Брад Мелцър
Петият убиец (2)

Глава 1

Наши дни

Вашингтон, окръг Колумбия

Рицаря^[1] познаваше историята му. И неговата съдба. Всъщност никой не беше ги изучавал по-задълбочено от Рицаря.

Като обви карамеления бонбон с език, той дръпна спусъка точно в 10:11 минути вечерта.

Оръжието — старинен пищов — изпусна сиво-синкаво облаче дим и изтръгна струя кръв и частички плът, които обляха дървените пейки на църквата „Свети Йоан“, историческата сграда, издигаща се през улицата точно срещу Белия дом.

— Т-ти ме простреля… — извика ректорът, и се хвана за рамото. Усещаше, че ключицата му е раздробена, докато залиташе и се препъваше по централната пътека.

Кръвта не спираше. Но изстрелът от пищова на Рицаря не беше смъртоносен. В последния момент ректорът, който управляваше църквата „Свети Йоан“ от близо десет години, се беше отместил.

Рицаря просто стоеше там и го чакаше да падне. Строгата бяла гипсова маска, която носеше, гарантираше, че жертвата му няма да успее да види добре лицето му. Но ректорът все още имаше сили.

Рицаря прибра пищова в джоба си и тръгна спокойно, почти тържествено по пътеката, към богато украсения олтар.

— Помощ! Някой… Моля ви! Някой да ми помогне! — ректорът, шейсетинагодишен мъж с розови бузи, се задъхваше, докато тичаше и се оглеждаше назад към смразяващата бяла, подобна на посмъртна маска, която го следваше.

Имаше причина Рицаря да избере църква, при това тъкмо тази, наричана „Църквата на президентите“, защото всеки президент, като се почне от Джеймс Мадисън, се бе молил тук.

Същото се отнасяше и за саморъчната татуировка на кожата между собствените му палец и показалец. Рицаря беше довършил татуировката снощи, като използва бяло мастило, тъй като то бе невидимо с просто око. Бяха му нужни пет игли, които той събра заедно и топеше в мастилото, и общо четири часа, през които дупчи кожата си отново и отново като бършеше кръвта.

Позволи си една-единствена почивка: веднага след като завърши първата част — инициалите. След това извади от джоба си пожълтяла колода карти за игра, прелисти купите, спатиите и карите, за да се спре на… пиките.

В речника пиките бяха определени като лопати. Но когато четирите цвята на картите са били въведени преди векове, всеки е имал свое тайно значение. Пиката не беше инструмент за копаене. Беше острие на копие.

Оръжие на рицар.

— Имам нужда от помощ! Моля… има ли някой! — изпищя ректорът, докато се отдалечаваше в паника и сви рязко надясно през двойните врати към дългия коридор, който обикаляше залата.

Рицарят го последва със съвършено равномерна крачка по извития коридор към църковните канцеларии. Вдишваше и издишваше ритмично под бялата гипсова маска.

Отпред, иззад ъгъла, чу слабото пиукане на мобилен телефон. Ректорът се опитваше да се обади на 911.

Но подобно на своя герой, който бе извършил същото преди много години. Рицаря не оставяше нищо на случайността. Пластмасовото сиво устройство в джоба му беше с размерите на телефон и можеше да заглуши всеки мобилен сигнал в радиус от петдесет метра. Мобилните заглушители бяха незаконни в Съединените щати. Но струваха под 200 долара в британските уебсайтове.

Зад ъгъла, където бяха разположени основните църковни канцеларии, се чуваше тъпо думкане от блъскане с рамо по дърво — ректорът беше осъзнал, че дръжката на входната врата е махната. После се затръшва силно вътрешна врата. Ректорът се беше скрил в някой от кабинетите.

В далечината тихият звук на полицейските сирени се усилваше. Нямаше начин да е успял да се обади на 911, но дори и да беше, в лабиринта бяха останали само задънени изходи.

Рицаря погледна надясно, после наляво и провери някогашните салони на църквата, сега използвани за сбирки на Анонимните алкохолици и за „Вечерни срещи“, организирани за местните самотници. Тази част на сградата, известна като Енорийски дом, беше почти толкова стара, колкото самата църква, но не толкова добре поддържана. На партера всички високи врати от черешово дърво към стаите бяха отворени. С изключение на една.

Рицаря завъртя рязко овалната месингова дръжка и разтвори широко вратата. Сирените определено звучаха все по-силно. В далечния ляв ъгъл, до библиотеката, ректорът плачеше и още се опитваше да отвори единствения прозорец, закован от Рицаря преди часове.

Рицаря се приближи като се плъзна покрай стъклената витрина, без да погледне към прекрасната колекция от петдесет старинни кръста, положени върху червено кадифе.

— Не можеш да го направиш! Бог никога няма да ти прости! — възкликна ректорът.

Рицаря пристъпи към него и го стисна за простреляното рамо. Под маската търкаляше карамеления бонбон с език. Издърпа от колана си ножа.

От едната страна на острието му бяха гравирани с киселина думите „Земя на свободните/Дом на храбрите“, а от другата страна „Свобода/Независимост“. Също като на ножа, притежаван от неговия герой преди повече от век.

Пое дълбоко дъх за последно, така че се почувства в безтегловност, и стисна карамеления бонбон в менгемето на кътниците си.

— З-защо го правиш? — умолително попита ректорът докато сирените ставаха все по-оглушителни.

— Не е ли очевидно? — Рицаря вдигна ножа и го заби право в гърлото му. Карамеленият бонбон се строши на две. — Подготвям се за президента на Съединените щати.