Брад Мелцър
Петият убиец (25)

Глава 24

Четири дни по-рано

Ан Арбър, Мичиган

Има моменти, които променят живота на човек. При някои идват бързо и яростно, под формата на автомобилна катастрофа. При други идват с лошите новини в кабинета на лекаря.

Клементин, седнала по турски до кухненската маса в малкия си апартамент под наем, с разстлани пред нея листове хартия, предположи, че при нея идват с досието на Нико.

Приключи с четенето на досието преди няколко дни. Прочете всяка дума. Всеки доклад. Всеки отзив.

Прочете похвалите, бяха общо шест. Едната определяше баща й като трезв, трудолюбив и с безупречен характер. Друга коментираше присъственото му време и отбелязваше, че е натрупал стотици часове неизползван отпуск по болест. В трета се казваше, че Нико е оказал неоценима помощ, когато възникнал пожар в базата.

Прочете и мъмрения — всичките от по-късни години, когато онова, което му бяха причинили, беше вече отдавна направено. Лекари предупреждаваха за внезапни дълги периоди на мълчание, после за неговото пренебрегване на безопасността за себе си и за другите, а най-накрая за агресивност и неспособност да разграничава фантазията от действителността.

Но колкото и Клементин да прелистваше папката отново и отново, в нея нямаше много повече от това. Да, досието показваше, че баща й… че Нико… е бил приет в армията три години по-рано от посоченото в публичните регистри. И да, ако свързваше фактите правилно, бе прекарал част от това време във флота, независимо че беше пехотинец. Освен това, когато тя се опита да подреди досието в хронологичен ред, установи, че няма други документи за тези първи три години. Липсваха. Цели три години — без никакво свидетелство. Никакви похвали, никакви мъмрения, нищо.

Ако Клементин не успееше да разгадае тези години, никога нямаше да разбере какво точно се бе случило, никога нямаше да узнае какво е преживял баща й. Най-важното, ако беше права и експериментите върху него са се предали на нея, никога нямаше да се доближи до разбирането за рака, който в момента разяждаше собственото й тяло.

Каза си, че не би трябвало да се учудва. Какво беше очаквала? Че президентът ще й предаде неопровержимата улика с фльонга отгоре? Заповядай… въпреки че я крием от две десетилетия, ето ти свръхсекретната информация за баща ти, за която питаше.

Истината бе, че досието вече й беше дало отговора. Или част от отговора. Тези три години — единствено поради факта че липсваха. Тогава бяха нанесени щетите.

Клементин смени позата, подгъна единия си крак под себе си и продължи да прелиства папката. Направи на масата пред себе си четири отделни купчинки — по една за всяка от „признатите“ години от службата на Нико в армията.

Страница по страница сортира документите като слагаше всеки при съответната година. Повечето похвали бяха от ранните години, мъмренията от по-късните. Но резултатът беше същият като преди: нищо.

Докато Клементин не прелисти няколко документа, захванати с кламер и не забеляза бледорозовия лист, пъхнат между тях. Разбира се, розовият цвят изпъкваше. Беше виждала такива листове и преди: формуляри за имунизация. Армията гледаше на ваксинациите сериозно и Нико имаше формуляри като този за всичките четири години, през които…

Чакай.

Смръщила вежди, Клементин се втренчи в купчините на масата и пак преброи. Нико вече имаше четири такива.

Този беше пети.

Взряна в документа, тя пак провери датата. Листът се разтрепери в ръката й. Беше от една от липсващите три години.

Зачете бързо. Нямаше много текст. Искане за… Никълъс Адриан… да бъде ваксиниран срещу грип…

Беше искане за противогрипна ваксина. Бе толкова лесно да го пропуснеш. Но за разлика от другите формуляри за имунизация, този беше… одобрен.

По някаква причина бе трябвало някой изрично да одобри тази противогрипна ваксина.

С все още трепереща ръка Клементин огледа долната част на листа. Беше там, с тънка черна химикалка: нечетлив подпис. Подписът на лекаря, който го бе одобрил. Д-р Майкъл Йо.

Оттук нататък през следващия половин час беше лесно. Едно търсене в интернет с думите „д-р Майкъл Йо“ и „армия“ й даде само двама кандидати. Единият беше починал миналата година, на четиридесет и две. Твърде млад.

Другият живееше в Сан Диего, Калифорния.

Десет цифри по-късно, Клементин притискаше мобилния си телефон до ухото и слушаше как звъни веднъж… два пъти…

— Ало…? — попита мек глас на възрастен човек.

Клементин не каза нито дума.

— Ало? Кой е там?

— Търся д-р Майкъл Йо — изстреля Клементин.

— Кой се обажда? — отвърна той.

Клементин трескаво затърси най-добрия начин да го задържи на телефона. Но всичко, което й дойде на ум, беше:

— Мисля, че познавате баща ми. Нико Адриан.

Има моменти, които променят живота на човек. При някои идват под формата на автомобилна катастрофа. При други идват в кабинета на лекаря.

За Клементин — докато тя седеше там и ръката й вече не трепереше моментът дойде с един непознат, с едно телефонно обаждане.

— Ти сигурно си Клементин.