Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (61)

Глава 59
Всички ще умрем

Още охранители бързаха към мястото. Някои се опитваха да изтласкат посетителите далеч от плевнята, за да разчистят място за пожарникарите, които разпъваха маркучите. Други се мъчеха да укротят избягалите коне, крави, свине, овце, както и две гигантски говеда.

Гърни наблюдаваше как слухът за двете предишни експлозии се разпространява, увеличавайки нивото на страх и объркване. Поне една трета от хората вече бяха залепнали за телефоните си — говореха, пишеха есемеси и снимаха огъня и безредицата наоколо.

Докато оглеждаше движещата се маса от лица за триото, което му се бе изплъзнало от поглед, Гърни се стресна, когато зърна Мадлин да излиза от плевнята. Премести се веднага, за да я вижда по-добре. Тя водеше по една алпака във всяка ръка, хванала ги за въженцата на шиите. Денис Уинклър беше зад нея, водейки още две по същия начин.

Веднага щом излязоха от района, зает от пожарния екип, спряха да обсъдят нещо — говореше предимно Денис, а Мадлин слушаше съсредоточено. После продължиха, този път Денис вървеше отпред, минавайки през някакъв проход през тълпата, отворен от охранителите за евакуацията на животните.

Проходът ги доведе съвсем близо до Гърни. Уинклър го забеляза първи.

— Хей, Дейвид, искаш ли да помогнеш?

— Съжалявам, но точно в момента не мога.

Уинклър се засегна.

— Ситуацията е доста спешна.

— Моята също.

Уинклър го зяпна, после продължи напред, мърморейки нещо, което бе заглушено от гръмовен екот.

Мадлин спря до Гърни и го изгледа с любопитство.

— Какво правиш тук?

— Ти какво правиш тук? — В мига, в който проговори, остротата в гласа му го стресна и той се опита да се успокои поне малко.

— Помагам на Денис и Деирдре. Както ти казах, че ще правя.

— Трябва да се махнеш оттук. Веднага.

— Какво? Какво ти става?

Вятърът духна косата й напред около лицето. И двете й ръце бяха заети, така че тя тръсна глава, за да махне падналите пред очите й кичури.

— Тук не е безопасно.

Мадлин премигна с недоумение към него.

— Заради пожара в плевнята?

— Заради пожара в плевнята, пожара на арената, пожара на сергията за цветя…

— За какво говориш?

— Човекът, когото преследвам… човекът, който подпали къщите в Купърстаун…

Последва рязка светкавица и най-силният гръмовен тътен до момента. Тя трепна и повиши глас.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Той е тук. Петрос Паникос. Тук, тази вечер, сега. Мисля, че е заредил експлозиви навсякъде из панаира.

Косата й още се вееше покрай лицето, но сега тя не направи усилие да я махне.

— Откъде знаеш, че е тук?

— Последвах го дотук.

— Откъде?

Още една светкавица, още един тътен.

— От Бароу Хил. Преследвах го с мотора на Кайл.

— Какво е станало? Защо…

— Уби Мик Клемпър.

— Мадлин! — провикна се нетърпеливо Денис Уинклър, застанал на около десетина метра пред тях. — Мадлин! Идвай! Трябва да вървим.

— Клемпър? Къде?

— До къщата ни. Нямам време да ти обяснявам. Паникос е тук. Той взривява всичко, ще изпепели това място. Трябва да се махнеш оттук веднага!

— А животните?

— Мадлин, за бога…

— Те се ужасяват от огъня — каза тя и погледна притеснено към странно замислените алпаки, които държеше.

— Мади…

— Добре, добре… нека само заведа тези двете на безопасно място. После ще си тръгна. — Очевидно обаче й беше трудно да вземе подобно решение. — А ти?

— Ще се опитам да го намеря и да го спра.

Очите й се изпълниха с откровен страх и тя отвори уста да се възпротиви, но той я прекъсна.

— Трябва да го направя! А ти трябва да се махнеш оттук — моля те. Веднага!

За миг Мадлин изглежда не можеше да помръдне от собствените си ужасени мисли, после пусна въжетата, пристъпи към него, прегърна го с нещо като отчаяние, обърна се без повече думи и поведе питомците си към уличката, където я чакаше Уинклър. Двамата си казаха нещо, после тръгнаха бързо един до друг по коридора, който бе разчистен сред тълпата.

Гърни ги гледа няколко секунди, докато се изгубиха от погледа му, после внезапно изпадна в ступор, който не можеше да опише. Двамата изглеждаха толкова по домашному близки, толкова съвместими — като грижовни родители на малки дечица, бързащи да намерят защита от бурята.

Затвори очи, надявайки се да открие начин да се освободи от тази горчилка.

Когато ги отвори миг по-късно, странното малко трио с изрисувани лица се бе появило като изневиделица. Мина покрай него в същата посока, в която бяха поели Мадлин и Уинклър. Гърни остана с неприятното впечатление — но все пак можеше и да си въобразява, — че едно от лицата се усмихва доволно.

Остави ги да минат на петнайсет метра пред него и едва тогава тръгна след тях. В уличката напред бе настанала истинска суматоха от блъскащи се хора. Любопитството бе предизвикало стичане на неразумни тълпи към горящата плевня, докато охранителите се опитваха да ги избутат назад, за да оставят свободен коридор за животните и техните стопани, които се движеха в обратната посока — към заградените кошари в далечния край на панаира.

Като се изключат хората, тласкани от първичната сила на любопитството, които се бяха струпали на територията около пожара, заплахата от порой бе принудила повечето посетители да напуснат пешеходните алеи и да се скрият или в шатрите на изложителите, или по колите си. Намаленото количество на тълпата улесняваше Гърни и той не изпускаше триото от очите си.

След един мощен гръмотевичен тътен, отекващ из долината, осъзна, че телефонът му звъни. Беше Хардуик.

— Откри ли шибаняка?

— Има една-две възможности пред мен, но нищо не е сигурно. Кой район си покрил досега?

Не последва отговор.

— Джак?

— Изчакай малко.

Секундите минаваха и вниманието на Гърни се разкъсваше между триото, което следеше, и гигантския видеокуб, поставен в центъра на панаира; от него неспирно се лееше кънтри музика — абсурден акомпанимент на разиграващия се в момента кошмар. В очакване Хардуик да се обади отново, Гърни не успяваше да изключи от съзнанието си зловещо едиповската песен, наречена „Денят на майката“ — за усилно работещия и още по-усилно пиещ пич, каращ камион, който така и не срещнал жена, която да го обича като майка му.

— Тук съм.

— Какво стана?

— Следях една групичка и не исках да ги изгубя. Облечени са като отрепки. Двама от тях бяха с боядисани лица.

— Нещо по-особено?

— Изглеждаха като банда, но един от тях като че ли е външен.

— Външен?

— Аха. Като че ли се примъкваше към групичката, но не беше съвсем от тях.

— Интересно.

— Да, но не разчитай много. Във всяка група винаги има едно хлапе, което е отритнато. Не е задължително да означава нещо специално.

— Забеляза ли какво е нарисувано на лицето му?

— Трябва да изчакам да се обърне.

— Къде си?

— Минавам покрай една сергия, на която се продават препарирани катерици.

— Божичко… Някакви по-големи отличителни знаци?

— Надолу по уличката има постройка с рисунка на гигантска тиква на вратата, точно до галерията с видеоигрите. Всъщност малките отрепки току-що влязоха в нея.

— А външният?

— И той. Всички са вътре. Искаш ли да ги последвам?

— По-добре недей. Не още. Само се увери, че вратата е една, за да не ги изгубим.

— Чакай, отново излязоха. Пак тръгнаха.

— Всички ли са? И изтърсакът?

— Момент… броя ги… осем, девет… Да, всички са.

— Накъде тръгнаха?

— Покрай постройката с тиквата към края на пресечката.

— Това означава, че ще се срещнем. Аз съм на една пресечка от теб и се движа в същата посока — следвам процесия от животни и друга групичка с изрисувани лица.

— Животни?

— Животните, които бяха в горящата плевня. Местят ги в кошарите зад виенското колело. Плевнята гори.

— Мамка му! Чух някой да говори за горяща плевня. Реших, че са се объркали с пожара на арената. Добре, ще затварям. Не искам да ги изгубя… чакай! Имаш ли някакви новини какво става около къщата ти?

— Ще се обадя на сина си и ще разбера.

— После ми звънни.

Докато приключи с разговора, Мадлин и Уинклър вече завиваха в пресечка, която обикаляше в кръг около скоростните влакчета, виенското колело и кошарите. Минута по-късно триото на Гърни тръгна по същия път, а когато той самият стигна пресечката, се срещнаха с групичката от деветима, която Хардуик следеше.

Движейки се сред животните и тълпите посетители, останали в неведение за разиграващото се бедствие и пренебрегнали наближаващата буря, почти еднаквите тела на хлапетата пречеха на Гърни да идентифицира подозрителния натрапник сред тях — чудовищния възрастен, маскирал се като дете. Докато ги наблюдаваше, те се насочиха към високата до кръста ограда, разделяща алеята от люлките и скоростните влакчета.

Мадлин, Денис и алпаките се движеха покрай тях в посока към кошарите. Гърни зае позиция, от която можеше да ги проследи до възможно най-далече, като не изпускаше от поглед и групичката, отправила се към влакчетата. Забеляза Хардуик да застава на мястото, където втората права пресечка пресичаше кръглата. Предпочете да му звънне по телефона, вместо да отиде при него и да разкрие пред някой евентуален наблюдател, че са екип.

Когато вдигна, Хардуик гледаше към него.

— Каква е тази селска шапка?

— Импровизиран камуфлаж. Дълга история за някой друг път. Кажи ми — забеляза ли друг обект на интерес, или първите ни кандидати продължават да са онези пред нас?

— Точно те са. И веднага можеш да отхвърлиш поне половината заради фактора „дундьо“.

— Какъв фактор?

— Някои от тези хлапета са прекалено дебели. На записите се виждаше, че нашият малък Питър е кльощав.

— Значи имаме приблизително шест възможности?

— Бих казал по-скоро две или три. Освен фактора „дундьо“, имаме и фактора височина и основни черти на лицето. Което ни оставя може би един от твоята група и двама от моята. И дори това ми се струва малко прекалено.

— За кои трима говориш?

— Най-близкият до теб — идиотска бейзболна шапка, сложил е ръка на оградата. Другият до него, с черната качулка и ръцете в джобовете. И онзи, най-близкият до мен, със синя лъскава баскетболна тениска, три размера по-голяма. Имаш ли по-добри варианти?

— Нека да погледна по-отблизо. Ще ти звънна.

Пъхна телефона в джоба си, оглеждайки дванайсетте малки тела до оградата с особено внимание към споменатите от Хардуик трима. Но една изпусната от него фраза не му излизаше от ума — „… струва ми се леко прекалено“.

Наистина беше прекалено. Всъщност Гърни имаше все по-неприятното чувство, че в цялата им акция има нещо нелепо — в самото предположение, че някой от тези немирни, абсурдно облечени ученици може да е Питър Пан. Промени позицията си, за да вижда по-добре лицата им, и се изкуши да зареже цялото начинание, да приеме вероятността, че Питър Пан е напуснал панаира и се намира някъде далеч, на километри от Уолнът Кросинг.

Със сигурност беше по-логично от убеждението, че един от дребосъците до оградата — на пръв поглед погълнати от тътена и шумотевицата от увеселителните съоръжения, е безмилостен убиец.

Възможно ли беше човекът, на когото Интерпол приписва повече от петдесет удара, който бе разбил главата на Мери Спалтър в банята, който бе забил пирони в очите на Гас Гурикос, който бе подпалил седем души в Купърстаун, който бе отрязал главата на Лекс Бинчър, възможно ли беше този човек да се мотае пред него и да се преструва на едно от тези деца? Докато Гърни минаваше покрай тях, все едно искаше да си осигури по-добра гледка към гигантското виенско колело, му се стори абсурдно да си представи което и да е от тях като професионален убиец — и то не просто убиец, а наемник, специализирал се в поръчки, които другите смятат за невъзможни.

Тази последна мисъл отново насочи Гърни към проблема, за който се бе чудил неколкократно през последните дни, но така и не му бе отделил време за подробен анализ. А това вероятно бе най-сложният въпрос от всички.

Какво му беше толкова трудното на покушението срещу Карл Спалтър?

Къде е „невъзможният“ аспект? Защо изобщо някой е решил, че това е случай за Паникос?

Може би отговорът на този въпрос щеше да разкрие всички останали тайни по случая. Гърни реши, че трябва да се посвети напълно на неговото разгадаване, докато истината не излезе наяве. Простотата на въпроса го убеди, че е правилният въпрос. Дори му вдъхна оптимизъм — в умерена доза.

Почувства, че е поел в правилната посока.

После се случи нещо смайващо.

Хрумна му отговор. Толкова простичък, колкото и самия въпрос.

За миг дори задържа дъха си, не смееше да издиша — сякаш решението бе крехко като дим и дъхът му щеше да го разсее. Но колкото повече го обмисляше, колкото повече проверяваше стабилността му, толкова повече се уверяваше, че е прав. И ако беше прав, убийството на Спалтър най-после бе разгадано.

Докато се взираше в поразително простото обяснение, добиващо форма в съзнанието му, почувства трепетното вълнение, което винаги придружаваше откриването на истината.

Повтори си наум ключовия въпрос. Какво му беше толкова трудното на покушението срещу Карл Спалтър? Защо е било смятано за невъзможно?

После се разсмя.

Защото отговорът бе съвсем прост. Нищо.

Нищо не го правеше невъзможен.

Докато минаваше покрай фигурите до оградата, Гърни продължаваше да проверява основателността на прозрението и всичките му последствия, като мислено се питаше каква светлина хвърля то върху останалите тъмни кътчета от случая. Вълнението му ставаше все по-голямо, защото една след друга загадките се изясняваха.

Сега вече разбираше защо Мери Спалтър е трябвало да умре.

Знаеше кой е поръчал стрелбата, сложила край на живота на Карл.

Мотивът беше ясен като ден. И по-тъмен от нощта на Ада.

Знаеше каква бе ужасната тайна, за какво бяха пироните в главата на Гас и какво е трябвало да постигне палежът в Купърстаун.

Виждаше как Алиса, Клемпър и Джона се наместват в пъзела.

Загадката на изстрела, дошъл от място, от което не би могъл да дойде, вече не беше загадка.

Всъщност всичко в случая с убийството на Спалтър внезапно се оказа просто. Толкова просто, че му се повдигаше.

И всичко подчертаваше една неоспорима истина. Питър Пан трябваше да бъде спрян.

Докато Гърни обмисляше това последно предизвикателство, разсъжденията му бяха прекъснати от поредното бум.