше от желание, се чувстваше готов да се впусне в тази размяна на реплики, която очакваше да започне всеки момент. Няколко малки птици — някои самотни, други по двойки, минаха над главите им, летейки бързо, сякаш им беше прекалено късно да си избират места за гнездене.

Когато обаче Мадлин най-после проговори, тонът и темата, които бе избрала, изобщо не бяха очакваните от него.

— Осъзнаваш, че той е обсебен, нали? — каза тя, все още загледана в езерото. Беше полутвърдение, полувъпрос.

— Да. — Обсебен от идеята за отмъщение.

— Възможно е.

— Възможно?

— Добре де, вероятно е така.

— Това е ужасно основание да правиш каквото и да било.

— Осъзнавам го.

— А осъзнаваш ли, че това прави неговата версия за случая не много достоверна?

— Не смятам да приемам неговата версия за каквото и да е. Не съм толкова наивен.

Мадлин го погледна, после отново се обърна към езерото. Седяха в мълчание известно време. Гърни потръпна от студения въздух — влажен, ухаещ на пръст студ.

— Трябва да говориш с Малкълм Кларет — каза тя небрежно, сякаш между другото.

Той премигна и я зяпна изненадано.

— Какво?

— Преди да се забъркаш в това, трябва да говориш с него.

— И защо?

Изпитваше смесени чувства спрямо Кларет — не защото имаше нещо против самия човек или се съмняваше в професионалните му качества, но спомените за събитията, предизвикали последните им срещи, бяха все още болезнени и объркващи.

— Може би ще ти помогне… да разбереш защо вършиш тези неща.

— Да разбера защо върша тези неща? И какво би трябвало да значи това?

Тя не отговори веднага. Нито пък той я подтикна да го направи — за момент се стресна от внезапната острота, която бе доловил в тона си.

Вече нееднократно бяха обсъждали темата — въпросът защо прави това, което прави, защо изобщо беше станал полицай, защо бе привлечен от убийствата и защо продължаваше да се интересува от тях. Учудваше се от защитната позиция, която бе заел, при условие че това бе добре позната територия.

Високо в смрачаващото се небе още една двойка дребни птички бързаше към някакво по-познато, може би по-безопасно място — място, което вероятно смятаха за свой дом.

Той заговори с по-мек глас.

— Не знам какво имаш предвид под тези неща.

— Прекалено много пъти заставаш на косъм от смъртта.

Гърни се напрегна.

— Когато имаш работа с убийци…

— Моля те, не сега — прекъсна го Мадлин, като вдигна ръка. — Не и речта за „опасната работа“. Не говоря за това.

— Тогава какво…

— Ти си най-умният човек, когото познавам. Най-умният. Обмисляш всички възможни варианти и гледни точки — никой не може да разплете загадката по-добре и по-бързо от теб. И все пак… — гласът й потрепери и тя внезапно млъкна.

Гърни изчака — ужасно дълги десет секунди, преди да попита внимателно:

— И все пак?

Минаха още десет секунди, преди Мадлин да продължи.

— И все пак… през последните две години три пъти, в три различни случая, се озова лице в лице с въоръжен лунатик. На косъм от смъртта всеки път.

Той не каза нищо.

Тя тъжно се загледа към езерото:

— Има нещо сбъркано във всичко това.

След малко Гърни отвърна:

— Мислиш, че искам да умра?

— Искаш ли?

— Разбира се, че не.

Мадлин продължи да се взира пред себе си.

Пасбищата по хълмовете и гората отвъд езерото бяха напълно погълнати от мрака. В края на гората златистите отблясъци от амброзиите и лавандуловите клонки на кукувичето грозде бяха добили оттенък на безлично сиво.

Мадлин потръпна леко, вдигна ципа на якето си догоре и скръсти ръце на гърдите си, долепвайки лакти плътно до тялото.

Известно време стояха така, в мълчание. Сякаш разговорът им бе стигнал до някакво странно място, до хлъзгав наклон, от който нямаше безопасен път нито нагоре, нито надолу.

Когато в средата на езерото се появи треперлива сребриста светлина — отражението на луната, която за момент си бе пробила път през облаците, от гората зад пейката се разнесе плътен звук, от който космите по ръцете на Гърни настръхнаха. Пронизителен, не съвсем човешки стон на отчаяние.

— Какво…

— И преди съм го чувала — каза Мадлин. — Идва от различни места.

Той се заслуша очаквателно. Минута по-късно викът се разнесе отново, странен и жален.

— Вероятно бухал — вметна Гърни, без да си вярва напълно.

Не каза, че му е прозвучал като плач на изгубено дете.