Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (19)

Глава 18
Въпрос на пол

Объркването може да повлияе на хората различно — някои се стъписват и се вцепеняват. При други — като Гърни, ефектът е точно обратният. Фрапиращо несъответствие като факта, че изстрелът очевидно не е могъл да бъде направен през прозореца, през който е направен, му действаше като амфетамин.

Имаше неща, които искаше да провери в досието по случая веднага. Вместо да стои в празния апартамент, той отнесе кафявия плик до колата, отвори го на предната седалка и започна да преглежда първоначалния доклад за инцидента. Беше разпределен на две части, следвайки разделеното местопрестъпление — местоположението на жертвата и това на убиеца. За всяка от тях имаше отделна купчина снимки, описания, разпити и събрани доказателства и улики.

Първото, което го смая, беше един странен пропуск. Нито в доклада за инцидента, нито в някой от следващите бе споменат уличният стълб, който би попречил на изстрела. Имаше снимка на гробищния парцел на Спалтър, направена с телеобектив през прозореца на апартамента, но при липсата на разграфени маркери за положението на Карл в момента на стрелбата, проблемът с видимостта не беше толкова очевиден.

Скоро откри още един изненадващ пропуск. Не бяха споменати записи от охранителните камери. Със сигурност някой е проверил за такива във и около гробището, както и по Акстън авеню. Трудно му беше да повярва, че толкова рутинна процедура може да бъде пропусната, а още по-трудно — че е била направена и след това не е била отразена никъде в досието.

Пъхна документите под предната седалка, излезе от колата и заключи вратите. Огледа пресечката в двете посоки и видя общо три магазина и заведения, които на външен вид приличаха на работещи. Бившият магазин на „Радио Шак“, който сега май изобщо нямаше име; „Ривър кингс пица“; и нещо, наречено „Дизи дейз“, чиято витрина бе пълна с надути балони, но нямаше никакъв друг знак какво точно се продава вътре.

Най-близо до него беше безименният магазин за електроника. Когато Гърни се приближи, видя две написани на ръка бележки на стъклената врата: „Рециклирани таблети за 199 долара“ и „Ще се върна в два часа“. Гърни погледна часовника си — 2:09. Пробва вратата. Беше заключена.

Запъти се към пицарията, с идеята да си купи нещо за пиене и парче пица, когато до тротоара спря лъскав жълт корвет. Двойката, която излезе отвътре, съвсем не беше толкова лъскава. Мъжът бе в края на четиридесетте, с шишкаво тяло и повече косми по раменете, отколкото на главата. Жената беше малко по-млада, с щръкнала коса със сини и руси кичури, широко славянско лице и огромни гърди, опънали копчетата на полуотворената й розова блузка. Докато тя се мъчеше да се измъкне от ниската седалка, мъжът отиде до вратата на магазина за електроника, отключи я и погледна към Гърни.

— Търсиш ли нещо?

Въпросът, зададен гърлено и високо, прозвуча по-скоро като предизвикателство, отколкото като покана.

— Да. Но е малко сложно.

Мъжът сви рамене и махна към жената, която най-накрая се бе освободила от хватката на колата.

— Говори със София. Аз трябва да свърша нещо друго.

Влезе вътре, като остави вратата зад гърба си отворена.

София подмина Гърни, влизайки в магазина.

— Винаги има друго за вършене — измърмори тя. Гласът бе също толкова славянски, колкото и скулите. — Какво мога да направя за вас?

— Откога притежавате този магазин?

— Откога ли? Той го държи от години, години, години. Защо?

— Имате ли охранителни камери?

— Охранителни?

— Камери, които снимат хората в магазина и на улицата — как идват, как си тръгват, може би как крадат…

— Крадат ли?

— Да, крадат от вас.

— От мен ли?

— Крадат от магазина.

— От магазина. Да. Шибаните копелета се опитват да крадат от магазина.

— Значи имате видеокамери?

— Видео. Да.

— Бяхте ли тук преди девет месеца, когато е станала прочутата стрелба по Карл Спалтър?

— Разбира се. Прочута е, да. Точно тук. Жената на надутото копеле го простреля ей там — София махна в посока към „Уилоу рест“. — На погребението на майка му. Собствената му майка. Представяш ли си?

Поклати глава, сякаш искаше да каже, че едно лошо дело, извършено на погребението на нечия майка, заслужава извършилият го да страда двойно повече в ада.

— Колко дълго пазите записите от охранителните камери или техните файлове?

— Дълго?

— Колко време? Колко седмици или месеци? Съхранявате ли ги, или периодично ги изтривате?

— Обикновено ги изтриваме. Но не и онзи с жената на шибаното копеле.

— Имате копия на записите от деня, в който Спалтър е бил прострелян?

— Ченгето взе всичко, нищо не остана. Можехме да изкараме много пари. Голямото шибано ченге!

— Полицай е взел записите от охранителната ви камера?

— Естествено.

София беше застанала зад щанд с неопределена форма, напомняща буквата U, на който бяха изложени мобилни телефони. Зад нея имаше полуотворена врата, която, както Гърни виждаше, водеше към неподреден офис. Чуваше гласа на мъжа, който очевидно говореше по телефона, но не различаваше думите.

— Не ги ли върна?

— Не. На записа се виждаше как мъжът получава куршум в челото. Знаете ли какви мангизи дават телевизиите за такива неща?

— Вашият запис е показвал как мъжът получава куршум в гробището отвъд реката?

— Естествено. Камерата отпред вижда всичко — дори фона. Хай дефинишън. Суперкачество. Всичко й е автоматично. Сума ти пари струва.

— Ченгето, което взе…

Вратата зад нея се отвори широко и косматият мъж излезе и застана зад щанда. Изражението му подсилваше и без това дълбоките линии на подозрителното му и свъсено лице.

— Никой не е вземал нищо — каза той. — Кой си ти?

Гърни изгледа спокойно мъжа.

— Специален следовател, разследващ действията на щатската полиция по случая „Спалтър“. Имали ли сте пряк контакт с детектив на име Мик Клемпър?

Мъжът не трепна. Остана прекалено невъзмутим, прекалено дълго. После поклати бавно глава.

— Не си спомням такова нещо.

— Мик Клемпър ли е бил „голямото шибано ченге“, което според дамата е взело записите от охранителната ви камера и не ги е върнало?

Косматият я погледна с престорено объркване.

— Какви глупости дрънкаш, по дяволите?

Тя му отвърна със също толкова престорено свиване на раменете.

— Значи ченгетата не са взели нищо? — попита тя и се усмихна невинно на Гърни. — Явно не са. Пак съм се объркала. Често ми се случва. Може би съм прекалила с чашката. Хари знае, помни по-добре от мен. Нали, Хари?

Косматият Хари се ухили на Гърни; очите му блестяха като искрящи черни мраморни топчета.

— Видя ли? Както ти казах, никой не е вземал нищо. Сега си върви. Освен ако не искаш да си купиш телевизор. Голям екран. С интернет. Давам добри цени.

Гърни му се ухили в отговор.

— Ще си помисля. Какво според вас би била добра цена?

Хари разпери ръце с обърнати нагоре длани.

— Зависи. Въпрос на предлагане и търсене. Животът си иска своето, разбираш за какво говоря, нали? Но за вас цената ще е добра. Винаги давам добри цени на ченгетата.

При оглед по-отблизо изглеждаше, че магазинът с балоните надолу по улицата изобщо не работи. Полегатите лъчи на слънцето осветяваха витрината така, че тя направо грееше. Периметърът, който обхващаше единствената охранителна камера на пицарията „Ривър кингс“ бе ограничен до трите метра около касата. Така че освен ако убиецът не е бил гладен, Гърни нямаше какво да научи оттам.

Но историята в магазина за електроника бе задвижила мозъка му на бързи обороти. Беше готов да се обзаложи, че Клемпър е открил нещо неудобно на записа от камерата и е решил да се отърве от него. Ако бе избрал този вариант, имаше хиляди начини да накара Хари да си държи устата затворена. Може би Клемпър знаеше, че магазинът е прикритие за друга дейност. Или пък знаеше за Хари неща, които той би предпочел да не споделя с други хора.

Все пак Гърни предпочете да не избързва и си напомни, че и най-добрите предположения си остават просто предположения. Реши да се заеме със следващия въпрос. Ако куршумът не беше дошъл точно от този апартамент, откъде би могъл да дойде? Погледна отвъд малката река към синия чадър на Полет, все още отворен на земята, за да отбележи мястото, където е паднал Карл.

Огледа фасадите на сградите по улицата и видя, че куршумът би могъл да бъде изстрелян буквално от всеки от четиридесет и двата прозореца, гледащи в посоката на „Уилоу рест“. Без да има начин да определи по-вероятните, бройката си бе предизвикателна. А и какъв беше смисълът? Ако в първия апартамент бяха открити следи от барут, идентичен с този в патрон „220 Суифт“, значи там би трябвало да е стояло оръжието, изстреляло патрона. Възможно ли бе да е стреляно по Карл Спалтър от друг апартамент, после пушката да е занесена до апартамента с „невъзможната“ стрелба, да е стреляно отново и оръжието да е оставено нарочно на триножника? Ако е така, този друг апартамент би трябвало да е съвсем наблизо.

Най-близкият, разбира се, беше съседният — апартаментът, зает от дребния мъж, който наричаше себе си Боло. Гърни влезе в коридора на сградата, изкачи стъпалата по две наведнъж, отиде веднага до апартамента на Боло и потропа внимателно на вратата.

Отвътре се разнесе звук от бързо движещи се стъпки, нещо се плъзна — може би се отвори или затвори врата, после наистина се тръшна врата, а стъпките се чуха още веднъж, този път точно от другата страна на вратата, до която бе застанал Гърни. Инстинктивно той отстъпи встрани — стандартна процедура, когато имаше причина да се очаква негостоприемно посрещане. За първи път, откакто бе дошъл в Лонг Фолс, Гърни се запита дали идването му тук невъоръжен беше мъдро решение.

Пресегна се и отново потропа, много предпазливо.

— Ей, Боло, аз съм.

Чу плъзгането на две резета и вратата се отвори с около седем сантиметра — колкото позволяваха веригите.

Лицето на Боло се появи зад процепа.

— Мамка му. Ти се върна. Човекът, който иска да оглежда всичко. Всичко си е доста голяма работа, човече. Какво има сега?

— Дълга история. Мога ли да погледна през прозореца ти?

— Това е смешно.

— Може ли?

— Ама ти сериозно ли? Не се майтапиш? Искаш да погледнеш през прозореца ми?

— Важно е.

— Чувал съм много големи лафове, човече, но този е добър. — Затвори, махна веригите и отвори вратата отново, по-широко. Носеше дълга жълта баскетболна тениска, стигаща до коленете му, и май нищо друго. — „Мога ли да погледна през прозореца ти?“. Трябва да го запомня. — Отстъпи назад, за да даде път на Гърни да влезе.

Апартаментът, изглежда, беше двойник на този до него. Гърни погледна в кухнята, после надолу по късата насрещна стена, където би трябвало да е банята. Вратата й беше затворена.

— Гости ли имаш? — попита Гърни.

Златните зъби се появиха пак.

— Посетителка. И не иска никой да я вижда. — Посочи към прозорците в далечния край на дневната. — Нали искаше да гледаш? Върви и гледай.

Гърни не се чувстваше удобно от мисълта за затворената врата на банята, не искаше да има подобно неизвестно зад гърба си.

— Може би по-късно.

Отстъпи назад към отворената врата и се облегна под такъв ъгъл, че да вижда едновременно всяко движение в апартамента и на стълбищната площадка.

Боло кимна одобрително.

— Добре. Човек трябва да е предпазлив. Никакви тъмни ъгълчета, нали така. Умно.

— Разкажи ми за Фреди.

— Казах ти. Изчезна. Когато си играеш с шибаняци, има голям шанс да ти разкажат играта. Колкото по-голям е шибанякът, толкова по-прецакан си ти.

— Фреди свидетелства на процеса на Кей Спалтър, че тя е била в съседния апартамент в деня, когато съпругът й бе прострелян. Знаеше ли?

— Всички знаят.

— Но ти не си видял Кей, нали?

— Мисля, че може и да съм я видял… поне някой като нея.

— Какво означава това?

— Това, което казах и на другото ченге.

— Искам да го чуя от теб.

— Видях дребен… дребен човек, много приличаше на жена. Нисък, тънък. Като танцьор. Има си дума за това. Миньонче. Знаеш тази дума, нали? Някаква скапана френска дума. Изненадан ли си, че я знам?

— Каза „много приличаше на жена“. Но не си сигурен, че е била жена?

— Първия път помислих, че е. Но ми е трудно да кажа. Слънчеви очила. Широка лента за глава. Голям шал.

— Първия път? Колко пъти…

— Два пъти. Казах на другото ченге.

— Била е тук два пъти? Кога е бил първият път?

— В неделя. Неделята преди погребението.

— Сигурен ли си за деня?

— Трябва да е било неделя. Единственият ми свободен ден от скапаната автомивка. Отивах за цигари, тъкмо слизах по стълбите. Тази дребна личност, миньончето, се качваше и ме подмина. Тъкмо бях стигнал долу, когато се сетих, че съм си забравил парите. Качих се отново да ги взема. Тя стоеше тук, пред вратата, точно както стоиш и ти. Аз влязох веднага в апартамента да си взема парите.

— Не я ли попита какво прави тук, кого търси?

Боло избухна в кратък пронизителен смях.

— Мамка му, човече, не. Тук е по-добре да не закачаш никого. Всеки си гледа своята работа. И никой не обича въпроси.

— В онзи апартамент ли влезе? Как? С ключ ли?

— Аха. С ключ, естествено.

— Откъде знаеш, че е имала ключ?

— Чух го. Стените са тънки. Строено е евтино. Ключ отваря врата. Този звук се разпознава лесно. Ей, това ми напомня — със сигурност е било неделя. Динг-донг. Църквата до реката отброява 12 на обед всяка неделя. Динг-донг, динг-донг.

— И видя тази дребна личност отново?

— А-ха. Но не същия ден. Не и преди стрелбата.

— Какво видя тогава?

— Този път беше петък. Сутринта. Около десет часа. Преди да отида в скапаната автомивка. Бях навън и се връщах вкъщи с пица.

— В десет сутринта?

— Да, закусвам добре. Връщам се значи и виждам тази дребна личност да влиза в сградата. Същото миньонче. Вървеше много бързо и носи кутия, или нещо друго, увито в ярка хартия. Когато доближих, миньончето беше стигнало догоре и вече бях абсолютно сигурен, че под хартията има кутия — като коледен подарък. Дълга кутия метър — метър и двайсет, увита в коледна хартия. Когато стигнах догоре, човекът вече беше влязъл в апартамента, но вратата все още беше широко отворена.

— И?

— Непознатият е в банята, помислих си аз. Затова е било това бързане, може би и затова външната врата не е затворена.

— И?

— И беше вярно, малкият човек беше в банята и пикаеше. Дълго. И тогава разбрах със сигурност.

— Какво?

— Звукът.

— За какво говориш?

— Не бях прав отначало.

— За какво?

— Мъжете и жените… при тях звукът се различава, когато пикаят. Знаеш го, нали?

— И това, което чу, беше…

— Звук от пикаещ мъж. Без съмнение. Дребничък миньон, ако пò ти харесва. Но без съмнение мъж.