Брад Мелцър
Петият убиец (93)

Глава 92

Наши дни

Болници „Света Елизабет“

— Нико, не постъпваш умно, — предупреди мъртвата Първа дама.

Нико примигна няколко пъти, забързан по лъскавия нов коридор. От момента, в който излезе от „Тихата стая“. Първата дама беше нервна. Мислеше, че това е капан.

Нико знаеше, че тя греши. След всичко случило се — инжекцията, която не съдържаше опиат… отключената врата на „Тихата стая“… Не, не беше капан. Беше съобщение — обикновено, добре планирано съобщение, което се открояваше като ярка червена нишка и се виеше пред него по светлия коридор. Нико бе разбрал, че трябва да следва нишката. Точно както бе разбрал, че само някой от болницата можеше да го е оставил. Всъщност, докато следваше нишката по коридора, съобрази, че това можеше да бъде само един човек.

— Нико, чуваш ли? — попита Първата дама.

Отпред и вляво, зад ъгъла, минаваха двама санитари и се оплакваха колко бавни са асансьорите в новата сграда.

— Нико, ако те видят…

Нико не забави ход, продължи да крачи напред, без да го е грижа. Да, санитарите бяха близо. Но Нико бе уверен, че нямаше да се отклонят от главния коридор. Как биха могли? Сега, когато всичко бе задействано… Бог би ли го довел дотук, за да бъде спрян от нещо толкова банално?

Естествено, санитарите изчезнаха толкова бързо, колко се бяха приближили, а гласовете им заглъхнаха като далечно ехо.

— Чисто е, давай бързо! — каза Първата дама и му посочи главния коридор.

Този път, обаче, Нико спря.

— Нико, какво чакаш? Знаеш ли къде се намираме?

Нико знаеше точно къде са. От два дни, откакто се бяха преместили, изучаваше новата сграда. Вчера, когато отиваха към лабиринта, си отбеляза въртящите се камери и подсилените врати на всички канцеларии на медицинските сестри. На връщане от библиотеката запомни за кои входове се изискваше само да плъзнеш карта и за кои бяха нужни карта и ключове. Докато отиваше да се срещне с Бийчър тази сутрин, преброи трима охранители на главната рецепция, но само двама на входа за гости.

Нико дори прекара допълнително двайсет минути в ЦТУ, преструвайки се, че се учи как да използва пералнята и сушилнята, и успя да подслуша как сестрите хвалеха трите обръча на сигурност, обхващащи задната част на сградата и всички отделения за пациенти. Първият обръч — на външните противопожарни врати — беше тиха аларма, така че никой от другите пациенти да не разбере, че нещо не е наред. Вторият обръч беше оградата с тънък проводник, минаващ хоризонтално над земята. Да, изглеждаше лесно да се прескочи, но щом някой го докоснеше, скритият оптичен проводник усещаше промяната в теглото и изпращаше сигнал към всички близки камери да се завъртят натам. А ако някой случайно минеше през нея, третият и последен обръч беше шестметровата невъзможна за изкачване ограда от ситна мрежа, която бе изплетена толкова гъсто, че в дупките не можеха да се мушнат човешки пръсти. Навремето в армията Нико се беше научил да преодолява такива огради: вземаш две отвертки, забиваш ги в оградата и се катериш нагоре. Но както знаеше много добре, защо да рискуваш да прескачаш оградата, когато можеше да минеш направо през страничната врата?

Напред коридорът завиваше надясно и разкриваше П-образен чисто нов плот и хвърчащи двойни врати, от които се излизаше на товарната рампа. Беше идвал тук вчера. Но днес една от двойните врати беше отворена и подпряна с кошче за боклук.

— Нико, какво чакаш? — попита Първата дама. Ето откъде ще излезем!

Както и преди, Нико остана на място.

— Чувам дишането ти обяви Нико.

Първата дама се огледа.

— Нико, какво говориш?

— Знам, че си тук — добави Нико. — Чувам те. Нали знаеш, че чувам всичко.

В другия край на залата, зад П-образния плот, някакъв силует се размърда на прага на нещо, което приличаше на баня, но всъщност беше душ-кабина за обезпаразитяване на пациентите. Нико знаеше кой се крие вътре. Приятелят, който беше оставил яркочервената нишка… който винаги се бе грижил за него.

— Д-р Гослинг, искам да излезете веднага — каза Нико.

Без да се чуе и дума, сянката пак се размърда и в коридора излезе санитарят Рупърт.

Нико примигна бързо и вирна глава, объркан.

— Ти не си д-р Гослинг — каза Нико.

— Нико, моля те, не прави нещата по-трудни, отколкото са — помоли го Рупърт. — Е, искаш ли да избягаш или не?