Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (30)

Глава 29
Нови играчи

Гърни инстинктивно се метна от стола си на пода. Хардуик и Ести го последваха незабавно, ругаейки.

— Не нося оръжие — каза бързо Гърни. — Какво имаш в къщата?

— Глок девятка в гардероба в спалнята — каза Хардуик. — Зиг зауер 38 в нощното шкафче.

— Кел-тек 38 в чантата ми — каза Ести. — Точно зад теб е, Джак, на пода. Избутай я към мен.

Гърни чу Хардуик да се премества от другата страна на масата, после нещо се плъзна по пода към Ести.

— Взех я — каза тя.

— Връщам се след секунда — обади се Хардуик.

Гърни го чу да изпълзява от стаята, като продължаваше да ругае, вътрешна врата се отвори със скърцане, после се чу как се отваря и затваря чекмедже. Светна фенерче, после загасна. Чуваше и дишането на Ести, съвсем близо до себе си.

— Тази вечер няма луна, нали? — полупрошепна тя.

За един налудничав миг, в хватката на първичния страх и на адреналина, тихият глас и близостта й му подействаха толкова абсурдно еротично, че Гърни забрави да отговори на въпроса.

— Дейв?

— Да. Така е. Няма луна.

Ести се приближи още, ръката й докосна неговата.

— Какво става според теб?

— Не съм сигурен. Нищо хубаво.

— Мислиш ли, че преиграваме?

— Надявам се.

— Не виждам нищо, мамка му. А ти?

Той погледна по посока на прозореца до масата.

— Не. Нищо.

— Мамка му! — Магнетизмът на нервния й шепнещ в мрака глас бе направо сюрреалистичен. — Смяташ ли, че звуците бяха от удари на куршуми в стената?

— Може би.

Всъщност беше сигурен. И преди бе попадал под обстрел — и то неведнъж.

— Не чух изстрели.

— Може да са използвали заглушител.

— О, по дяволите. Мислиш ли, че нашето снайперистче е навън?

Гърни беше доста сигурен и в това, но преди да отговори, Хардуик се върна.

— Взех и двата пистолета. Предпочитам глока. Имаш ли проблем да вземеш зига?

— Никакъв.

Хардуик докосна лакътя на Гърни, намери дланта му и пъхна пистолета в нея.

— Пълен пълнител, един вътре, на предпазител е.

— Супер. Благодаря.

— Може би е време да повикаме кавалерията — каза Ести.

— Забрави! — каза Хардуик.

— И какво ще правим? Ще седим така цяла нощ?

— Ще измислим начин да хванем кучия син.

— Да го хванем? Това правят спецчастите. Ние се обаждаме. Те идват. Те го хващат.

— Майната им. Ще го пипна сам. Никой не стреля по шибаната ми къща. Мамка му!

— Джак, за бога, човекът стреля по електрическия кабел. В тъмното. Този е суперстрелец. С мерник за нощно виждане. Който се крие в гората. Как, по дяволите, ще го пипнеш? Овладей се!

— Майната му! Не е чак толкова добър — бяха му нужни два изстрела, за да прекъсне електричеството. Ще завра глока в шибания му задник.

— Може би не са му били нужни два изстрела — каза Гърни.

— За какво, по дяволите, говориш? Светлините угаснаха на втория изстрел, не на първия.

— Провери стационарния телефон.

— Какво?

— Стори ми се, че ударите бяха по различни места в горната част на стената. Мрежите за тока и за телефона ти на едно ли са вързани или отделно?

Хардуик не отговори, което беше красноречиво.

Гърни го чу как пълзи от масата към кухнята… после вдигна нещо — слушалката на телефона, след миг я постави отново на мястото й… обратно изпълзяване до масата.

— Няма сигнал. Прекъснал е шибаната линия.

— Не разбирам — каза Ести. — Какъв е смисълът от това, когато всички вече имат мобилни телефони? Явно знае кой е Джак, знае много добре кои сме всички, трябва да е наясно, че имаме телефони. Виждал ли си някога ченге без телефон? Защо да го прави?

— Може би му харесва да се фука — каза Хардуик. — Е, този шибаняк се ебава с неправилното ченге.

— Ти не си единствен тук, Джак. Може би се ебава с Дейв. Може би се ебава с всички ни.

— Не ми пука с кого си мисли, че се ебава. Стреля с шибаните си куршуми по моята шибана къща!

— Това е лудост. Да повикаме спецотряда. Още сега!

— Не сме в шибания Олбъни. Не е като да са в Дилуид и да чакат обаждане. Ще мине поне час, докато дойдат.

— Дейв? — Изражението й молеше за подкрепа.

Но Гърни не можеше да й я даде.

— Може би ще е по-добре да се оправим сами.

— По-добре? Как така по-добре, по дяволите?

— Ако направим случая официален, ще отворим торбата с лайната.

— Торбата… За какво говориш?

— Твоята кариера.

— Кариера?

— Ти си следовател от Бюрото за криминални разследвания, а Джак е ангажиран в процес, който директно атакува Бюрото. Как според теб ще се приеме това? Смяташ ли, че няма да разберат за около две секунди как се е сдобивал с вътрешна информация? Информация, с която може да съсипе живота на твоите колеги? Мислиш ли, че ще оцелееш след това — законно или другояче? Бих предпочел да се оправям със снайпериста в гората, отколкото да бъда считан за предател от хората, с които работя.

Гласът на Ести потрепери:

— Не виждам какво могат да докажат. Няма причина…

Спря внезапно.

— Какво беше това?

— Кое? — попита Гърни.

— През прозореца… на хълма срещу къщата… в гората… нещо просветна…

Хардуик се претърколи по гръб през масата, за да стигне до прозореца.

Взирайки се в мрака, Ести прошепна:

— Сигурна съм, че видях не…

И отново млъкна по средата на изречението.

Този път и Гърни, и Хардуик го видяха.

— Ето там! — извика Гърни.

— Това е една от моите ловни камери — каза Хардуик. — Активират се от движение. Имам половин дузина в гората, основно за ловния сезон. — Светна още една светлинка, този път по-високо на хълма. — Шибанякът се движи по пътеката. Измъква се! Мамка му!

Гърни чу как Хардуик се изправи на крака, втурна се от стаята към кухнята, после се върна с две фенерчета в едната ръка и пистолет в другата.

Постави единия фенер в центъра на масата с насочен към тавана лъч.

— Знам накъде се е насочил шибанякът. След като аз тръгна, вие се качете на колите си и се разкарайте оттук; забравете, че сте идвали.

Гласът на Ести прозвуча притеснено.

— Къде отиваш?

— Отивам натам, накъдето сочат камерите — към Скът Холоу, от другата страна на планината. Ако успея да стигна там преди него…

— Идваме с теб!

— Глупости! И двамата трябва да се махнете оттук — в противоположната посока. Веднага! Ако ви засекат и намесят в това, ще бъдете разпитвани от местните ченгета — и още по-лошо, от Бюрото. Ще настане гигантска шибана каша. Пазете се! Аз трябва да тръгвам!

— Джак!

Хардуик се втурна навън през входната врата. След няколко секунди чуха ръмженето на големия му понтиак, завъртането на гумите и посипването на камъчета чакъл по стените на къщата. Гърни взе оставения на масата фенер, излезе на верандата и видя как стоповете на колата изчезват зад завоя на тесния черен път, който водеше покрай точещите се гористи хълмове чак до път номер 10.

— Не трябва да отива сам — каза напрегнато и ядосано до него Ести. — Трябва да го последваме, да му пазим гърба.

Беше права. Но Хардуик също.

— Джак не е глупак. Виждал съм го в много по-лоши ситуации от тази. Той ще се оправи — опита се да я успокои Гърни, но не беше много убедителен.

— Не трябва да го оставяме да преследва този маниак сам!

— Може да се обади за подкрепление. Зависи само от него. Стига да не сме тук, Джак ще измисли някаква история. Ако сме тук, няма да се получи. И с кариерата ти е свършено.

— Исусе! Мразя това! — Ести се въртеше нервно в кръг. — И сега какво? Просто ще си тръгнем? Ще се качим на колите и ще се приберем вкъщи?

— Да. Първо ти. Веднага!

Тя се вгледа в Гърни, осветяван слабо от трепкащата светлина на фенера.

— Добре. Добре. Но това е скапана работа. Напълно скапана.

— Съгласен съм. Но трябва да дадем на Джак шанс да разиграе версията си. Има ли нещо твое в къщата?

Ести премигна няколко пъти, опитвайки се да се съсредоточи върху въпроса.

— Чантата и раницата ми… Мисля, че е това.

— Добре. Каквото и да имаш тук — отиди и го прибери.

Подаде й фенерчето и изчака отвън, докато тя влезе в къщата.

Две минути по-късно Ести метна чантите си на мястото до шофьора в мини купъра.

— Къде живееш? — попита я Гърни.

— Онеонта.

— Сама?

— Да.

— Внимавай.

— Разбира се. Ти също.

Ести влезе в колата си, даде задна, зави по черния път и изчезна.

Гърни изключи фенера и остана неподвижен в мрака, ослушвайки се.

Не чуваше никакъв звук, не усещаше полъх на вятъра, нито намек за каквото и да било движение някъде.

Остана така една дълга минута, в очакване да чуе нещо, да види някого. Всичко му се струваше неестествено застинало.

С фенера в едната река и с пистолета със свален предпазител в другата направи 360-градусов оглед на пространството около себе си. Не видя нищо притеснително, нищо не на място. Насочи фенера нагоре към стената на къщата, плъзна го навсякъде, докато откри прекъснатата жица, която излизаше от електрическото табло до прозореца на втория етаж, и на около три метра — втора жица, излизаща от различен вид табло до другия прозорец. Плъзна лъча от къщата към пътя, докато откри електрическия стълб и двете откъснати жици, влачещи се по земята, които очакваше да намери. Приближи се до къщата, под двата откъснати края на жиците. На дъските зад всяка от тях се виждаше по една малка тъмна дупка — на няколко сантиметра от таблата. От мястото, на което стоеше, не можеше да определи с точност диаметъра на дупките, но беше сигурен, че не може да са направени от куршум, по-малък от 30-и калибър, и по-голям от 35-и.

Ако беше същият стрелец, уцелил Карл в „Уилоу рест“, изглежда, сменяше оръжието си с лекота. Явно беше човек, който избира най-подходящото оръжие за съответните обстоятелства. Практичен мъж.

Или жена.

Сети се отново за въпроса на Ести. Какъв е смисълът да прекъсва телефонната линия, когато всички имат мобилни телефони? От практична гледна точка прекъсването на електричеството и комуникациите е увод към нападение. Но такова нямаше. Тогава какъв беше смисълът?

Предупреждение?

Като пироните в главата на Гас?

Но защо да прекъсва и телефона?

Мили боже!

Възможно ли беше?

Ток и телефон. Токът беше свързан със светлината, с лампите — и оттук със способността да виждаш. А телефонът? Какво правиш с телефона, особено със стационарния? Слушаш и говориш.

Без ток и без телефон.

Не виждаш, не чуваш, не говориш.

Не виждам зло, не чувам зло, не говоря зло.

Или пък въображението му се беше развихрило? Може би се бе влюбил прекалено в своята теория за посланието? Отлично знаеше, че влюбването в една конкретна хипотеза при разследването на случай може да бъде фатално. От друга страна, какво друго можеха да бъдат тези изстрели, ако не послание?

С угасен фенер и зиг зауер в ръка Гърни остана сред мрака, напрягайки очите и слуха си. Абсолютната тишина наоколо го накара да потръпне. Каза си, че е просто заради студа — температурата беше паднала и въздухът бе станал по-влажен. Но от това не се почувства по-добре. Беше време да се махне оттук.

На половината път до Уолнът Кросинг спря в един денонощен магазин, за да си вземе кафе. Седеше на паркинга, отпиваше от кафето и премисляше всичко, станало у Хардуик — какво бе направил и какво още би трябвало да направи. Опитваше се да планира следващите си действия и му хрумна да звънне на Кайл.

Беше готов да остави съобщение, затова с изненада чу сина си да отговаря почти веднага.

— Здрасти, татко. Какво става?

— Всъщност доста неща.

— О! Но на теб ти харесва така, нали?

— Мислиш ли?

— Знам го. Ако не си затрупан, се чувстваш безполезен.

Гърни се усмихна.

— Надявам се, че не се обаждам твърде късно.

— Късно ли? Сега е десет без петнайсет. Тук е Ню Йорк. Повечето ми приятели тепърва излизат навън.

— Но не и ти?

— Решихме да си останем тази вечер вкъщи.

— Вие?

— Дълга история. Е, какво става?

— Имам въпрос, свързан с твоя опит на Уолстрийт. Дори не съм сигурен какво точно да питам. Цял живот съм заровен в убийства, не съм наясно със сделките на белите якички. Питам се, ако някой предприемач търси голямо финансиране — за разширение, да кажем, — това би ли плъзнало по вашите тайни канали?

— Зависи.

— От какво?

— За колко голямо финансиране говориш. И какъв вид точно. И кой е замесен. Много различни фактори. За да тръгне слух, трябва наистина да е голямо. Никой на Уолстрийт не говори за дребни пари. За какъв вид бизнес говорим?

— Нещо, наречено „Киберкатедрала“ — творение на човек на име Джона Спалтър.

— Звучи ми познато.

— Нещо по-конкретно?

— Киберкат…

— Киберкат?

— Финансистите си падат по съкращенията — имена, с които говорят на борсата, бърза комуникация, сякаш са прекалено заети да използват цели думи.

— Киберкатедралата има ли акции на борсата?

— Не мисля. Просто ти казвам как се говори тук. Какво искаш да знаеш за нея?

— Всичко, което хората говорят, и не може да бъде намерено в Гугъл.

— Няма проблем. По нов случай ли работиш?

— Обжалване на присъда за убийство. Опитвам се да изровя някои факти, които първоначалното разследване е пропуснало.

— Супер. Как върви?

— Интересно.

— Като знам как говориш за тези неща, това означава, че вече са стреляли по теб.

— Ами да… нещо такова.

— Какво? Сериозно ли говориш? Добре ли си? Някой се е опитал да те застреля?

— Стреля по къщата, в която бях.

— Божичко! Заради случая, по който работиш ли?

— Така мисля.

— Как може да си толкова спокоен? Ще се побъркам, ако някой стреля по къщата, в която се намирам.

— Бих се притеснил повече, ако се целеха конкретно в мен.

— Леле! Ако беше герой от комикс, щеше да се казваш Доктор Хладнокръвие.

Гърни се усмихна, не знаеше какво да каже. Не говореше много с Кайл, въпреки че след случая с Добрия пастир се чуваха по-често, отколкото преди.

— Има ли шанс да се отбиеш вкъщи скоро?

— Разбира се. Защо не. Ще бъде страхотно.

— Все още ли пазиш мотора?

— Абсолютно. И каската, която ми даде. Твоята старата. Нося я вместо моята.

— Оооо… Добре. Радвам се, че ти става.

— Мисля, че главите ни са с един и същи размер.

Гърни се разсмя. Не беше сигурен защо.

— Е, винаги когато намериш време, ще се радваме да те видим. — Млъкна. — Как е правото в Колумбийския?

— Много съм зает, имам тонове книги за четене, но принципно е добре.

— Значи не съжаляваш, че се махна от Уолстрийт?

— Нито за минута. Е, може би в някоя случайна минута. Но после си спомням всички лайна на борсата — защото Уолстрийт е павиран с лайна, и наистина съм щастлив, че вече не съм част от това.

— Добре.

Последва дълго мълчание, нарушено от Кайл.

— Значи… Ще позвъня тук-там да видя дали някой знае нещо за Киберкат и ще се свържа с теб.

— Супер, синко. Благодаря ти.

— Обичам те, татко.

— И аз те обичам.

След края на разговора Гърни остана неподвижно с телефона в ръка, размишлявайки за любопитния маниер на общуване между него и сина му. Младият мъж беше на колко…? Двайсет и пет? Двайсет и шест? Никога не успяваше да си спомни точната възраст веднага. И през голяма част от тези години, особено през последните десет, двамата бяха… Не точно отчуждени, това беше прекалено тежка дума. Отдалечени? Определено имаше дълги периоди с липса на общуване. Но когато настъпеха мигове на комуникация, те винаги бяха много топли и сърдечни, особено от страна на Кайл. Може би обяснението беше елементарно, като репликата на едно бивше гадже на Гърни от колежа, което, докато скъсваше с него, му каза: „Ти просто не си особено социален, Дейв“.

Казваше се Джералдин. Стояха пред оранжерията в Ботаническата градина на Бронкс. Цветчетата на черешовите дръвчета бяха цъфнали. Канеше се да вали. Тя се обърна и си тръгна, не спря дори когато дъждът заваля. Никога повече не си проговориха.

Погледна към телефона в ръката си. Сети се, че ще е добре да се обади на Мадлин, да й каже, че се прибира.

Когато тя вдигна, звучеше сънливо.

— Къде си?

— Извинявай, не исках да те събуждам.

— Не си ме събудил. Четях. Е, май подремвах леко.

Изкуши се да я попита дали чете „Война и мир“. Мъчеше се с нея от векове и книгата винаги й действаше като мощно приспивателно.

— Само исках да ти кажа, че съм по средата на пътя между Дилуид и Уолнът Кросинг. След двайсетина минути се прибирам.

— Добре. Защо закъсня толкова?

— Имахме някои трудности у Хардуик.

— Трудности? Добре ли си?

— Добре съм. Ще ти кажа, когато си дойда.

— Когато си дойдеш, ще съм заспала.

— Значи на сутринта.

— Карай внимателно.

— Добре. До скоро.

Прибра телефона в джоба си, отпи две глътки от изстиналото кафе, изхвърли остатъка в кофата за боклук и подкара отново по главния път.

Мислеше за Хардуик. Изпитваше неприятното чувство, че е трябвало да пренебрегне думите му и да тръгне след него. Разбира се, имаше риск едно нещо да доведе до друго, да се въвлекат в престрелка със стрелеца, да се намесят правителствените служби, Бюрото за криминални разследвания да надуши участието на Ести; да се наложи да прикрият срещата си, за да я защитят, да дадат полулъжливи показания, да се оплетат във всякакви истории и въобще всичко да се усложни прекалено.

Но от друга страна, съществуваше вероятност Хардуик да се озове лице в лице — или дуло в дуло — с нещо или някого, с когото не може да се справи.

Гърни изпита силно желание да обърне и да подкара към пътищата, където преследването би трябвало да е довело Хардуик. Но имаше прекалено много възможности. Прекалено много разклонения. Всеки умножаваше вариантите за пътищата, по които може да е поел. И дори ако по някакво неведома случайност Гърни успееше да направи правилните заключения и да се озове на точното място, неочакваната му поява можеше да предизвика повече проблеми, отколкото помощ.

Така че продължи да шофира, разкъсван от съмнения, докато стигна до завоя към хълмистия си имот. Подкара бавно, защото елените имаха обичая да изскачат на пътя изневиделица. Не много отдавна бе ударил младо еленче и все още не можеше да забрави кошмарното усещане.

В края на пътя спря, за да пусне едно бодливо прасе, което минаваше точно пред колата. Наблюдаваше го как се скрива във високата трева на възвишението зад плевнята. Бодливите свинчета имаха лоша репутация, защото дъвчеха абсолютно всичко, което им попаднеше — от дървената обшивка на къщите до спирачните маркучи на колите. Фермерът, който живееше надолу по пътя, го беше посъветвал да ги гръмва в мига, в който ги види: „Само създават проблеми и не носят никаква полза“. Но на Гърни сърце не му даваше да го направи, а и Мадлин никога нямаше да го позволи.

Запали отново двигателя и се канеше да потегли към моравата до къщата, когато нещо ярко привлече погледа му. Беше на един от прозорците на плевнята — искряща светла точка. Реши, че лампата в плевнята е оставена светната — може би от Мадлин, когато е хранила кокошките. Но онази крушка бе сравнително слаба, с жълта светлина, а тази на прозореца бе силна и бяла. Докато Гърни се взираше, се усили още повече.

Изключи фаровете. Остана на място озадачен няколко секунди, после взе тежкото метално фенерче на Хардуик от седалката до себе си, но не го включи веднага, излезе от колата и тръгна към плевнята — воден през мрака от странната светлина, която изглежда, се движеше също като него.

После изведнъж осъзна, че светлината изобщо не идва от плевнята, и го побиха тръпки. Беше отражение — в прозореца се отразяваше светлина, която идваше някъде иззад него. Бързо се обърна и я видя — мощен лъч, блестящ през дърветата по хребета зад езерото. Първо му хрумна, че е халогенен прожектор, поставен на някое АТВ.

Вероятно заблуден от светлината, петелът в плевнята изкукурига.

Гърни погледна отново към хребета и към извисяващото се ярко сияние зад дърветата. И тогава, разбира се, отговорът дойде от само себе си. Трябваше да му хрумне веднага! Нямаше мистерия. Нямаше никакво транспортно средство, скрито във високата гора. Нищо необичайно. Просто пълната луна, която се издигаше в чистото нощно небе.

Почувства се като глупак.

Телефонът му звънна.

Беше Мадлин.

— Ти ли си застанал до плевнята?

— Да, аз съм.

— Някой току-що звънна да те потърси. Идваш ли си? — попита тя със забележимо хладен глас.

— Да, просто проверявах нещо. Кой ме е търсил?

— Алиса.

— Какво?

— Жена на име Алиса.

— Каза ли и друго име?

— Попитах я. Тя каза, че вероятно знаеш фамилията й, а ако не я знаеш, няма особен смисъл да говорите. Звучеше или като пияна, или като луда.

— Остави ли номер за връзка?

— Да, записала съм го.

— Ей сега идвам.

Две минути по-късно, в 10:12 вечерта, Гърни стоеше в кухнята с телефона в ръка и набираше номера.

Мадлин беше застанала до мивката, облечена с розово-жълтата си лятна пижама, и прибираше някои от сребърните прибори, останали в сушилката.

От другата страна му вдигнаха на третото позвъняване — глас, който бе едновременно дрезгав и нежен.

— Дали е възможно това да е детектив Гърни?

— Алиса?

— Единствената и неповторимата.

— Алиса Спалтър?

— Спалтър Алиса — пред олтара кой ще я залиса, на вратленце кой ли ще метне въженце…

Звучеше като дванайсетгодишна ученичка, намерила ключа за барчето с алкохол на родителите си.

— Какво мога да направя за вас?

— Искате да направите нещо за мен. Така ли?

— Позвънили сте в дома ми преди малко. Какво искате?

— Искам да помогна. Само това.

— И как точно искате да помогнете?

— Искате ли да научите кой уби петела Робин^[1]?

— Какво?

— Колко случая с убийства разследвате в момента?

— За баща си ли говорите?

— А вие за кого мислите?

— Знаете ли кой е убил баща ви?

— Крал Карл ли? Разбира се.

— Кажете ми.

— Не по телефона.

— Защо не?

— Елате да ме видите, тогава ще ви кажа.

— Дайте ми име.

— Ще ви дам име. Когато ви опозная по-добре. Давам специални имена на всичките си гаджета. Е, кога ще се срещнем?

Гърни не каза нищо.

— Там ли сте още? — попита Алиса с глас, който плавно преминаваше от ясна интонация към замаяно опиянение.

— Тук съм.

— Оооо, това е проблем. Трябва да сте тук, при мен.

— Алиса… вие или знаете нещо полезно, или не. И или ще ми го кажете, или не. Зависи от вас. Решавайте сега.

— Знам всичко.

— Добре. Кажете ми.

— Няма начин. Телефоните могат да се подслушват. В такъв опасен свят живеем. Подслушват всичко. Подслушват, следят и записват. Но вие сте детектив, знаете всичко това. Обзалагам се, че знаете и къде живея.

Гърни не каза нищо.

— Обзалагам се, че знаете къде живея, нали?

Той пак не отвърна.

— Да, обзалагам се, че е така.

— Алиса? Чуйте ме. Ако искате да ми кажете…

Тя го прекъсна с пресилен съблазнителен тон, който при други обстоятелства сигурно щеше да е комичен.

— Значи… Ще бъда тук цяла нощ. И цял ден утре. Елате възможно най-бързо. Моля ви. Ще ви очаквам. Просто ще съм тук и ще чакам. Само вас.

Връзката прекъсна.

Гърни затвори телефона и погледна към Мадлин. Тя стоеше и изучаваше вилицата, която се канеше да постави в чекмеджето със сребърните прибори. Намръщи се, пусна водата и започна да я търка. После я изплакна, подсуши я, огледа я отново, този път доволно, и я прибра в чекмеджето.

— Мисля, че си права — каза Гърни.

Мадлин отново се намръщи, но сега на него.

— За какво?

— За младата жена — че е или пияна, или луда.

Тя се усмихна, но не особено весело.

— Какво искаше?

— Добър въпрос.

— Какво каза, че иска?

— Да ме види. За да ми каже кой е убил баща й.

— Карл Спалтър.

— Да.

— Ще отидеш ли?

— Може би. — Гърни млъкна замислен. — Вероятно.

— Къде?

— В дома й. Семейната къща на езерото Винъс. До Лонг Фолс.

— Винъс. Като Венера, богинята на любовта?

— Предполагам.

— И като венерически болести.

— Вероятно.

— Хубаво име за езеро — отбеляза Мадлин. — Каза „семейната къща“. Баща й е мъртъв, а мащехата й е в затвора. Има ли друг член на семейството там?

— Доколкото знам, не. Алиса е единствено дете.

— Страхотно дете. Сам ли ще отидеш?

— И да, и не.

Тя го погледна с любопитство.

— Може би ще взема някои прости електронни устройства.

— Ще отидеш с микрофон?

— Не като по телевизията — с микробус, чакащ зад ъгъла и пълен с технически експерти и сателитна екипировка. Мисля си за елементарен заместител. Утре вкъщи ли ще бъдеш или в клиниката?

— Следобед ще работя. Сутринта ще съм тук. Защо?

— Ето какво си мисля. Когато стигна до езерото, преди да вляза в къщата, ще звънна от мобилния си на домашния телефон. Когато вдигнеш и се увериш, че съм аз, просто включи секретаря. Ще оставя телефона си отворен, в джоба на ризата. Няма да запише всичко с идеален звук, но все пак ще има някакъв запис на това, което ще си говорим с нея, а това може да се окаже полезно.

Мадлин го погледна със съмнение.

— За по-късно може и да е полезно, за да докаже каквото искаш да докажеш, но… не е точно защитата, от която може да имаш нужда, докато си там. През двете минути, в които говорих по телефона с Алиса, останах с впечатлението, че тя вероятно е наистина луда. Опасно луда.

— Да, знам. Но…

Мадлин го прекъсна.

— Не ми казвай с колко опасно луди си имал работа в града. Това беше тогава, сега си е сега. — Млъкна, сякаш поставяше под съмнение истината на разграничението между „тогава“ и „сега“. — Какво знаеш за тази личност?

Той се замисли. Кей бе казала доста неща за Алиса. Но колко от тях бяха верни, това беше друг въпрос.

— Какво знам за нея със сигурност? Почти нищо. Мащехата й твърди, че е наркоманка и лъжкиня. Може би е правила секс с баща си. Може би е правила секс с Мик Клемпър, за да повлияе върху резултата на разследването. Може би е натопила мащехата си за убийство. Може би беше пияна или надрусана, докато разговаряше с мен по телефона. Или може би е предприела това странно действие по Бог знае каква причина.

— Знаеш ли нещо положително за нея?

— Не бих казал.

— Е… ти решаваш. — Мадлин затвори чекмеджето с приборите малко по-силно, отколкото бе нужно. — Но мисля, че срещата с нея в къщата й е ужасна идея.

— Нямаше да го направя, ако не съществуваше възможност за подсигуряване с телефона.

Мадлин кимна съвсем леко, но някак този сдържан жест успя да предаде ясното й послание: Прекалено е рисковано, но знам, че не мога да те спра.

После добави на глас:

— Уговори ли си вече час?

Гърни осъзна, че е сменила темата и че забележката й е изпълнена със смисъл, който се престори, че не разбира.

— Какъв час?

Тя остана до мивката, с ръце облегнати на ръба, и се взираше в него с търпелив, невярващ поглед.

— За Малкълм Кларет ли говориш? — попита той.

— Да. Ти за кого мислеше?

Гърни поклати глава безпомощно.

— Има краен брой неща, които мога да помня едновременно.

— Кога излизаш утре?

Сега усети нова посока на разговора.

— За езерото? Може би към девет. Съмнявам се, че мис Алиса става много рано. Защо?

— Искам да поработя по кокошарника. Мислех си, че ако имаш две-три свободни минути, може да ми обясниш какви са следващите стъпки по строежа, за да се опитам да свърша нещо сама, преди да тръгна за клиниката. Казват, че сутринта времето ще е хубаво.

Гърни въздъхна. Опита се да се съсредоточи върху кокошия проект — върху простичката геометрия на това докъде са стигнали с измерванията, върху материалите, които трябва да купят, върху следващите стъпки. Не успя. Сякаш за случая Спалтър и за случая с кокошарника му бяха нужни два различни мозъка.

А оставаше и Хардуик. Всеки път, когато се сетеше за него, съжаляваше за решението да се съобрази с молбата му.

Обеща на Мадлин, че по-късно ще се заеме с въпроса за кокошарника, отиде в кабинета и позвъни на мобилния на Хардуик.

Не се изненада, но въпреки това се подразни, че веднага се включи гласова поща.

— Хардуик е, оставете съобщение.

— Хей, Джак, какво става? Къде си? Обади ми се. Моля те.

Накрая осъзна, че мозъкът му е стигнал до фазата на пълното изтощение и вече става безполезен, така че се предаде и си легна в леглото при Мадлин. Но сънят — когато все пак дойде — трудно можеше да се наречен истински сън. Мислите му се мятаха трескаво, зациклили в едни и същи тесни и повтарящи се коловози, в които постоянно присъстваха, във всевъзможни извратени варианти, едни и същи елементи — полицейската му карта и изреченото като заповед „Хардуик, оставете съобщение“.