Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (38)

Глава 37
Желание за смърт

Наполовина убеден, че в крайна сметка ще откаже срещата с Малкълм Кларет, Гърни все отлагаше обаждането. После стана 8:15 и той беше принуден да вземе решение — или да тръгне веднага на дългото пътуване за срещата с Кларет в 11 часа, или да вдигне телефона и да му каже, че няма да отиде.

По причини, които не му бяха напълно ясни, в последния момент реши все пак да спази уговорката.

Денят беше започнал да се затопля и обещаваше типична августовска жега и влажност. Гърни свали работната риза с дълги ръкави, която носеше — сутрин в планината беше хладно, облече лека блуза с якичка и чифт памучни панталони, обръсна се, среса се, взе ключовете за колата и портфейла си и около десет минути, след като беше взел решението, вече беше на път.

Кабинетът на Кларет се помещаваше в дома му в Сити Айлънд, малък придатък на Бронкс в Лонг Айлънд. Пътуването от Уолнът Кросинг до Бронкс, най-северния квартал на Ню Йорк Сити, отнемаше около два часа и половина. Веднъж стигнал там, за да се добере до Сити Айлънд, човек трябваше да мине по ширината на целия квартал, от запад на изток — пътуване, което Гърни никога не можеше да направи, без да изпита неприятната емоция от спомена за детството си тук.

В съзнанието му Бронкс беше място, чиято западналост не носеше особено очарование или пък атмосфера. В унилата градска топография нямаше нищо вдъхновяващо. В стария му квартал животът на хората от различните класи — и на най-незначителните, живуркащи от заплата до заплата, и на най-успелите — не се различаваше особено. Спектърът на постиженията беше доста ограничен.

Кварталът от детството му не беше бедняшки западнал, но отсъствието на нещо крайно лошо като че ли беше най-доброто нещо тук. Гражданската гордост, която съществуваше, се изразяваше в успешното задържане на нежеланите малцинства на разстояние. Безсмисленото, но безопасно статукво се поддържаше старателно.

Сред смесицата от сгради с малки апартаменти, двуетажни семейни къщи и модерни скромни домове — построени хаотично без особена концепция или идея за осигуряване на свободно пространство — имаше само две къщи, които си спомняше, издигащи се и сега сред еднообразното множество; само две, които изглеждаха приятни и подканващи да влезеш вътре. Собственикът на едната беше католически лекар. На другата — католически директор на погребално бюро. И двамата се радваха на успешен бизнес. Кварталът бе населен основно с католици и тук религията все още имаше значение като символ на почтеност, структура за обединяване на хората и критерий при избора на доставчици на всякакъв вид услуги.

Този ограничен начин на мислене, на чувстване, на вземане на решения, като че ли извираше от самата напрегната, претъпкана и безцветна среда и предизвикваше у Гърни незабавното желание да избяга.

Беше изпитал тази нужда веднага щом стана достатъчно голям, за да осъзнае, че Бронкс и светът не са синоними.

Бягство. Думата извика в съзнанието му образ, усещане, емоция от ранните му юношески години. Рядката радост, която изпитваше, когато караше възможно най-бързо своя английски бегач с десет скорости… вятъра в лицето… нежното съскане на гумите по асфалта — почти недоловимото чувство за свобода.

А сега се връщаше обратно тук, през Бронкс, за да се види с Малкълм Кларет.

Беше позволил да бъде въвлечен в това. Любопитното беше, че и предишните му два опита с Кларет бяха започнали по подобен начин. Когато беше на двайсет и четири години и първият му брак се разпадаше — Кайл бе съвсем малък, жена му бе предложила да започнат съвместна терапия. Не смяташе, че ще им помогне да запазят брака си. Вече се беше отказала от него, защото се бе убедила, че Гърни ще се задоволи с нищожната полицейска кариера, която тя смяташе за обида към неговия интелект и за пропиляване на потенциала да спечели повече пари от други области — което, подозираше Гърни, бе натежало повече на везните. От гледна точка на Каръл целта на терапията беше да омекоти раздялата, да направи процеса по-поносим и плавен. И в известен смисъл беше станало.

Кларет бе внесъл рационално, проницателно и успокояващо влияние в тази последна фаза от разпадането на брака им, който бе фатално несполучлив от самото начало.

Вторият контакт на Гърни с този мъж бе шест години по-късно, след смъртта на Дани, четиригодишния му син от Мадлин. Реакцията на Гърни в месеците след трагичното събитие — която варираше от тиха агония до вцепенение, но никога не бе изразявана с думи — принуди Мадлин, която изразяваше безграничната си скръб далеч по-открито, да го накара да се подложи на терапия.

Без да таи някаква надежда, но и без съпротива, той се съгласи да посети отново Кларет и ходи три пъти при него. Не смяташе, че тези срещи успяват да разрешат проблема, и след трите посещения спря. Но някои от наблюденията, които Кларет беше направил, се запечатаха в съзнанието му през годините. Едно от качествата на този човек, което Гърни ценеше, бе, че той наистина отговаряше на въпроси, изказваше мнението си свободно и не играеше терапевтични игрички. Не принадлежеше към онова влудяващо племе психиатри, чийто единствен отговор на всеки проблем на пациента, е въпросът: „И как ви кара да се чувствате това?“.

Сега, докато пресичаше малкия мост, който го водеше към изолирания свят на Сити Айлънд — с неговите яхтклубове, кейчета и морски ресторанти, докато си мислеше за Кларет и си представяше как ли се е променила външността му през изминалите години, в съзнанието му внезапно изплува дълбоко погребан спомен.

Спомни си как минава по същия мост с баща си в една лятна събота преди много години — всъщност преди повече от четиридесет години.

По протежението на моста, на пешеходната алея, на равни интервали един от друг имаше мъже, мятащи въдици във водата отдолу — мъже без ризи, загорели и потни от августовското слънце. Чуваше развиването на макарите, докато кордите се изстрелваха напред и големите куки с примамки и тежести политаха в дъга над водата. Слънцето проблясваше тук-там — по вълните, по перилата от ковано желязо, по хромираните брони на минаващите коли. Мъжете бяха сериозни, съсредоточени в заниманието си, наместваха пръчките, навиваха кордата и наблюдаваха водната повърхност. На Гърни му приличаха на създания от друг свят, напълно загадъчни и недостижими. Баща му никога не ходеше без риза, не беше загорял, никога не се събираше с толкова други мъже, не се ангажираше в някаква групова дейност. В това отношение той не беше човек на природата и определено не беше рибар.

Въпреки че на шест или седем години не можеше да го формулира по този начин, Гърни осъзнаваше какъв е проблемът — когато правеха тази петкилометрова съботна разходка от апартамента в Бронкс до моста на Сити Айлънд, той не изпитваше чувството, че баща му изобщо е нещо. Дори на тези съвместни разходки баща му беше хладна енигма, мълчалив, спокоен и потаен мъж без изявени интереси — мъж, който никога не говореше за миналото си, нито разкриваше някакви планове за бъдещето.

Докато паркираше на тясната сенчеста страна на улицата пред обшитата с дъски къща на Малкълм Кларет, Гърни се почувства така, както се чувстваше винаги когато мислеше за баща си — празен и самотен. Опита се да пренебрегне тези емоции и пристъпи към входната врата.

Очакваше Кларет да изглежда по-стар, може би с още по-посивяла коса или дори оплешивял, в сравнение с образа, който имаше в главата си отпреди двайсет години. Но не беше готов за смалената физика — за свиването във височина, ширина и тегло — на човека, който го посрещна в немебелираното преддверие. Само очите отначало му се сториха същите — топли сини очи със спокоен, немигащ поглед. И топлата усмивка — и тя беше същата. Тези два отличителни белега на мъдрото и умиротворяващо присъствие на Кларет изглеждаха дори по-задълбочени, по-ясно изразени от изминалите години.

— Влизай, Дейвид!

Крехкият мъж махна с ръка към същия офис, който Гърни бе посещавал преди време — пространство, което създаваше впечатлението, че някога е било, заедно с преддверието, затворена лятна веранда.

Гърни влезе и се огледа, внезапно смаян от това колко познато му е всичко в тази малка стая. Кафявото кожено кресло на Кларет имаше по-малко белези на остаряване от собственика си и беше в същото положение, в която го помнеше — с лице срещу други две по-малки кресла, които като че ли бяха претапицирани. В средата на оформения от креслата триъгълник беше поставена ниска масичка.

Мъжете се настаниха на същите места, които бяха заемали по време на разговорите си след смъртта на Дани, като Кларет се отпусна на своето място с видимо затруднение.

— Да минем направо към въпроса — каза той директно, но с мек глас, пропускайки всякакви любезни разговори и разтакавания. — Ще ти кажа какво ми каза Мадлин. После ти ще ми кажеш кое е вярно според теб. Съгласен ли си?

— Да, добре.

— Тя ми каза, че през последните две години три пъти си попадал в ситуации, в които е можело лесно да бъдеш убит. Направил си го съзнателно. И в трите ситуации краят е бил един и същ — срещу теб е било насочено оръжие. В единия случай си бил прострелян многократно и си изпаднал в кома. Тя смята, че вероятно и преди си поемал множество подобни рискове, без да й казваш. Знае, че полицейската работа е опасна, но мисли, че по някакви свои причини ти всъщност с радост посрещаш подобни опасности.

Млъкна, вероятно за да види реакцията на Гърни или да изчака отговор.

Гърни се взираше в ниската масичка между тях и в многобройните следи от изтъркване, които предполагаха, че доста клиенти са я използвали като опора за краката си.

— Нещо друго?

— Не го каза, но звучеше объркана и изплашена.

— Изплашена?

— Мисли, че искаш да бъдеш убит.

Гърни поклати глава.

— Във всяка от тези ситуации, за които говори, направих всичко възможно, за да остана жив. Жив съм. Това не е ли доказателство от първо лице, че имам желание да оцелея?

Сините очи на Кларет сякаш виждаха през него.

Гърни продължи.

— Във всяка опасна ситуация полагам максимално усилие…

Кларет го прекъсна, почти шепнейки:

— Когато си в нея.

— Моля?

— Когато си във въпросната ситуация, когато си изложен на опасност, тогава се опитваш да останеш жив.

— За какво говориш?

Кларет не каза нищо дълго време. После проговори, тонът му беше равен и благ.

— Все още ли се чувстваш отговорен за смъртта на Дани?

— Какво? Какво общо има това с…

— Вината има огромна сила.

— Но аз не съм… Не съм виновен за смъртта му. Дани беше на улицата. Преследваше един проклет гълъб и слезе от тротоара на улицата. Беше убит от невнимателен пиян шофьор в червена спортна кола. Пияница, току-що излязъл от бара. Не съм виновен за смъртта му.

— Не за смъртта му. Но очевидно изпитваш вина за нещо друго. Можеш ли да кажеш за какво?

Гърни си пое дълбоко дъх, заглеждайки се в драскотините по масата. Затвори очи, после ги отвори и се насили да погледне Кларет.

— Трябваше да внимавам повече. Беше четиригодишен… Трябваше да бъда по-внимателен. Не забелязах накъде върви. Когато погледнах…

Гласът му секна и погледът му отново се насочи към масичката.

След известно време вдигна глава.

— Мадлин настояваше да дойда и ето ме тук. Но не разбирам защо.

— Знаеш ли какво е вината?

Част от настроената на психологическа вълна същност на Гърни приветства с готовност въпроса — или поне се зарадва на възможността да избяга в по-абстрактната тема.

— Като факт вината е лична отговорност за извършено погрешно деяние. Като чувство е неприятното усещане, че си направил нещо, което не е трябвало да правиш.

— А това неприятно усещане — какво точно смяташ, че е то?

— Гузна съвест?

— Това е терминът, но той не обяснява какво е всъщност.

— Добре, Малкълм, ти ми кажи.

— Вината е болезнен глад за хармония — нужда да компенсираш нечие нарушение, да възстановиш баланса, целостта.

— Каква цялост?

— Връзката между убежденията и поведението. Когато действията ни не съвпадат с ценностите, създаваме дупка, източник на напрежение. А дупката създава дискомфорт. Съзнателно или несъзнателно, ние се опитваме да я затворим. Търсим мисловната хармония, която ще ни донесе затваряне на дупката — компенсиране на нарушението.

Гърни неловко се размърда в стола си.

— Виж, Малкълм, ако искаш да кажеш, че се излагам на риска да бъда убит, за да компенсирам смъртта на сина си, защо тогава още не съм позволил това да се случи? За едно ченге е доста лесно да се постави в ситуация, в която да бъде убито. Но както вече казах, аз съм тук. Съвсем жив. Как някой със сериозно желание да умре, може да е в толкова добро здраве? Това е нелепо.

— Съгласен съм.

— Съгласен си?

— Ти не си убил Дани. Така че да позволиш ти самият да бъдеш убит, не може да е рационално обоснована цел. — На лицето на терапевта се появи лека, почти игрива усмивка. — А ти си много рационален човек, нали, Дейвид?

— Вече изгубих връзката.

— Каза ми, че твоето престъпление е липсата на внимание, защото си позволил той да излезе на улицата, където е бил блъснат от минаващата кола. Изслушай какво ще ти кажа и после ми кажи дали съм описал положението правилно. — Кларет направи пауза, преди да продължи умишлено бавно и подбирайки прецизно думите си. — Дани не е имал защита, никой не е бил до него да го закриля и е бил изоставен на милостта на сляпата и жестока съдба. Съдбата е метнала монетата, пияният шофьор се е появил и Дани е загубил.

Гърни чуваше думите, които човекът изрича, усещаше истината в тях и въпреки това не чувстваше нищо. Сякаш лъч светлина се опитваше да мине през бронирано стъкло.

Останалото, което терапевтът каза, бе също толкова директно.

— Така, както ти гледаш на нещата, твоето разсейване — фокусирането върху собствените ти мисли, е оставило сина ти на милостта на момента, на милостта на съдбата. И ти смяташ, че именно това е твоята грешка. И от време на време възниква ситуация, в която виждаш възможност да се изложиш на същата гибелна опасност, в която си поставил него. Чувстваш, че така е честно, че ще има справедливост само ако дойде твоят ред да провериш на коя страна ще падне монетата на съдбата, че ще получиш опрощение само ако се отнесеш така невнимателно към себе си, както си допуснал да се отнесеш с него. Това е твоят начин да потърсиш баланс и справедливост, да донесеш покой на съзнанието си. Това е твоето търсене на хармония.

Останаха така известно време в мълчание — мислите на Гърни бяха замъглени, чувствата му — изтръпнали. После Кларет го разтърси с финалния обрат.

— Разбира се, твоят подход е егоцентрична и тесногръда делюзия.

Гърни мигна.

— Каква делюзия?

— Пренебрегваш всичко, което е важно.

— Като?

Кларет се накани да отговори, после спря, затвори очи и започна да диша с бавни дълги вдишвания. Когато постави внимателно ръце на коленете си, стана очевидно колко силно треперят.

— Малкълм?

Дясната ръка на терапевта се повдигна леко от коленете му с жест, който явно целеше да предизвика успокоение. Минута или две по-късно очите му се отвориха. Гласът му бе едва доловим шепот.

— Съжалявам за това. Лечението ми определено не е най-съвършеното.

— Какво ти има? Какво…

— Гаден рак.

— Лечим ли е?

Кларет тихичко се разсмя.

— На теория, да. Реално — не.

Гърни остана мълчалив.

— А реалността е пространството, в което живеем. Докато умрем.

— Боли ли те?

— Бих го нарекъл периодично неудобство — отвърна той. Изглежда му беше забавно. — Чудиш се колко дълго още ще живея. Отговорът е месец, може би два. Ще почакаме и ще видим.

Гърни се опита да каже нещо подходящо за случай като този.

— Божичко, Малкълм, съжалявам…

— Благодаря ти. Сега, тъй като времето ни е ограничено — твоето, както и моето, — нека поговорим за пространството, в което живеем.

— Моля?

— Реалността. Мястото, където трябва да живеем, за да сме живи. Кажи ми нещо. За Дани. Имаше ли някакво специално име за него?

За миг Гърни беше стреснат от въпроса.

— Какво имаш предвид под специално име?

— Друго, не истинското му име. Някакво галено, име, с което си го наричал, когато си го слагал в леглото или си го държал в скута си, или когато си го гушкал?

Гърни се накани да каже „не“, когато нещо изплува в съзнанието му, нещо, за което не бе мислил от години. Споменът нахлу с ослепителна болка. Прокашля се.

— Малкото ми мече.

— Защо го наричаше така?

— Имаше едно особено изражение… особено когато беше тъжен за нещо… което по някаква причина ми приличаше на мече. Не съм сигурен защо.

— И го прегръщаше?

— Да.

— Защото го обичаше.

— Да.

— И той също те обичаше.

— Предполагам. Да.

— Искаше ли той да умре?

— Разбира се, че не.

— Той дали е искал ти да умреш?

— Не.

— Дали Мадлин иска да умреш?

— Не.

— А Кайл?

— Не.

Кларет погледна Гърни в очите, сякаш преди да продължи, искаше да прецени дали той може да го разбере.

— Всички, които обичаш, искат да живееш.

— Предполагам, че е така.

— Значи твоята обсесивна нужда да изкупиш смъртта на Дани, да се справиш с вината си, като се излагаш на риск да бъдеш убит… е ужасно егоистична, нали?

— Така ли? — Собственият глас на Гърни му прозвуча безжизнено, някак откъснат от него самия, като че говореше друг човек.

— Ти си единственият, на когото това му се струва оправдано и смислено.

— Смъртта на Дани беше по моя вина.

— И по вина на пияния шофьор, който го е бутнал. И по негова собствена вина, защото е слязъл от тротоара на улицата, което ти вероятно си го предупредил да не прави хиляди пъти. И по вина на гълъба, и на улицата, и на алкохола, и на колата, и на всяко минало събитие, което е събрало всички тези фактори заедно в точно този конкретен момент. Кой си ти да си мислиш, че си отговорен за всичко това?

Кларет млъкна, задъхвайки се, като явно се опитваше да събере сили. После заговори с по-силен глас.

— Арогантността ти е възмутителна. Неуважението ти към хората, които те обичат, е възмутително. Чуй ме, Дейвид! Не бива да нараняваш хората, които те обичат. Ако най-големият ти грях е била липсата на внимание, тогава внимавай сега. Имаш жена. Какво право имаш да рискуваш живота на съпруга й? Имаш син. Какво право имаш да рискуваш живота на баща му?

Емоционалната енергия, която вложи в тази кратка реч, го изтощи.

Гърни остана неподвижен, безмълвен, празен, очакващ. Стаята край него се смали. Ушите му бучаха.

Кларет се усмихна, гласът му вече бе по-мек и тази мекота предаваше още по-голяма убедителност, убедителността на умиращия.

— Чуй ме, Дейвид. Нищо не е по-важно в живота от любовта. Нищо, освен любовта.