Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (12)

Глава 11
Малките птички

Гърни не каза нищо. И продължи да не казва нищо през следващите седемнайсет минути — времето, което им бе нужно да стигнат от водохранилището до Уолнът Кросинг и лъкатушещия черен чакълест път до неговото езеро, пасбище и ферма.

Седейки в замлъкналата кола на алеята пред къщата, той знаеше, че трябва да каже нещо и искаше да бъде пределно ясен.

— Джак, имам чувството, че се намираме на две напълно различни страни в този твой проект.

Хардуик го изгледа така, сякаш беше изял нещо вкиснато.

— Как така?

— Продължаваш да ме тласкаш към темата с опороченото дело, манипулираните улики и т.н.

— Това е целта на обжалването.

— Разбирам. Ще стигна и дотам. Но няма да започна оттам.

— Но ако Мик Клемпър…

— Знам, Джак, знам. Ако можеш да докажеш, че главният следовател е пропуснал нарочно възможна посока в разследването, защото…

— Защото чука потенциален заподозрян, ще получим отмяна на присъдата на момента! Бинго! Какво лошо има в това?

— Няма нищо лошо. Моят проблем е пътят от тук дотам.

— Умна първа стъпка би било да се проведе разговор със смайващата Алиса, за да разбереш с кого си имаш работа, да натиснеш копчето, което би могло да обърне нещата в наша полза, да провериш различните ъгли, които…

— Виждаш ли, ето затова говоря за двете различни страни.

— За какво, по дяволите, дрънкаш?

— За мен това, което описа, би бил десетата или единайсетата стъпка, не първата.

— Мамка му! Правиш от това голям въпрос, а не е нужно.

Гърни се загледа през страничния прозорец от своята страна. Над хребета отвъд езерото в небето бавно се рееше сокол.

— Освен да накарам Кей Спалтър да постави името си на документите, каква е моята роля в случая?

— Вече ти казах.

— Кажи ми отново.

— Ти си част от стратегическия екип. Част от крайното решение.

— Така ли?

— Какво лошо има в това?

— Ако искаш да допринеса истински, трябва да ме оставиш да го направя по моя начин.

— Ти какво, да не си шибаният Франк Синатра^[1]?

— Не мога да ти помогна, ако ме караш да правя десетата стъпка преди първата.

Хардуик въздъхна тежко — или по-скоро изръмжа потиснато в знак, че се предава.

— Добре. Какво искаш да направиш?

— Трябва да започна от самото начало. В Лонг Фолс. На гробището. Трябва да съм на мястото, където се е случило. Искам да го видя.

— Какво?! Искаш да разследваш отново целия шибан случай?

— Не ми се струва чак толкова лоша идея.

— Не е необходимо да го правиш.

Канеше се да каже на Хардуик, че тук има много по-голям проблем от прагматичната цел на обжалването. Проблемът с истината. Истината с главно „И“. Но претенциозната нотка в това изявление го накара да се въздържи.

— Трябва да вляза в крак, да стъпя на здрава основа. Буквално.

— Не знам за какво говориш, по дяволите. Фокусът ни трябва да са шибаните смъкнати панталони на Клемпър, не шибаното гробище.

Спориха още десетина минути. В крайна сметка Хардуик се предаде, поклащайки отчаяно глава.

— Прави каквото искаш. Просто не губи прекалено много време в глупости.

— Не възнамерявам да губя никакво време.

— Както кажеш, Шерлок.

Гърни излезе от колата. Тежката врата се затвори с трясък, какъвто не бе чувал от десетилетия при затварянето на врата на кола.

Хардуик се наведе през мястото на пасажера и се показа през отворения прозорец.

— Ще ме държиш в течение, нали?

— Абсолютно.

— Не се застоявай много на онова гробище. То е доста особено място.

— В смисъл?

— Скоро ще разбереш.

Намръщен, Хардуик запали дразнещо шумния си двигател — звукът му премина от бронхиално буботене към мощно ръмжене. После освободи амбреажа, бавно завъртя старото червено Джи Ти О покрай пожълтялата трева и се насочи надолу по алеята.

Гърни погледна отново към сокола, реещ се елегантно над хребета. После тръгна към къщата, като очакваше да види Мадлин или поне да я чуе как се упражнява на чело от горния етаж. Повика я.

В къщата обаче цареше тишина и му отвърна единствено странното чувство за пустота, което се усещаше винаги, когато тя беше навън.

Замисли се за деня — дали бе един от трите дни, в които работеше в клиниката, но не беше. Опита се да си спомни дали е споменавала за някаква среща на местния комитет или на групата си по йога, за доброволческо посещение в обществения парк за прочистване на плевелите, или пък за пазар в Онеонта. Но не се сети за нищо такова.

Излезе отново навън, огледа във всички посоки меко спускащите се склонове отстрани на къщата. От върха на високото пасбище го наблюдаваха три елена. Соколът още се рееше във висините, сега в по-широки кръгове, променяйки съвсем леко ъгъла на размаха на разперените си криле.

Извика пак името на Мадлин, този път по-силно и сложи свита длан до ухото си, за да чуе отговор. Нямаше такъв. Но докато слушаше, нещо привлече погледа му — под долното пасбище, през дърветата, на земята в задния край на малката плевня имаше петно в цвят на фуксия^[2].

Имаше само два обекта с такъв цвят, които можеха да са част от техния уединен живот, далече от оживените пътища — шушляковото яке на Мадлин и седалката на новия велосипед, който й бе купил за рождения ден като заместител на загубения в пожара, който унищожи старата плевня.

Докато се запътваше натам, изпълнен с любопитство, отново я извика по име — вече бе сигурен, че това, което вижда, е якето й. Но пак нямаше отговор. Мина през редицата фиданки, които ограждаха пасбището, и навлизайки в окосената морава, заобикаляща плевнята, забеляза Мадлин, която седеше на тревата в далечния край на постройката. Очевидно се взираше в нещо, което той все още не можеше да види.

— Мадлин, защо не… — започна той и раздразнението, че не е отговорила на повикванията, отчетливо пролича в гласа му.

Без да го погледне, Мадлин вдигна ръка към него в жест, който означаваше, че трябва или да млъкне, или да остане там, където е.

Гърни изпълни и двете безмълвни нареждания и тя му махна да се приближи. Той дойде зад нея и надзърна зад ъгъла на плевнята. И тогава ги видя — трите кокошки и петела, седнали спокойно на тревата, със сведени глави, подпъхнали крачета под себе си. Петелът се бе настанил от едната страна на прострените на земята крака на Мадлин, а „дамите“ му бяха заели позиция от другата й страна. Гърни зяпна при странната гледка. Можеше да чуе как кокошките издават същите ниски успокояващи и гукащи звуци, които надаваха и когато бяха накацали на пръта в кокошарника си и се готвеха да спят.

Мадлин вдигна глава към него.

— Те се нуждаят от малка къщичка и хубава безопасна ограда около нея. За да могат да са навън, колкото искат. И да са щастливи и в безопасност. Само това искат. И ние ще им го осигурим.

— Добре — отвърна Гърни, но напомнянето за това, което му предстоеше, го подразни. Погледна към кокошките и петела в тревата. — Как ще ги върнеш обратно в плевнята?

— Не е проблем — усмихна се тя, повече на кокошките, отколкото на него. — Не е проблем — повтори тихичко след секунда. — Скоро ще се приберем в плевнята. Просто искаме да поседим на тревичката още няколко минути.

 

 

Половин час по-късно Гърни седеше пред компютъра в кабинета си и се опитваше да се ориентира из сайта на Киберкатедралата — „Вашият портал към блажен живот“. Напълно предсказуемо, като се има предвид името на организацията, не откри физически адрес, нито снимка на реална сграда от тухли и мазилка.

Единствената възможност за контакт беше имейл — [email protected].

Известно време Гърни обмисляше информацията — обезоръжаващото, почти интимно внушение, че коментарите на хората, въпросите, дори молбите им за помощ отиват право при основателя на организацията. Това го накара да се замисли и за друго: какви точно коментари, въпроси и молби предизвикваше този сайт. Търсенето на отговор го накара да се порови из него още двайсетина минути.

Крайното впечатление, което получи, бе, че обещаният блажен живот се състои от нагласа на ума, смътно ориентирана към ню ейдж идеологията, с лека философия, пастелни графики и хубаво време. Цялото начинание като че ли предлагаше сигурност и защита, напръскани с нежна бебешка пудра. Сякаш каналът „Холмарк“ бе решил да основе религия.

Вниманието на Гърни се задържа най-дълго върху снимката на Джона Спалтър на началната страница. Със силна резолюция и очевидно без ретуш, тя излъчваше прямота и искреност, която бе в рязък контраст със заобикалящата я претенциозна „пухкавост“.

Имаше нещо от Карл в очертанията на лицето на Джона — гъстата, леко вълниста тъмна коса, правият нос, силната челюст. Но с това приликите свършваха. Докато очите на Карл в края на живота му бяха изпълнени с безгранично отчаяние, очите на Джона сякаш бяха вторачени в бъдещето, в което щеше да среща само и единствено успех. Лицата им бяха като класическите маски на трагедията и комедията — забележително подобни и напълно противоположни. Ако тези двама братя са били въвлечени в някаква лична битка, както бе разказала Кей, и ако снимката на Джона отразяваше вярно сегашното му състояние, нямаше никакво съмнение кой брат бе излязъл победител.

Освен снимката на Джона на началната страница имаше и дълъг списък с теми. Гърни избра най-горната: „Просто човек“. Докато на екрана се отваряше страница с преплетени маргаритки, чу Мадлин, която го викаше от другата стая.

— Вечерята е на масата.

Тя вече седеше на малката кръгла маса в къта до френските прозорци — обикновено се хранеха там, освен когато имаха гости и използваха дългата маса „Шейкър“.

Той се настани срещу нея. Във всяка от чиниите им имаше щедра порция треска, моркови и броколи. Гърни набучи резенче морков, раздели го с вилицата си и започна да дъвче. Установи, че не е много гладен, но въпреки това продължи да яде. Не си падаше много по треската. Напомняше му за безвкусната риба, която майка му готвеше някога.

— Вкара ли ги обратно в плевнята? — попита той по-скоро раздразнено, отколкото с интерес.

— Разбира се.

Осъзна, че е изгубил представа за времето и погледна към часовника на отсрещната стена. Беше шест и половина.

Извърна глава в посока към прозореца и видя слънцето, което се взираше в него над западния хребет. Далеч от романтичните внушения на красивите пасторални залези, сиянието на голямото кълбо предизвика в него съвсем различна асоциация — за лампите за разпит в клишираните филми.

Тази асоциация го пренесе обратно в „Бедфорд Хилс“, мястото, в което само преди няколко часа се бе взирал в онези неочаквано уверени зелени очи, които биха подхождали повече на нарисувана от добър художник котка, отколкото на осъдена за убийство жена.

— Искаш ли да ми разкажеш…? — Мадлин го погледна с разбиращия и всезнаещ поглед, който понякога го караше да се пита дали случайно не е казал на глас някои неща.

— За…?

— За деня си. За жената, която отиде да видиш. За това, което иска Джак. За твоя план. И дали вярваш, че е невинна.

Не му беше хрумвало, че иска да говори за това. Но може би искаше. Остави вилицата.

— В основни линии — не знам в какво да вярвам. Ако е лъжкиня, е дяволски добра. Може би най-добрата, която някога съм срещал.

— Но ти не мислиш, че е лъжкиня?

— Не съм сигурен. Изглежда за нея беше важно да вярвам, че е невинна, но не направи нищо извънредно, за да ме убеди в това Сякаш иска да ме затрудни максимално.

— Умно.

— Умно или… честно?

— Може би и двете.

— Какво друго?

— Какво имаш предвид?

— Какво още видя в нея?

Той се замисли за миг.

— Гордост. Сила. Воля.

— Привлекателна ли е?

— Не мисля, че бих избрал думата „привлекателна“, за да я опиша.

— Коя тогава?

— Впечатляваща. Дълбока. Решителна.

— Безмилостна?

— Хм! Това е трудничко. Ако имаш предвид, че е достатъчно безмилостна, за да убие съпруга си за пари, все още не мога още да кажа със сигурност дали е така, или не е.

Мадлин повтори „все още“ — толкова тихо, че той почти не я чу.

— Смятам да предприема поне още една стъпка — каза Гърни, но в мига, в който го произнесе, усети прикритата си неискреност. Знаеше, че няма да е само една.

Ако скептичният проблясък в очите на Мадлин можеше да бъде знак за нещо, тя също го знаеше.

— И тази стъпка ще бъде…?

— Искам да огледам местопрестъплението.

— Нямаше ли го на снимки в досието, което Джак ти даде?

— Снимките и скиците от сцената на едно престъпление отразяват може би десет процента от реалността. Трябва да застанеш там, да се поразходиш, да се огледаш и да се ослушаш, да подушиш; да придобиеш усещане за мястото, усещане за възможностите и ограниченията — квартала, съседите, трафика, това, което жертвата може да е видяла, това, което убиецът може да е видял, как може да е стигнал до мястото, къде може да е отишъл, кой може да го е забелязал.

— Или нея.

— Или нея.

— И кога смяташ да направиш всичкото това гледане, слушане, подушване и усещане?

— Утре.

— Не си забравил вечерята, нали?

— Утре ли?

Мадлин се усмихна страдалчески.

— Членовете на клуба по йога. Тук. За вечеря.

— О, да, вярно. Разбрано. Няма проблем.

— Сигурен ли си? Ще бъдеш ли тук?

— Няма проблем.

Тя го изгледа продължително, после приключи разговора, сякаш нямаше какво повече да се каже по темата. Изправи се, отвори френските прозорци и вдиша студения въздух с пълни гърди.

Миг по-късно от горичката зад езерото се разнесе същият пронизителен плач, който бяха чули и преди, като зловещ тон, изсвирен на флейта.

Гърни се надигна от стола, мина покрай Мадлин и излезе на покритото с плочи патио. Слънцето се бе скрило зад хребета и температурите се бяха смъкнали с около 15 градуса.

Остана неподвижен, ослушвайки се за повторение на призрачния звук.

Наоколо обаче цареше само тишина — толкова дълбока, че по гръбнака му премина тръпка.