Брад Мелцър
Петият убиец (65)

Глава 64

Вече е почти полунощ, когато слизам на долния етаж, притиснал към гърдите си старо одеяло, чисти чаршафи и тънка възглавница.

— Бийчър, наистина оценявам, че ти…

— Моля те, сири да ми благодариш. И престани да се преструваш, че сме приятели. Имаш информация за баща ми. И информация за тези убийства — информация, която се надявам да спаси живота на невинни хора. — Оставям чаршафите и одеялото на моя черен диван в стил ар деко.

— Мога да отида на хотел, ако искаш — казва Клементин. — Там ще ми е добре.

Тя греши. Може да не е най-умният ход да я задържа тук. Всъщност, като се има предвид, че все още е издирвана за разпит от Сикрет Сървис, това е доста тъп ход. Но да я оставя в някаква случайна хотелска стая, сама, където нищо няма да попречи на убиеца — или дори на президента — да я подгони? Гледал съм достатъчно филми, за да знам какво се случва, когато изпуснеш от поглед ключовия си свидетел. Сега не е моментът да оставяме нещата на случайността. Особено, когато сме толкова близо най-после да разберем какво всъщност се случва.

Клементин разстила чаршафа и нагласява възглавницата до подлакътника на дивана, перуката й е отново на мястото си и всичко пак изглежда спокойно. Но тя ме поглежда колебливо.

— Може ли да ти задам един последен въпрос? — моли ме.

— Само ако не е за психотични убийци или мъртви родители.

— Не е. Искам да те питам за… Когато бяхме малки, ти слуша ли някога диска на майка ми?

Не отговарям. Майката на Клементин беше кръчмарска хипи певица, чийто единствен запис беше „Най-големите хитове“ — компактдиск, който си бе направила сама. Повечето хора в града така и не бяха си купили екземпляр, а още по-малко го бяха слушали.

Но в десети клас, всичко, което желаех, беше Клементин. Слушах този албум повече пъти дори от саундтрака на „Брилянтин“.

— Слушах го веднъж или два пъти. Защо?

— Помниш ли третата песен там? — пита тя. — Най-лошото нещо, което някога ще причиниш…

— … Ще бъде на някого, когото обичаш — довършвам заглавието.

— Ти наистина го помниш! — Лицето й порозовява от вълнение. — Бийчър, не мога да върна, онова, което ти причиних. Но когато си мисля как те нараних, всичко, което мога да кажа е… Майка ми го е изпяла точно — добавя тя и ме хваща над лакътя. Толкова е близо, че забелязвам пиърсинга на носа й, сребърно топче, не по-голямо от върха на игла. Когато поставя ръката си върху моята, ми се струва, че температурата на тялото й е поне с десет градуса по-висока от моята.

Преди два месеца това щеше да ми подейства. Всъщност, ако трябва да съм честен, все още (лекичко) ми действа. Но не съвсем.

— Лека нощ, Клементин — казвам равнодушно и се отправям към стълбите.