Брад Мелцър
Петият убиец (109)

Глава 108

Две минути по-рано

Вашингтон, окръг Колумбия

Рицаря не бързаше.

Стоя търпеливо, с наведена глава, преструвайки се, че поглежда часовника си, докато вратите на асансьора се отваряха бавно.

Президентът излезе спокойно, без суматоха, като пристъпи извън асансьора и си проби път през малката група, която чакаше да се качи. Дори когато той отмина тълпата и стигна до средата на залата. Рицаря още не поглеждаше нагоре. Видя всичко с крайчеца на окото и преброи трима агенти плюс дъщерята на Уолъс.

Кожата на Рицаря изтръпна. Нямаше нужда да се доближава до президента. Както беше застанал, Уолъс се приближаваше към него.

Рицаря се бе готвил за този момент. Беше се молил за него. Подобно на своите предшественици, беше огледал всеки детайл. Всяка подробност, включително поставянето на маската. Цели часове, дори цели дни. Рицаря беше вземал маската и я беше нахлузвал, беше я свалял и нахлузвал, отново и отново, докато не се научи да го прави с едно бързо движение.

Като видя да му доставят президента Уолъс по този начин, Рицаря разбра, че е на път да получи отговор на молитвите си.

Президент тъкмо минаваше покрай него. Рицаря се наведе напред, бръкна в джоба си и напипа ръба на гипсовата маска. Само с докосването й, щом пръстите му срещнаха тебеширената й повърхност, мускулната памет се пробуди. Времето замръзна. Животът потече на забавен каданс, двамата агенти пред президента сякаш заплуваха като парадни платформи в естествен размер. На две крачки зад тях, докато Рицаря вадеше маската от джоба си, президентът и дъщеря му също се носеха покрай него. Също и военният помощник зад тях. Когато го отминаваха, Рицаря не успя да удържи усмивката си. Вече беше по диагонал зад всички тях. Никой от тях дори не бе го забелязал.

Бяха насочили цялото си внимание към целта си — групата деца в другия край на залата. Когато президентът се приближи, няколко деца започнаха да се обръщат. Едно от тях, момиче с пълни бузи и грозни скоби на зъбите, вдигна ръка и започна да сочи, разбрало кой идва. Друго започна да вика дъщерята на президента по име. Едно по едно и останалите деца започнаха да се въртят… да се оглеждат… да се усмихват. Гипсовата маска на Линкълн се крепеше здраво на лицето на Рицаря.

— Татко, виж — каза Неси и посочи назад към Рицаря… — Този човек… той май е облечен като Ейбра…

Президентът Орсън Уолъс се обърна. Същото направи и военният помощник.

Рицаря бръкна в джоба на якето, където револверът му…

Не. Револверът му беше изчезнал. Как беше възмож…?

Пффф.

Нещо ухапа с нажежени зъби Рицаря в долната част на гърба.

Посегна назад да сграбчи болката и пръстът му се натъкна на дупка. В гърба му. Имаше дупка в долната част на гърба.

Погледна надолу към корема си. Беше подгизнал… и червен. Кръв. Собствената му кръв бликаше и се стичаше към слабините му.

Беше прострелян. Някой… някой…

— Защо? — изръмжа дрезгав глас плътно зад него.

Рицаря се олюля и се извъртя, за да види стрелеца, който държеше неговия револвер. Яркочервен шал скриваше долната половина на лицето му. Но под шала… Нещо не бе наред с кожата на стрелеца. Сякаш беше стопена.

Главата на Рицаря клюмна и пред очите му всичко се замъгли, но след това се проясни отново. Познаваше този човек, човека със стопена кожа, който току-що го бе прострелял и бе спасил живота на президента — беше Маршъл.

— Защо уби пастор Рийс!? — попита Маршъл и посегна към маската на Рицаря.

Отговор така и не дойде.

Хората пищяха и се разпръскваха във всички посоки.

— Изстрели! Изстрели! — изкрещя някой.

В суматохата агентите под прикритие се хвърлиха върху Маршъл и Рицаря. И двамата мъже се отпуснаха, главите им се отметнаха настрани и назад, когато ги повалиха като борцови манекени. Но даже и докато Маршъл падаше — Рицаря успя да види лицето му — той беше спокоен, дори равнодушен. Това го правеше толкова опасен. Той не се страхуваше за себе си.

Когато Рицаря се стовари долу с лице към пода, маската му се разби. Половината парчета се пръснаха настрани, а другата половина се впи в лицето на Рицаря, отлепвайки фалшивата брада, разкървави го и разкри мъж с трапчинка на брадичката и нос на боксьор.

Коленичил до него, Маршъл го позна веднага от стрелбата в църквата „Фаундри“ — беше пасторът. Пасторът, който беше прострелян… който лежеше на килима… и който бе оцелял. Същият пастор, който се бе снимат на Коледа с равина и ходжата… който беше в болничния параклис, когато капеланът и Тот бяха нападнати.

— Не съм направил нищо! — изкрещя пастор Фрик, докато пребъркваха джобовете му. — Той ме простреля!

— Нож! — извика един агент от групата, която затискаше пастор Фрик. Извади от джоба му ловджийски нож с резбована дръжка от бреза.

— Давай, давай — движение! — извика агент през залата.

В далечината група от агенти образува човешка стена около президента, стиснаха го за лактите, отлепиха краката му от земята и го понесоха бързо към предварително подготвеното обезопасено помещение. В дъното на залата със статуята има ще врата, която водеше към стаята за отдих на Парковата полиция. Ей Джей притисна дъщерята на Уолъс в прегръдките си и се втурна след тях.

— Баща ти е добре. Той е добре — шепнеше Ей Джей, следвайки групата към безопасното помещение, а тя разтреперана хлипаше на гърдите му.

Все още прикован с лицето надолу, пастор Фрик нададе безсловесен вой, когато агентите на Сикрет Сървис забиха колене в долната част на гърба му — в раната и стегнаха с белезници китките му. Не ги беше грижа, че е прострелян — че не си усещаше краката — или че за разлика от раната, която толкова внимателно си бе нанесъл сам в кабинета си, едва ли щеше да преживее тази. Маршъл бе улучил жизненоважни органи.

Срещу него, под своя собствена купчина и също с ръце, приковани с белезници зад гърба, Маршъл не се съпротивляваше… не казваше нито дума. Допрял брадичка до пода, просто се бе втренчил в пастор Фрик, а в златистите му очи гореше онзи първи въпрос, който му бе задал: Защо уби пастор Рийс?

Все още на земята, с окървавена буза, притисната в отломките от маската му, Фрик не можеше да види почти нищо. Светът все още беше размазан, по границите на зрителното му поле минаваше червен кръг, който започваше да се свива и затяга, а всичко около него почерняваше. Фрик се опита да отговори… погледна Маршъл и произнесе:

— Нико ми каза да го направя. Нико ми каза! — повтори той.

Но от устата му излизаше само мокро хриптене. Издигаше се от гърдите на Фрик, по гърлото му, през тракащите зъби.

И докато червеният кръг продължаваше да се смалява, а мракът завладяваше периферното му зрение, последните мисли на пастор Фрик бяха за простия факт, че през цялото това време, беше виждал всичко напълно погрешно.

Фрик от години бе дочувал недомлъвки и слухове за Рицарите и Джон Уилкс Бут. Но едва преди четири месеца, когато църквата повиши помощник-пастора Фрик и го прати тук — точно в храма на Ейбрахам Линкълн — той започна да разбира божието послание. Със сигурност, това беше неговото предопределение.

А после получи обаждане, че президентът Уолъс идва на посещение. Фрик знаеше, че президентът не е от онези, които се черкуват редовно. Уолъс идваше на Великден, на празници… само когато наоколо имаше камери. Но сега, когато президентът щеше да дойде, ето че се случваше. Всеки живот си имаше причина. Това щеше да бъде шансът на Фрик да даде вяра на милиони.

А и онова, което направи Уолъс на Коледа — използва църквата на Фрик и самия Фрик, доведе равина и ходжата, показа ги тримата заедно като евтини взаимозаменими играчки, сякаш една мярка ставаше за всички. За милионите, които гледаха, както и за самия Фрик, това беше богохулство.

През тези дни Фрик разбра истинската причина бог да го изпрати в църквата на Линкълн. Тук, в окръг Колумбия, той можеше да почувства как най-голямата заплаха за Църквата отново надига глава. Всеки президент има власт; така е и с Църквата. Но за Фрик сега ставаше ясно защо балансът между тях се измества. Вместо да очаква от Църквата морални напътствия, светът видя как президентът омаловажава името Христово и всичко, за което той се беше борил.

Беше ли тогава чудно, че конгрегациите се топяха и членовете им се отдръпваха, или че някои съвсем се отказваха от вярата? Днешната църква беше сведена до социален център, където хората бяха подкупвани с Вечери за запознанства и плодови шейкове. Беше време замърсяването да спре, на светотатството да се сложи край, и чистата църква с първоначалното си предназначение да се завърне.

Президентът дори не криеше целта си. Изрече я право в лицето на Фрик щял да събере и трите гласа… християни, евреи, мюсюлмани… президентът щял да направи всичко по силите си, за да донесе на страната единство. Като Линкълн! Като Джон Кенеди! Като всеки крал, чието нарастващо влияние го кара да оспори властта на Църквата. Напоследък тя бе загубила толкова много. Не можеше да си позволи да загуби още.

Фрик знаеше, че ще се нуждае от помощ. Знаеше, че не може да успее сам. Това го накара да потърси някого с опит и го вдъхнови да се свърже с Нико. А после научи, че един човек от неговото паство — Рупърт, че Рупърт работи с Нико. И чу историите на Нико и всичко, което се бе случило преди…

Преди векове Виньол бе създал Рицарите, за да защити името господне. Но дори Виньол е знаел, че всъщност защитава властта на Църквата. Когато тази власт преминала към държавата, Рицари като Бут, Гито̀, Чолгош и Осуалд се заемали да възстановят правилното равновесие. Сега беше ред на Фрик. Някой трябваше да спре тази гражданска война и да сложи край на това богохулство.

С помощта на Нико видя всичко толкова ясно. Как можеше това да не стане мисия на Фрик? Мислеше си, че е избран! Фрик беше последният Рицар! Но както го виждаше сега, когато се оглеждаше и забелязваше отломките, които бяха останали… Не, сега Фрик разбираше — той никога не е бил Избрания. Разбрал е всичко погрешно от самото начало. Избраният винаги е бил…

Нико.

Нико беше последният Рицар. И неговата мисия едва започваше.

Тази последна мисъл — за Нико и все още предстоящата му мисия се разпиля из мозъка на Фрик, когато червеният кръг се сви в малка дупчица и светът потъна в мрак. Това и фактът, че се бе оказал прав за едно нещо — нямаше да оцелее след този ден.