Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (60)

Глава 58
Прах и пепел

Разпозна звука като приглушеното бум от малко запалително устройство.

Щом стигна до мястото, откъдето се чу, две пресечки по-нататък, впечатлението му се потвърди. Една малка закрита сергия беше погълната от пламъци и дим, но двама мъже с ленти на охранители на ръцете вече бързаха натам с пожарогасители и крещяха на разтревожените посетители да се разпръснат. Пристигнаха и две жени охранителки, които отидоха до задната част на сергията, като постоянно викаха: „Има ли хора вътре? Има ли някой?“. Линейка с пусната лампа и сирена си проправяше път по средата на уличката.

Като видя, че няма с какво да помогне в момента, Гърни се фокусира върху струпалата се тълпа. Подпалвачите са известни с това, че обичат да наблюдават резултата от делото си, но каквато и надежда да бе таял, че ще забележи човек, който поне донякъде да съвпада с описанието на Питър Пан, тя бързо се изпари. После обаче забеляза нещо друго. Полуизгорелият знак над сергията — Фонд за помощ при наводненията Уолнът Кросинг. Сред останките от експлозията се забелязваха разпръснатите по земята букети с ръждивочервени хризантеми.

Изглежда Паникос имаше сложни отношения с хризантемите, с всички цветя, или с всичко, което му напомняше за майка му Флоренция. Но дори и това не обясняваше присъствието му на панаира. Имаше, разбира се, и друга възможност. По-плашеща.

Големите обществени събития винаги са били много привлекателни за запомнящи се изявления.

Дали целта на по-ранното посещение на Паникос тук не е била да постави основите за такова изявление? Дали унищожението на щанда за цветя не беше само уводното изречение в това послание?

Дали Гърни не трябваше веднага да информира за този вероятен сценарий охраната на панаира? Или полицията в Уолнът Кросинг? Или БКР? Или пък опитът за обяснение би отнел много повече време, отколкото можеше да рискува да изгуби в този момент? В крайна сметка, ако беше вярно, ако това бе реалността, пред която бяха изправени, докато разкаже историята и успее да ги убеди в нея, щеше да е прекалено късно да спрат събитията.

Колкото и налудничаво да изглеждаше решението му, Гърни знаеше, че единственият възможен път е да продължи сам. И този път зависеше от успешното откриване на Питър Пан — задача, която в момента вече осъзнаваше като почти невъзможна. Но на масата нямаше никаква друга възможност.

Затова се зае с единственото, което можеше да направи. Тръгна през тълпата, оглеждайки се — ръстът беше първият маркер, теглото — вторият, а лицевите белези — третият.

Докато вървеше към следващата пресечка, проверявайки не само хората в носещата се по улицата тълпа, но и клиентите пред всяка сергия и всяка палатка на изложителите, му хрумна иронична мисъл: положителната страна на най-ужасния сценарий — Питър Пан да е дошъл на панаира, за да го взриви на парченца — бе, че нямаше как да го направи, ако не се задържи наоколо поне за малко. А докато беше тук, съществуваше възможност Гърни да го залови. Преди да се пребори с чувствителния морален въпрос колко човешки живота и колко материални щети е готов да рискува, за да залови Питър Пан, Хардуик звънна и обяви, че е стигнал до главния вход. Попита го къде да се срещнат.

— Не е нужно да се срещаме — каза Гърни. — Трябва да покрием възможно най-голяма територия поотделно.

— Добре. Какво да правя — да обикалям и да търся дребосъка?

— Да, колкото ти е възможно въз основа на спомените от образа на охранителните камери. Обърни специално внимание на групичките деца.

— Защото…

— Той ще иска да изглежда възможно най-малко подозрителен. Възрастен с ръст метър и петдесет привлича внимание, но дете с този ръст е съвсем нормално нещо, така че е много вероятно да се е преоблякъл като дете. Чертите на лицето могат да издават възрастта му, така че сигурно ще се опита да се прикрие по някакъв начин. Много от хлапетата тази вечер са с боядисани лица и това е очевидно решение на проблема му.

— Разбирам, но защо ще е сред други деца, в група?

— Отново, за да не предизвиква подозрение. Само дете привлича повече внимание, отколкото група хлапета.

Хардуик въздъхна шумно, скептично.

— Струва ми се, че основно ще налучкваме.

— Не споря. И още нещо. Приеми, че е въоръжен и за бога, не го подценявай. Помни, той е жив и в цветущо здраве, за разлика от доста хора, пресекли пътя му, които вече са мъртви.

— И какво да правя, ако реша, че съм го открил?

— Не го изпускай от очи и ме извикай. Аз ще направя същото. Това е смисълът да се подкрепяме, нали? Между другото, той взриви един цветарски щанд веднага след последното ти обаждане.

— Взривил е? Как?

— Приличаше на запалително устройство с малък обхват на действие. Вероятно като онези в Купърстаун.

— Защо цветарски щанд?

— Не съм психоаналитик, Джак, но цветята — особено хризантемите — явно означават нещо специално за него.

— Знаеш, че в Англия думата е същата като „мама“, нали?^[1]

— Разбира се, но…

Поредица от резки и бързи огнени експлозии прекъснаха отговора му и го накараха инстинктивно да се наведе. Усети, че взривовете идват някъде над него.

Бързо огледа района около себе си и допря отново телефона до ухото си тъкмо навреме, за да чуе Хардуик, който крещеше: „Исусе! Какво взриви сега?“.

Отговорът дойде след секунда с поредица подобни експлозии — геометрични линии от светлини и цветни искри, които оцветиха нощното небе. Напрежението напусна Гърни с кратък едносричен смях.

— Фойерверки! Това са просто фойерверките на панаира.

— Фойерверки ли? Че защо са им фойерверки, мамка му?! Четвърти юли беше преди месец.

— Откъде да знам? Традиция на панаира. Правят го всяка година.

Започна трета серия — по-гръмка и по-пищна.

— Задници — измърмори Хардуик.

— Както и да е. Чака ни работа.

Хардуик се умълча за няколко секунди, после рязко смени темата.

— Какво мислиш за Джона? Не каза нищо, когато го споменах. Смяташ ли, че съм прав?

— Дали смятам, че той стои зад убийството на Карл?

— Той е най-облагодетелстван. Смъртта на Карл е изцяло в негова полза. А и трябва да признаеш, че е доста мазен манипулатор.

— Ести какво мисли? Съгласна ли е с теб?

— Не, по дяволите. Тя залага на Алиса. Убедена е, че всичко е отмъщение, задето Карл я е насилвал — въпреки че няма реални доказателства за подобно нещо. Тази история е само слух, подочут от Клемпър. Което ми напомня, че трябва да й кажа за смъртта на Мик Задника. Гарантирам, че ще го почете с танца на радостта.

На Гърни му бяха нужни няколко секунди, за да прогони образа на танцуващата Ести от съзнанието си.

— Добре, Джак, трябва да се захващаме за работа. Паникос е тук. Близо до нас. На ръка разстояние. Хайде да го намерим.

Когато затвори, небето се освети от последния оглушителен взрив фойерверки. Което го накара за дванайсети път през последните два дни да се сети за случая с взривената кола. А оттук се сети за събитията на улицата между складове, описана от Ести. След което се запита какво бе общото между тях и случая „Спалтър“. Колкото и важен да беше този въпрос обаче, Гърни не можеше да си позволи да откъсне вниманието си от задачата, която имаше в момента.

Тръгна отново през територията на панаира, като спираше поглед върху всеки нисък и слаб човек, когото забелязваше. Ако някой с подходящия ръст отклонеше очи встрани или лицето му бе прикрито от слънчеви очила, брада или периферия на шапка, го последваше дискретно, за да го огледа от по-добър ъгъл.

С усилващо се чувство за възможен успех последва едно слабо, безполово създание на неопределена възраст, облечено в широки отпуснати дънки и торбест пуловер, докато не видя как жилав мъж със загоряло лице и работнически гащеризон, поздрави създанието в палатката, спонсорирана от Евангелистката църква на вдигнатия кръст, нарече го „Елинор“ и попита за състоянието на кравите.

След други две „възможности“ — открити в следващите две пресечки и отхвърлени заради подобни абсурди, надеждите му започнаха да изсъхват на фона на гигантския четиристенен екран, поставен на централната алея, от който гърмеше носова кънтри музика и напояваше атмосферата с дезориентираща сантименталност. Не по-малко дезориентираща беше и комбинацията от миризми, най-силни от които бяха мирисът на пуканки, на пържени картофки и на тор.

Докато Гърни завиваше зад ъгъла, където бе поставен голям почти колкото стая хладилник със стъклена врата, която разкриваше изработена от масло скулптура на говедо, той зърна същата групичка деца с боядисани лица, които бе видял и преди. Ускори крачка, за да ги доближи.

Очевидно се бяха справили със събирането на дарения в замяна на цветята. Само двама от тях все още носеха букети и май не бързаха да ги раздават. Докато ги наблюдаваше, забеляза ченгето от входа да приближава срещу него с още двама мъже, които очевидно бяха негови цивилни колеги.

Гърни се шмугна през една врата и се озова в изложбена зала на клуб „Фор-ейч“^[2], заобиколен от изложба на големи лъскави зеленчуци. Щом групата на полицаите, които го издирваха, отмина, отново излезе отвън. Тъкмо бе доближил изрисуваните хлапета, когато бе стреснат от друга експлозия, не много далече. Беше мощно бум — отново в същия запалителен стил, но около два пъти по-силно от взрива, унищожил сергията за цветя. Въпреки това нямаше почти никакъв видим ефект върху лъкатушещата маса посетители, вероятно защото фойерверките бяха по-шумни. Взривът все пак привлече вниманието на изрисуваните деца. Те спряха и се зяпнаха взаимно — сякаш експлозията бе пробудила апетита им за бедствия, после се обърнаха и се втурнаха назад към посоката на гърмежа.

Гърни ги настигна две пресечки по-късно. Озоваха се заедно в края на по-голяма тълпа, оглеждаща мястото на инцидента. От арената, на която се провеждаха вечерните дербита с блъскане на коли, се издигаха кълба дим.

Някакви хора тичаха натам. Други тичаха в обратната посока, отдалечавайки се от мястото, хванали за ръце малки деца. Трети се разпитваха едни други, с широко отворени от тревога очи. Някои вадеха телефоните си, набираха номера. На заден фон се разнесе воят на сирена.

И тогава, едва чуто над общата шумотевица, се разнесе още едно бум.

Малцина от членовете на групичката, върху която се бе фокусирал Гърни, показаха незабавна реакция, но тези, които го направиха, явно предадоха новината на спътниците си. Това раздели групата на две — тези, които бяха чули последната експлозия, и тези, които не бяха — или пък бяха, но смятаха блъсканицата пред себе си за по-интересна. Във всеки случай три от хлапетата се отделиха от по-голямата група и се запътиха в посоката на най-новата сцена на унищожение.

Гърни също бе любопитен да установи каква бе другата цел на нападението на Паникос и реши да последва отцепилата се дружинка. Докато подминаваше онези, които бяха останали в периферията на неспокойната тълпа зяпачи, се опита да огледа достатъчно добре лицата им, за да сравни чертите им с образа, който помнеше от записите на охранителните камери.

Не видя достатъчно убедителна прилика, която да изисква по-сериозно проучване, така че продължи след отдалечаващото се трио. Придвижването им бе затруднено от хората, които се опитваха да избягат от района на арената. От това, което дочуваше от коментарите, Гърни заключи, че публиката на трибуните не е била достатъчно близо, за да осъзнае на какво е станала свидетел — мащабна жестока експлозия на една от колите в последния етап на дербито, ужасяващото жертвоприношение на шофьора и множеството тежки наранявания на другите състезатели.

Изглежда хората смятаха, че причината за всичко е взрив на резервоара поради повреда или употреба на забранен вид гориво. Най-мрачното предположение бе, че е възможно да е станал саботаж заради семейна вражда.

Два взрива в рамките на двайсет минути и все още нямаше паника. Това беше добрата новина. Лошата беше, че единствената причина все още да няма паника бе, че никой не разбираше какво се случва. Гърни се запита дали това третото бум, което беше чул, ще промени ситуацията.

На стотина метра пред него колата на пожарната се опитваше да си пробие път през навалицата, надувайки многократно сирената си. Над нея се носеше гъст дим, който идваше от мястото, към което се бе запътила пожарната. Нощта беше облачна и безлунна и димът бе странно осветен от светлините по алеите на панаира долу.

Хората започнаха да показват признаци на безпокойство. Мнозина вървяха в същата посока, в която се движеше и пожарната — някои минаваха бързо покрай нея, други направо тичаха. Израженията на лицата бяха различни — от страх до вълнение. Трите малки фигури, които Гърни следеше, бяха погълнати от движещата се маса тела.

Той зави зад ъгъла към мястото, където се събираха две пресечки, на около стотина метра зад пожарната, и вече можеше да види пламъците, издигащи се към черното небе. Идваха от дълга едноетажна постройка, която разпозна като главния обор за животните, които участваха в разнообразните демонстрации и състезания. Приближи още малко и видя как няколко млади фермери извеждат крави и коне през главната порта на постройката.

После от другите врати започнаха да излизат и други животни — сами и уплашени, някои се колебаеха несигурно и пристъпваха уплашено, други се втурваха към тълпата и караха хората да крещят.

Един превъзбуден човек с прекалено силно чувство за драматизъм започна да крещи „Ще ни стъпчат!“ и паниката, чието отсъствие Гърни бе отбелязал мислено преди минути, заля тълпата като зараза. Хората се блъскаха едни в други, за да стигнат някъде, където вероятно си мислеха, че ще са в по-голяма безопасност, отколкото тук. Шумът се засилваше. Вятърът също. Пламъците от покрива на плевнята започнаха да плъзват и към страничните постройки. Платнените стени на изложбените шатри плющяха силно.

Изглежда се задаваше една от онези внезапни летни бури. Рязка светкавица сред облаците и далечен тътен от хълмовете потвърдиха това предположение. Минути по-късно светкавицата просветна по-ярко, а тътенът стана още по-мощен.