Брад Мелцър
Петият убиец (22)

Глава 21

Наши дни

Болница „Света Елизабет“

Вашингтон, окръг Колумбия

— Заповядай, Нико. Добре дошъл у дома — обяви медицинският брат Рупърт и бутна тежката дървена врата към новата стая на Нико, която не беше много по-различна от стандартна стая в общежитие на колеж, чак до казионните мебели и дебелите бетонни стени.

Когато влезе, Нико забеляза, че вместо дръжка, имаше метална топка, която се завърта, като в болнична стая. Но, за разлика от болничните стаи, до ключалката се виждаше малък метален превключвател. Нико знаеше какво е това. Ако сестрата завъртеше превключвателя, вместо да се отваря навътре, вратата щеше да се отваря навън и така пациентът нямаше да може да се барикадира.

— Закачили са календара ти — посочи му мъртвата Първата дама и Нико се обърна към единствения предмет на иначе голите стени — неговия календар на „Вашингтон Редскинс“, който вече висеше над нощното му шкафче, точно като в старата му стая.

— Ключовете за осветлението също са нови — добави мъртвата Първа дама.

Разбира се, Нико беше забелязал. В старата сграда пациентите изправяха кламери, забиваха ги в ключа за лампата и използваха получилия се нагревател, за да си палят цигарите. Но сега ключът в стаята на Нико беше покрит с изпъкнал порцеланов предпазител, който прилепваше плътно и не позволяваше да се пъхне нищо вътре.

— Това е обезопасяване за наистина големи деца — пошегува се Рупърт. — Е, как ти се струва? Дали твоята необуздана радост ще те накара да спреш да бъдеш такъв трън в задника ми?

— Къде ми е книгата? — измърмори Нико. — Донесли са ми календара, но къде ми е книгата?

— Не знам. Провери в скрина… или в някое чекмедже.

Нико бавно отвори чекмеджето на нощното си шкафче и видя Библията си, червената си стъклена броеница и още няколко дрънкулки от чекмеджетата в старата му стая. Но не и…

— Книгата ми не е тук — настоя Нико.

Преди Рупърт да успее да възрази, вратата зад тях се отвори.

— Само проверявам, за да се уверя, че всички са… — д-р Гослинг хвърли поглед към своя пациент звезда и забеляза притеснения му израз. — Нико, какво не е наред?

— Не са ми изпратили книгата — изръмжа Нико.

— Сигурен съм, че са я изпратили. Ще я намерим — настоя Рупърт, който трескаво дърпаше чекмеджетата на скрина.

— Тази тук ли? — извика д-р Гослинг като посегна над завинтения за стената гардероб и извади една книга.

— Ето я! — каза Нико. — Моята книга.

— Откъде се взе? — попита Рупърт.

— Беше тук. Върху гардероба — отвърна д-р Гослинг, а вратовръзката му с Кинг Конг само се залюля леко.

— А-аз сигурно съм я пропуснал — оправда се Рупърт.

— И аз не я видях там — заяви Нико докато Рупърт оглеждаше върху гардероба. Както Рупърт знаеше, Нико никога не пропускаше нищо.

— Дали не може вече да го заведеш до ЦТУ? — каза д-р Гослинг, като имаше предвид центъра за терапия на долния етаж.

— Да… тъкмо това си мислех — каза Рупърт и посочи на Нико към коридора.

На няколко крачки зад свръхгабаритния санитар, Нико вече прелистваше страниците на книгата с кожена подвързия и златен надпис на корицата. Беше стара книга, роман, наречен „Поглед назад“^[1]. Спря на страница 122, където беше разделителят му.

— Хайде, Нико, чакат те — викна му Рупърт.

Нико остана безмълвен, с наведена глава. Вече беше потънал в книгата, която крепеше в лявата си ръка. С дясната извади импровизирания си разделител: чисто нова карта за игра.

Мъртвата Първа дама се усмихна, когато го видя.

— Следвам те — каза Нико и потърка с пръст десетката пика, знаейки, че след пиките идват карите.