Джон Вердън
Питър Пан трябва да умре (5)

Глава 4
Чисто зло

Минаваше полунощ, а опитите на Гърни да заспи се бяха оказали безуспешни, сякаш бе изпил половин дузина чаши кафе.

Луната бе проблеснала за кратко в повърхността на езерото и отново бе изчезнала зад плътната облачна пелена. И двата прозореца бяха отворени отгоре и влажният студ навлизаше в стаята. Мракът и пропитият с влага нощен въздух, галещ кожата му, предизвикваха в него неприятно и зловещо усещане за клаустрофобия. В това малко потискащо пространство му бе невъзможно да се отърси от мислите за определено неприключилия разговор с Мадлин за желанието му да се изправя лице в лице със смъртта. Но размишленията не водеха доникъде, не стигаше до никакви заключения. Раздразнен, той реши да стане от леглото.

Надигна се и отиде до стола, където бе оставил ризата и панталона си.

— Щом така и така си станал, можеш да затвориш прозорците на горния етаж — гласът на Мадлин прозвуча изненадващо будно от другата страна на леглото.

— Защо? — попита той.

— Бурята. Не чуваш ли че, гръмотевиците приближават?

Не беше чул. Но се доверяваше на слуха й.

— Да затворя ли и тези до леглото?

— Още не. Въздухът е като сатен.

— Влажен сатен, имаш предвид?

Чу я как въздъхна, потупа възглавницата няколко пъти и се намести по-удобно.

— Влажна земя, влажна трева, прекрасно… — Мадлин се прозя, издаде доволен звук и се умълча. Гърни винаги се изумяваше как тя успява да открие такава възстановяваща силите енергия в природни стихии, от които той инстинктивно бягаше.

Облече ризата и панталона, качи се по стълбите и затвори прозорците на двете допълнителни спални и на стаята, в която Мадлин се занимаваше със своите си неща — шиене, плетене и свирене на чело. Слезе в кабинета си, взе найлоновата пазарска торба, пълна с материалите по случая „Спалтър“, която Хардуик му бе оставил, и я отнесе на масата в трапезарията.

Теглото на торбата го притесни, стори му се като сурово предупреждение.

Захвана се да подрежда съдържанието й на масата. После си спомни колко нещастна беше Мадлин последния път, когато бе заел масата с материалите по едно убийство, събра всичко и го отнесе на масичката за кафе пред камината в другия край на стаята.

Сред документите бяха пълната стенограма от заседанията на процеса „Щатът Ню Йорк срещу Катрин Р. Спалтър“; досието на Бюрото за криминални разследвания (БКР) към щатската полиция в Ню Йорк за убийството на Спалтър (включително оригиналния доклад със снимките и скиците от местопрестъплението); описанието на местопрестъплението; докладите на разследващите детективи за развитието на случая; докладът и снимките от аутопсията; балистичният доклад и множество записки и информации за телефонни разговори; списък с досъдебни искания — всичките повърхностно скалъпени, директно взети от учебника с искания при углавни престъпления, и съответните разпореждания (всичките отхвърлени); папка със статии и разпечатки от блогове, записи от радиопредавания и списък с линкове за онлайн отразяването на престъплението, ареста и фазите на процеса; кафяв плик с няколко диска записи от самия процес, осигурени от местния телевизионен канал, който очевидно е имал правата за излъчване на заседанията; и накрая — бележка от Джак Хардуик.

Беше нещо като пътна карта — предлагаше му маршрут през страховитата купчина от информация, разпръсната по масичката за кафе.

Гърни имаше едновременно добро и лошо предчувствие за това. Добро, защото указанията и поставянето на приоритети можеха да му спестят време. Лошо, защото можеха да бъдат манипулативно поднесени. Често и двете неща се оказваха верни. Но му беше трудно да пренебрегне тези упътвания, както и началното изречение от бележката на Хардуик:

Следвай подредбата ми. Ако се отклониш от пътя, ще потънеш в подвижните пясъци на блатото от информация.

Остатъкът от следващите две страници представляваше поредица от номерирани стъпки.

Номер 1: Настрой се на вълната на делото срещу Кей Спалтър. Вземи дивидито, отбелязано с А от плика, и изгледай встъпителната реч от обвинението на прокурора. Истинска класика!

Гърни взе лаптопа от кабинета си и пъхна диска в него.

Подобно на други записи от съдебни заседания, които беше виждал, и този започваше с кадър на прокурора, стоящ в свободното пространство пред подиума на съдията, с лице към съдебните заседатели. Прокашля се, преди да започне. Беше дребен мъж с късо подстригана тъмна коса, вероятно в средата на четиридесетте.

На заден фон се чуваше шумолене на листове, местене на столове, врява от неразличими гласове, някой се закашля — повечето звуци обаче утихнаха, след като съдията потропа няколко пъти с чукчето си.

Прокурорът погледна към съдията, набит чернокож мъж с мрачно изражение, който му кимна небрежно. Пое си дълбоко дъх и се загледа в пода за няколко секунди, преди да вдигне глава и да се втренчи в съдебните заседатели.

— Зло — обяви той накрая със силен и тържествен глас. Изчака да се възцари абсолютно мълчание, после продължи: — Всички си мислим, че знаем какво е злото. Учебниците по история и репортажите по телевизията са пълни със зли деяния, зли мъже, зли жени. Но схемата, която ще ви бъде разяснена, и безмилостният хищник, който в края на този процес ще осъдите, ще ви разкрият реалността на злото по начин, който никога не ще забравите.

Сведе очи към пода. Пауза. Продължение.

— Това е истинската история на един мъж и една жена, съпруг и съпруга, жертва и хищник. Историята на брак, отровен от изневяра. Историята на заговор за убийство и опит за убийство, чийто резултат — ще се убедите — е по-ужасен от смъртта. Чухте ме правилно, дами и господа, по-ужасен от смъртта.

След пауза, в която очевидно се опитваше да осъществи контакт с очи с възможно най-много заседатели, се обърна и отиде до своята маса. Точно зад нея, пред мястото, определено за зрителите в залата, седеше мъж в голяма инвалидна количка — сложно устройство, което напомни на Гърни за количките, в които Стивън Хокинг, парализираният физик, правеше редките си публични появи. Изглежда, че то подкрепяше цялото тяло на мъжа в него, включително главата. В ноздрите на създанието, което някога е било човек, бяха пъхнати тръбички за кислород и без съмнение на други — скрити — места имаше още тръбички.

Въпреки че имаше какво да се желае от ъгъла на снимане и светлината, образът на екрана даваше достатъчно ясна представа за състоянието на Карл Спалтър и предизвика гримаса на лицето на Гърни. Да бъдеш парализиран по този начин, пленен в изтръпнало нереагиращо тяло, неспособен дори да мигнеш или да се закашляш, зависим от машина, която ти помага да не се задавиш от собствената си слюнка… Исусе! Все едно да си погребан жив, а гробът да е собственото ти тяло. Да си заклещен в полумъртва маса от плът и кости — това за него беше върховният клаустрофобичен ужас. Потръпна при мисълта и продължи да гледа записа. Прокурорът отново се бе обърнал към журито, сочейки с ръка мъжа в количката.

— Трагичната история, чиято страховита кулминация ни доведе в тази зала, започва точно преди година, когато Карл Спалтър взел дръзкото решение да се кандидатира за губернатор — с идеалистичната идея веднъж завинаги да отърве нашия щат от организираната престъпност. Похвална цел, но от самото начало тя срещнала съпротивата на съпругата му — обвиняемата, която била под въздействие на порочни влияния, както ще научите по време на този процес. От мига, в който Карл започнал да се изявява на обществената сцена, тя не само го излагала публично, правейки всичко по силите си да го обезкуражи, но освен това прекратила брачните си отношения с него и започнала да му изневерява с друг мъж, така наречения й личен треньор. — Повдигна многозначително вежди към заседателите, намигвайки им с огорчено изражение. — Обвиняемата се показала като жена, готова настървено да се бори за постигането на това, което иска, на всяка цена. Когато слуховете за изневярата й стигнали до Карл, той отказал да им повярва. Но накрая трябвало да се изправи срещу нея. Казал й, че тя трябва да направи избор. Е, дами и господа, тя го сторила. Ще чуете убедителни показания за този избор, който бил да се сближи с фигура от подземния свят, Джакомо Флатано, известен като „Джими Флатс“, и да му предложи петдесет хиляди долара, за да убие съпруга й.

Направи драматична пауза, като целенасочено изгледа всеки член на журито.

— Кей Спалтър решила, че иска да прекрати брака си, но не иска да загуби парите на Карл, и затова се опитала да наеме професионален убиец. Но той отклонил предложението й. И какво направила обвиняемата след това? Направила опит да уговори любовника си, личния си треньор, да го стори срещу обещания за охолен живот на тропически остров, който двамата ще могат да си позволят с наследството, което тя ще получи след смъртта на Карл — защото, дами и господа, Карл все още имал надежди за запазването на техния брак и не бил променил завещанието си.

Протегна двете си ръце в умолителен жест, за да получи съчувствието на съдебните заседатели.

— Надявал се да спаси този брак. Надявал се да бъде с жената, която все още обичал. А какво прави през това време въпросната жена? Заговорничи, първо с гангстер, после с евтиния Ромео от фитнеса, за да го убие. Какъв човек…

Разнесе се нов глас — на човек извън кадъра, хленчещ и нетърпелив.

— Възразявам! Ваша чест, емоционалната догадка на господин Пискин минава всякакви граници…

Прокурорът спокойно го прекъсна.

— Всяка дума, която казвам, ще бъде подкрепена с показания под клетва.

Челюстта на съдията, видима в горния край на екрана, се размърда и той измърмори:

— Отхвърля се. Продължете.

— Благодаря ви, Ваша чест. Както казвах, обвиняемата направила всичко по силите си, за да убеди младия си любовник да убие съпруга й. Но той отказал. Е, предположете какви са следващите й действия. Какво според вас ще стори един човек, твърдо решен да извърши убийство?

Изгледа изпитателно заседателите за около пет секунди, преди да отговори на въпроса си:

— Дребният гангстер се уплашил да застреля Карл Спалтър. Личният й треньор се уплашил да застреля Карл Спалтър. Затова Кей Спалтър започнала сама да взема уроци по стрелба.

Гласът зад кадър се разнесе отново.

— Възразявам! Ваша чест, употребата на думата „затова“ от прокурора намеква за признание за мотив от страна на обвиняемата. Няма подобно признание никъде в…

Прокурорът пак го прекъсна.

— Ваша чест, ще перифразирам историята, която е напълно подкрепена от свидетелски показания. Гангстерът отказал да застреля Карл. Треньорът отказал да застреля Карл. И в този момент обвиняемата започнала да взема уроци по стрелба.

Съдията размърда едрото си тяло с очевидно неудобство.

— Отбележете поправката в изказването на господин Пискин. Продължете.

Прокурорът се обърна към заседателите.

— Обвиняемата не само започнала да взема уроци по стрелба, но ще чуете показания от инструктора й по стрелба, който ще потвърди удивителното ниво, което тя постигнала. Което ни води до трагичната кулминация на нашата история.

През ноември майката на Карл Спалтър, Мери Спалтър, умира. Умира сама при нещастен инцидент, който е често срещан — подхлъзва се и пада във ваната в комплекса за възрастни хора, където прекарва последните години от живота си. На погребалната служба в гробището „Уилоу рест“ Карл се изправя, за да произнесе реч. Ще чуете как според очевидци той прави крачка-две, внезапно залита напред и се стоварва с лице на земята. Не помръдва. Всички помислили, че се е подхлъзнал и че е изпаднал в безсъзнание от удара. След секунди обаче някой вижда струйката кръв, стичаща се от слепоочието му — тънка кървава следа, излизаща от малка дупчица. Последвалият медицински преглед потвърждава това, което първият разследващ екип подозира — че Карл е прострелян от мощна пушка малък калибър.

Ще чуете показанията на полицейските експерти, които ще направят възстановка на стрелбата. Според тях куршумът е изстрелян от прозореца на апартамент на приблизително петстотин метра от мястото, където е била жертвата. Ще видите карти, снимки и скици, илюстриращи точно как е било извършено това. Всичко ще бъде пределно ясно и очевидно — каза той с успокояваща усмивка и погледна часовника си, преди да продължи.

Разходи се напред и назад пред съдебните заседатели.

— Този апартамент, дами и господа, е бил собственост на компанията за недвижими имоти „Спалтър“. Апартаментът, от който е изстрелян куршумът, е бил пуст, пред ремонт, както повечето апартаменти в сградата. Обвиняемата е имала лесен достъп до ключовете. Ще чуете разбиващи показания, че Кей Спалтър… — спря и посочи към жената на масата, която бе обърната с профил към камерата, — че Кей Спалтър не само е била в сградата сутринта на стрелбата, но е била в апартамента, от който е изстрелян куршумът — по същото време, когато е бил прострелян Карл Спалтър. Нещо повече, ще чуете показания от очевидци, че е влязла в празния апартамент сама и си е тръгнала сама.

Млъкна и сви рамене, сякаш фактите по делото бяха толкова очевидни, че повече нямаше какво да се каже. Но все пак намери.

— Обвинението е „опит за убийство“. Но какво означава този законов термин? Помислете за следното: В деня, преди да бъде прострелян, Карл е бил пълен с живот, пълен с енергия и амбиции. В деня след стрелбата… Е, просто го погледнете. Погледнете добре мъжа, заклещен в тази количка, подпиран и крепен от метални шини и гумени ремъци, защото мускулите, които би трябвало да извършват това, са безполезни. Погледнете в очите му. Какво виждате? Мъж, толкова увреден от ръката на злото, че би предпочел да е мъртъв. Мъж, толкова съсипан от предателството на любимата си, че би предпочел да не се бе раждал.

Отново гласът извън кадър:

— Възразявам!

Съдията се прокашля.

— Приема се. — В гласа му се долавя предупредително ръмжене. — Господин Пискин, прекрачвате границата.

— Извинявам се, Ваша чест. Малко се увлякох.

— Съветвам ви да се въздържате повече.

— Да, Ваша чест. — След като се съсредоточи за миг, прокурорът се обърна отново към заседателите. — Дами и господа, тъжно е, че Карл Спалтър вече не може да се движи, да говори или да общува с нас по никакъв начин, но ужасът, запечатан в изражението на лицето му, казва, че той напълно осъзнава какво се е случило и че знае без никакво съмнение: в света съществува чисто зло. Запомнете, когато признаете Кей Спалтър за виновна в опита за убийство — както знам, че ще стане, — това, което виждате пред себе си, да, това е истинският смисъл на тази суха фраза „опит за убийство“. Този мъж в инвалидна количка. Този живот, разбит без никаква надежда за възстановяване. Погубеното щастие. Реалността, твърде ужасяващата, за да се опише с думи.

— Възразявам! — обади се гласът.

— Господин Пискин — изръмжа съдията.

— Приключих, Ваша чест.

Съдията обяви половин час почивка и повика прокурора и адвоката в кабинета си.

 

 

Гърни пусна записа отново. Никога не беше виждал подобна встъпителна реч. По емоционалността и съдържанието си бе много по-близка до заключителна реч. Но той познаваше Пискин по репутация и човекът определено не беше аматьор. Каква беше целта му? Да се държи така, сякаш осъждането на Кей Спалтър е неизбежно, че играта е свършила, преди да е започнала? Толкова ли беше сигурен в себе си? И ако това беше само встъпителната му реч, как щеше да надмине обвинението с „чистото зло“?

Като стана дума за това, искаше му се да види изражението на Карл Спалтър, което Пискин бе споменал на заседателите, но камерата не го бе уловила. Запита се дали в купищата материали, предоставени му от Хардуик, има снимка на жертвата. Вдигна листа с указанията, търсейки подсказка.

Може би не беше случайно, но това бе втората тема.

Номер 2: Виж щетите. Папката от процеса, третата снимка. Всичко е в тези очи. Не искам никога да виждам това, което е предизвикало изражението на лицето му.

Минута по-късно Гърни държеше снимка на мъж — виждаха се само лицето и раменете му. Дори с предварителната подготовка, ужасът в очите на Спалтър беше шокиращ. Финалният изблик на Пискин не е бил преувеличен.

В тези очи наистина личеше осъзнаване на някаква кошмарна истина — реалност, която, както бе казал прокурорът, бе твърде ужасна, за да се опише с думи.