Брад Мелцър
Петият убиец (100)

Глава 99

Наши дни

Кемп Дейвид

Докато се спускаме по металната стълба, дрънчи силно, сякаш сме в подводница.

Агент Рийд води, следван от мен и Палмиоти. Зад нас се чува още едно мощно избумтяване, когато агентът с малките уши затръшва стоманената врата и запечатва тук долу нас четиримата, отправили се към скритите тунели в дълбините.

Чувал съм слухове, че съществуват. В Архива пазим повечето строителни планове на Кемп Дейвид. Според някои тунелите са част от подземно убежище, което е свързано с президентското бунгало и разполага със собствен таен вход, изграден в дрешника до спалнята на президента. При спешен случай Сикрет Сървис могат да изскочат от дрешника и да го грабнат моментално.

— Значи оттук ще стигнем до Уолъс? — питам.

Рийд не отговаря.

Нямам нищо против мълчанието. Имам против миризмата, която е по-силна от всякога. Стомахът ми се преобръща при всеки полъх от нея.

Изгорена коса.

„Добре ли си?“, пита Палмиоти с поглед.

Кимам, опитвайки се да вървя в крак, но знам, че нещо не е наред.

С промишления дизайн на стълбището, стените от газобетонови блокчета и бръмчащото луминесцентно осветление, мястото изглежда като бомбоубежище от 60-те. Но не липсват и по-нови допълнения — детектори за движение в ъглите… химическият сензор, който забелязах, когато влязохме… и тънката пластмасова обвивка — като мухоловка — с която са облечени металните перила. Дори не искам да мисля за какво служи. Онова, което наистина има значение е, че ако светът отиде по дяволите, възстановяването ще започне оттук.

Когато стигаме до първата площадка, отворена врата разкрива тесен коридор, като в стара болница, край който се редят врати от двете страни. Агент Рийд продължава да слиза надолу към следващото ниво. Ушите ми отново заглъхват и изпукват. По моите сметки сме най-малко два или три етажа под земята, а всичко, за което успявам да си помисля е, че когато секретарката на Ричард Никсън, Роуз Мари Уудс е транскрибирала записите на Никсън^[1] и сензационно е изгубила осемнайсет минути и половина, това е станало в Кемп Дейвид, където никой не би могъл да види престъплението.

С едно последно издумкване Рийд преодолява крайното стъпало и кракът му се натъква на бетон. Ние сме на дъното или най-малкото, там, където свършва стълбището.

Рийд не намалява темпото. Последвам го по коридора, край който се редят затворени врати, таванът се снижава, но флуоресцентното осветление остава ярко.

— Тук, влизаме тук — казва Рийд и ни води в първата стая вляво. Както на стълбището, стените са бетонни и голи. Вътре няма много мебели: казармено метално легло, подобен казионен шкаф, а в ъгъла — още един агент на Сикрет Сървис — бледен мъж с остър нос, с вид на ирландец, който седи зад дървено бюро и гледа нещо по телевизията. Но помещението не ми прилича на наблюдателен пункт. Доколкото мога да кажа, сме в района на спалните.

— Всичко е готово, сър — казва ирландецът агент и се изправя, когато влизаме. — Той идва.

Поколебавам се, дръпвам се назад към вратата, все още несигурен какво всъщност става. Но знам какво означава той. Той винаги е президентът.

— Отпусни се. Поеми си дъх, Бийчър — казва Рийд, а гласът му вече звучи топло и приятелски. — Справи се добре.

Усмихва ми се леко, а аз не успявам да се сдържа и също му се усмихвам в отговор, почувствал се странно спокоен, когато пристъпвам в стаята.

— Значи Уолъс е в безопасност? — питам. — Успял съм да го предпазя?

— Няма от какво да се притесняваш — казва Рийд. — Президентът никога не е бил в по-голяма безопасност.

Зад него, на телевизора, зървам да се развява американското знаме. Но когато камерата се отдръпва, виждам, че това е едно от малките знаменца на личната лимузина на президента, черния кадилак, известен като Звяра. Начинът, по който се клати преносимата камера… това са кадри на живо от наблюдението на Сикрет Сървис.

Вратата на колата се отваря, президентът Уолъс излиза, следван от малката си дъщеря. Те не махат и не се оглеждат. Тръгват направо към целта си. Но по фона, по черната настилка, където са спрели…

— Президентът и дъщеря му на нейната училищна екскурзия — обявява един от агентите.

Училищна екскурзия? Но не беше ли…? Зяпвам към телевизора, объркан. Мислех, че са отменили училищната екскурзия. Уолъс е тръгнал с хеликоптер за тук. Тогава как…? Не разбирам.

— Уолъс е довел училищната екскурзия тук?

Рийд поглежда към Палмиоти, после пак към мен.

— Съжалявам, Бийчър.

Отзад агентът ирландец извива ръката ми като почти изважда рамото ми. Със силно изщракване нещо захапва китката ми. Белезници. После още едно изщракване и стържене на метал. Поглеждам надолу… прикован съм с белезници за металния крак на леглото.

— Какво правите…? Свалете ги! — крещя, дърпам се и се опитвам да се освободя. Белезниците се впиват по-дълбоко в китката ми. Леглото е завинтено за пода.

— Не ме слушаш, Бийчър. Можеш да изчакаш тук, докато той приключи — казва Рийд. — Нашата работа е да му осигурим безопасност.

— Безопасност!? Току-що ви казах, че някой ще се опита да го убие тук през следващите десет минути! Защо изведнъж го оставяте да се разхожда из Кемп Дейвид!?

— Кемп Дейвид? — пита Рийд и устните му се извиват в лека усмивка. — Наистина ли си мислиш, че щяхме да ти позволим да минеш през портите, ако президентът беше още в Кемп Дейвид?

На екрана камерата се отдръпва и показва в по-общ план познатите мраморни колони и широките стъпала, които водят към тях. Тази сграда е известна на всички.

— Извънредна новина — дразни ме агентът пред телевизора. — Президентът Уолъс изненадва дъщеря си при Мемориала на Линкълн.

Втренчвам се силно, за да се уверя, че виждам добре. Уолъс държи за ръка дъщеря си и двамата вървят, изглежда, към задната страна на Мемориала на Линкълн. Но това събитие… тази обиколка на мемориала… казаха, че е отменена. Медните съобщиха, че отива в Кемп Дейвид. Видях кадри как всички се качват на борда на хеликоп…

Не, видях жена му да се качва на борда. И сина му. После хеликоптерът излетя. Което означава…

— Президентът Уолъс никога не е бил на този хеликоптер, нали? — питам и се опитвам да пристъпя към него, но белезниците ме задържат. — Никога не сте имали намерение да доведете президента тук!

— Имаме смъртта на четири човека, наподобяващи четири различни убийства — обяснява Рийд. — Наистина ли мислиш, че ще седим със скръстени ръце и ще допуснем тук да стане петото?

— Но ако вие…

— Нали ти казах, Бийчър, нашата работа е да запазим президента в безопасност. И знаеш ли кой е най-добрият начин да го направим? Като го отведем на място, където никой не знае, че ще отиде. Или поне… добре… където повечето хора не знаят, че ще отиде — добавя той, и хвърля бърз благодарствен поглед на Палмиоти, който се ухилва в отговор и преглъща като жаба, лапнала муха.

Кръвта затуптява в ушите ми. Китката ми се подува от захапката на белезниците. Той е знаел. Знаел е през цялото време. Ето защо ме доведе тук — знаел е, че Уолъс е някъде другаде.

Палмиоти се взира в телевизора, отказвайки да погледне към мен.

— Ти защитаваш твоите приятели, аз защитавам моите — казва той.

— Мислиш, че Уолъс ти е приятел? Колко пъти трябва да те съсипе и да те измами, преди да осъзнаеш, че не му дължиш нищо?

— Мисли каквото искаш за мен, Бийчър. Но Уолъс и аз сме преживели… Когато умря баща ми и трябваше да разпозная тялото, той стоеше до мен. В завещанието му аз бях определен да се грижа за децата му, в случай че той почине. Същото пишеше в моето за него. Когато такъв човек напусне живота ти, имаш ли представа колко много ти се иска да се върне?

Когато произнася тези думи, единственото, което си представям, е картината на Тот в болницата, който лежи там с куршум в главата. Без мозъчна дейност. Гневът ме залива толкова бързо, че едва не си прехапвам езика.

— Ти, безгръбначен подмазвач! Знаеш ли колко мъка причини!? — изкрещявам, изстрелвам свободната си ръка и го стискам за врата. Впивам пръсти в белега му. Не пускам. Пръстите ми се забиват по-дълбоко. Белегът му става лилав, докато натискам все по-силно. Усещам, че кожата му е на път да се разцепи…

Дуум.

Ударът се стоварва по тила ми и ме събаря на земята. Хората от Сикрет Сървис се хвърлят върху мен.

— Махнете се от мен! — крещя, мятам се бясно и ритам, а от устата ми хвърчат пръски.

Агентът ирландец затиска свободната ми ръка. Малки уши затиска краката ми. Боря се упорито, отказвайки да отстъпя, но…

Нямам шанс. Те са от Сикрет Сървис. Обучават се за това всеки ден. Без да каже и дума — без дори да изсумти — агентът ирландец притиска с дебелата си ръка врата ми. Докато се мъча да си поема въздух, те ме притискат към студения бетон на пода, а ръката ми с белезниците остава закачена за леглото, вдигната над главата ми, като на дете в началните класове, което иска да зададе въпрос на учителя.

— Приключи ли, Бийчър? — пита Рийд, надвесен над мен, докато приковават и другата ми ръка към леглото.

Гърдите ми се надигат и спадат, но не успявам да произнеса нито дума. Показвам, че съм се успокоил достатъчно и агентът ирландец отпуска гърлото ми и въздухът се връща в дробовете ми.

— Мммм, ммммм — изпъшквам и се мъча да си поема дъх.

Палмиоти се държи за врата, ядосан от болката.

— Време е да спреш да лъжеш, Бийчър — добавя агент Рийд, още надвесен над мен. — Знаем кой те праща. Точно както знаем кой ти даде асото спатия с надписа Кемп Дейвид върху него. Стига глупости, синко. Кажи ни защо помагаш на Рицаря и защо работиш с Нико.