Брад Мелцър
Петият убиец (99)

Глава 98

Преди осемнадесет години

Сагамор, Уисконсин

Вече всичко вървеше като по часовник.

Училищният звънец биеше в 3 следобед и в следващите пет минути повечето деца изхвърчаха на двора. Разбира се, винаги имаше малко търчане из училищния двор… бърза игра на топка или гоненица… после още мотаене, докато си тръгнат всички, които имаха ангажименти след училище, домашни или уроци по пиано.

Към 3:20, групата беше събрана. Понякога имаше някои промени, но като във всяка квартална кръчма, редовните бяха на линия — Маршъл, Бийчър, Палини, Лий Розенбърг, Пол Маклис и останалите. Всеки ден те се струпваха около Маршъл, пристъпваха нетърпеливо на място, докато не достигнеха критична маса и не се втурнеха през шест пресечки, в осемминутен пробег до крайната им цел: къщичката на дървото на Маршъл. Няма лъжа, няма измама, Наблюдателната кула най-сетне заслужаваше името си.

— Заплювам си пуфа! — извикваше Палини.

— За мен е другият! — добавяше Пол Маклис, а останалите от групата се пръсваха и сядаха на разгъващите се легла и на пода, а Лий Розенбърг (с неговите дънки „Лий“) както винаги седеше сам на една щайга от мляко.

Иначе, докато Маршъл вадеше порното от скривалищата — кутията от „Лъки Чармс“ под дюшеците на сгъваемите легла — нямаше караници. Той раздаваше броевете и всички знаеха реда. Списанията бяха общо седем, така че групата мирно, без суетене, мълчаливо се разделяше на седем по-малки части. Палини обикновено бе сам. Също и Маклис и някои други от по-големите. Останалите си споделяха списанията.

До този момент, след почти две седмици с тяхната контрабанда с червена точка, всеки член на групата беше разгледал снимките стотици пъти. Но това не означаваше, че са привършили. Подобно на пубертетни лешояди, каквито бяха, те преравяха всяка страница за нещо ново, нещо незабелязано. Препрочитаха статиите, рекламите, интервютата, дори страницата с читателски писма, с надеждата, че ще открият някакво ново късче забранена информация.

Този ден Еди Уилямс забеляза, че в „Шик“, под всяко „Писмо до Сексперта“, отпечатваха пълното име и адрес на подателя, което накара Палини да се чуди какво би станало, ако напишеха писмо до Коко Бийн.

— Трябва да й кажем, че сме високи. Тя обича високи мъже — каза Пол Маклис.

— Да не си неграмотен? — попита Палини със смях. — Тя обича големите мъже. Когато казва голям, няма предвид висок.

— Тогава какво…? А-а-а. Да бе — каза Макълс, а цялата група се разхили и смехът им изпълни къщичката. Обикновено, точно в 5:15, майката на Маршъл се прибираше от работа в църквата и извикваше към къщичката на дървото, че е време всички да си тръгват.

Но тази вечер майката на Маршъл щеше да работи до късно. Така че на каквото и да се смееха, продължиха и когато се стъмни. Бийчър се смееше. Палини се смееше. Дори Лий Розенбърг, все още с дънките си „Лий“, все още седнал сам на щайгата от млякото в ъгъла, се смееше.

За дванадесет години повечето от тях не бяха споделяли нищо общо, но тази вечер бяха едно цяло. А в центъра на всичко, най-сетне като повелител на манежа, Маршъл се наслаждаваше на всяка секунда. Дори Бийчър не можеше да спори с неудържимата радост, която озаряваше пълничкото лице на приятеля му.

Имаха порно, имаха приятели, имаха смях.

До утре вечер всичко това щеше да е изчезнало.