Брад Мелцър
Петият убиец (83)

Глава 82

Нико си мисли, че е умен.

И наистина е.

Достатъчно умен е, за да заблуди лекарите и сестрите в „Света Елизабет“ и по някакъв начин да предава тайни съобщения — явно и някои съвети — на Рицаря, който убива пастори и имитира убийци от миналото. И е достатъчно умен, за да разбира, че ако иска да запази тези тайни съобщения — тайни, трябва да ги крие в нещо, което никой не би погледнал втори път, като картата за игра, използвана от него за разделител.

Седя на кухненската маса у дома, взирам се в леко омачканото асо спатия, оглеждам предната и задната му страна и правя всичко възможно да изтласкам Тот от мислите си. Чес каза, че все още е в хирургията. Каза, че не трябва да отивам в болницата, че най-добрият начин да му помогна е този — с картата — особено като помисля за кожената книга, в която я криеше Нико.

Видях я за първи път, когато той я остави на масата от стъкло в залата за свиждания. Не беше историческа книга. Беше роман от началото на XX век — бестселър със заглавие „Поглед назад“. В него млад бостънец на име Джулиан Уест заспива през 1887 г. и се събужда в утопичната 2000 г. Но единствената причина книгата да ми е известна — или някой все още си я спомня — е защото, както разбрах снощи, когато проучвах третото покушение, това е бил любимият роман на убиеца Леон Чолгош. „Поглед назад“ е книгата, която той чел и препрочитал осем години, докато го вдъхновила да убие президента Маккинли.

Изучавам надрасканото и поизмачкано асо спатия и единственото нещо, за което наистина ме е грижа, е за какво съобщение би трябвало да повярвам, че е скрито някъде в него. Когато за първи път се срещнах с Нико, той ми каза, че е превъплъщение на Джордж Вашингтон. Това беше неговият начин да ми покаже колко е специален. Но стана и мой начин да разбера как мисли Нико.

По време на Войната за независимост никой не е умеел по-добре от Джордж Вашингтон да изпраща тайна кореспонденция. Като лидер на Кръга Кулпър, той помогнал да се измислят цифрови кодове, които били толкова неразбиваеми, че техни версии все още се употребяват от ЦРУ и до днес. Използват маски с форма на пясъчен часовник, които, поставени върху ръкописното писмо, закривали определени участъци от текста, за да се види скритото съобщение.

Но любимият фокус на Джордж Вашингтон си оставало невидимото мастило. Както научих, когато се присъединих към Кръга Кулпър, невидимото мастило датира отпреди хиляди години, от Египет и Китай, където се използвали органични течности като сок от праз или лимон. И както всяко дете узнава на научните панаири, всичко, което трябва да направиш, е да загрееш хартията и готово — виждаш скритите писания. Но както Вашингтон разбира, тайната не остава скрита, ако всичко, което ти трябва, за да я разгадаеш, е най-близката свещ.

Затова Вашингтон и първите членове на Кръга Кулпър се отказват от процеса на затопляне и го заменят с химичен процес. Вашингтон пише с невидимо мастило, наречено агент. А когато получателят приложи друг химикал, наречен реагент, разкрива скритото послание. Ако англичаните не разполагали с реагента, не можели да разбият кода.

Докато бързах да се прибера вкъщи. Честния измамник ми каза, че трябва да полея със сок от лайм или лимон, или с какъвто сок успея да намеря, предната страна на асото спатия. Но той пропуска нещо.

Без съмнение Нико не прави всичко това сам. Независимо от това дали Маршъл е Рицаря, или не, Нико би трябвало да получава помощ от някого в болницата. Някой внася тайно тези карти за него или поне внася книги с нови карти, пъхнати в тях. Но това не означава, че Нико може да разполага с течността или сока, от които се нуждае, в момента, в който му потрябват. Не, за да може наистина да общува с Рицаря, той се нуждае от реагент, който е винаги на разположение. И тогава ми хрумва нещо. Забравете лимоновия сок, сока от лайм и дори ябълковия сок — даже и в лудница съществува само една течност, до която Нико винаги има достъп.

Грабвам първата попаднала ми пластмасова кутия, хуквам към тоалетната и си разкопчавам панталона. След кратко, но изключително удовлетворяващо изпишкване кутията е пълна с топла урина, която се плиска леко, докато внимателно пристъпвам обратно към кухнята.

Застанал над мивката, потапям асото спатия в кутията. Нищо не се случва. Нищичко. Но после…

Бледолилавите букви разцъфтяват и се издигат нагоре като азбучно фиде във врящ бульон.

Няма зашифровано предупреждение. Няма специални инструкции. Само две думи, които ме карат да се чувствам сякаш някой е забил юмрук в стомаха ми.

Прочитам ги отново и отново. Не знам дали Нико ги праща на Рицаря или, по-вероятно, Рицаря се хвали на Нико, но знам, че тези две думи е трябвало да бъдат видени само от Нико и Рицаря — мястото, където Рицаря планира да влезе в последната си битка.

Кемп Дейвид.