Брад Мелцър
Петият убиец (29)

Глава 28

— Бийчър, чуй ме — казва Тот по телефона, докато натискам газта и поемам след Маршъл. Чувал ли си някога за нещо, наречено проверка чрез пробив?

Отпред Маршъл си проправя път през трафика. Прави ляв завой, което значи, че ще се насочи направо към магистралата — на север по 110-а — обратно към Вашингтон.

През повечето време кара в лявата лента и развива добра скорост. Оставям го да запази преднината си.

— Дълго преди Екип 6 на тюлените или дори преди самите военноморски тюлени — обяснява Тот — е имало група, известна като Ес енд Ер — скаути и рейдъри.

— Първата група „фрогмен“, хората-жаби — казвам, като се придържам зад един бял микробус и го използвам, за да остана скрит. — Виждал съм техни досиета в архивите.

— Точно така. Създават Скаутите и Рейдърите осем месеца след нападението над Пърл Харбър — събират хора от армията и от флота. А през 1943 г. задачата за дипломирането на тези коварни копелета е да имитират отвличане на адмирала, командващ Седми военноморски окръг. По време на войната!

— И са го направили?

— Въпросът е какво ще покаже проверката чрез пробив. Когато наши собствени момчета се промъкват и хващат адмирал, това ни казва, че имаме реален проблем със сигурността. Армията използва този метод от десетилетия — наема екипи, за да се опитат да проникнат в нашите свръхсекретни съоръжения, от ядрени погреби до „Еър Форс Уан“.

Отпред, когато наближаваме гробището „Арлингтън“, джипът на Маршъл отбива надясно през изхода към кръговото кръстовище при Мемориъл Бридж. Време е да вдигна темпото.

— Значи с това се занимава Маршъл? — питам, като изскачам иззад белия микробус и натискам газта.

— Сега всички се занимават с това. В наши дни имаме хора, опитващи се да проникнат в Белия дом, в Капитолия, дори в кафенето на Музея на въздухоплаването и астронавтиката…

— Като онези новинарски истории за типове, които успяват да вкарат ножове в самолети.

— Проверка чрез пробив — казва Тот, а аз вече виждам кръговото движение пред мен. Малкото автомобили около нас започват да намаляват скоростта. Сега съм едва пет или шест коли зад Маршъл. Той никога не е виждал колата ми. Спускам сенника, така че да не може да види лицето ми.

— След 11 септември ВСП осъзнават, че може да бъде от полза не само за военните. Проверката е за всички нас — обяснява Тот. — При проверката чрез пробив не става дума само за нахлуване. Става дума за решаване на проблеми.

— Така че се връщаме към Маршъл — казвам. — Той прави тези проверки чрез пробив.

— И ги прави добре. Ето как е излязъл от затвора снощи. При неговия начин на работа, ако нещата тръгнат зле, той разполага с пряк телефон в Министерството на правосъдието, а те го измъкват от всяка бъркотия, в която попадне. И да, според онова, което успяхме да научим, той служи от близо четири години в Отдела за разследвания на ВСП.

— Защо тогава различавам притеснение в гласа ти?

— Защото той е целия отдел, Бийчър. Били са няколко души, но после се появил Маршъл… и толкоз. Той е всичко, което им трябва. Според нашия източник, когато постъпил, Маршъл бил изпратен да проникне в някаква тайна военна база в Небраска, но тъй като генералът, който командвал базата, не искал да го притесняват — а тъкмо това става, когато външни лица се промъкнат в твоята военна база — той нарушил правилата и казал на своите хора от сигурността, че Маршъл идва… че трябва да си отварят очите на четири. Онази нощ, в 3 часа сутринта, Маршъл бил в спалнята на генерала — събудил го като опрял пистолет в главата му и прошепнал: „Ти загуби“.

Джипът на Маршъл навлиза в кръговото при Мемориъл Бридж, а мислите ми се връщат към апартамента му, към това как портфейлът ми се оказа в джоба на палтото, а аз се убеждавах, че няма начин Маршъл да е успял да го извади.

— Сега разбираш ли защо не искам да се сблъскваш с него? Погледни фактите от снощи — човек като Маршъл, който редовно преодолява най-добрата охрана в света, да го задържат докато излиза от църква… две обикновени градски ченгета.

— Лоша преценка на ситуацията. А може просто да са имали късмет.

— Не. Тук няма никакъв късмет. Не и с такъв човек, Бийчър.

— Какво искаш да кажеш тогава? Че Маршъл е убил този ректор, а след това се е оставил да го арестуват нарочно?

Тот мълчи замислено.

— Това е истинският въпрос, нали? Смяташ ли, че ти намери Маршъл, Бийчър? Или Маршъл всъщност използва всичко това, за да намери теб?

Жегата изпълва колата. Едва сега започвам да я усещам. Когато пропълзявам в кръговото, съм едва на три коли зад Маршъл. Белият микробус се вмъква пред мен. Но още виждам джипа… на дванайсет часа, вече е при входа на Мемориъл Бридж. Аз съм на четири часа.

— Чуй ме, Бийчър — казва Тот, докато въртя волана. — Знам, че вие двамата сте се познавали преди много време. И знам, че има нещо в този човек — нещо, случило се с него, — което те кара да искаш да вярваш с цялото си носталгично сърце, че той не е убиец. Но разбираш ли — приятелчето ти Маршъл… той открива слаби места. Така извършва пробиви, за да си изкара прехраната. А от всички неща, на които извършва дисекция… когато ти започна да го преследваш… когато отиде да душиш в апартамента му… онова нещо, в което е открил най-голяма слабост, в което е проникнал най-дълбоко… си ти.

С последно завъртане на волана изнасям „Мустанга“ надясно и се измъквам иззад белия микробус. Надничам надясно през страничния прозорец, оглеждам моста. Джипът не е там.

Оставам на кръговото. Няма го и тук.

Търся следващата отбивка. Само три са. Няма го и там.

Посред бял ден. Слабо движение. Няма много възможности, но дори и така…

— Изгуби го, нали? — пита Тот по телефона. — Няма никаква надежда да уловиш човек като този. Бийчър. Той е професионален призрак. А знаеш ли кое е най-лошото? Познай на кого докладва ВСП?

— На законодателите. Те са орган на Конгреса.

— Точно така. Но познай кой назначава шефа на ВСП — главния ревизор?

— Белия дом.

— Белия дом, Бийчър. Значи разбираш за кого всъщност работи някой на равнището на Маршъл?

Намалявам отоплението в колата, но все още го усещам, сякаш грее с пълна сила.

— За президента.

— Или по-точно, за президента Орсън Уолъс, който е нападнал и е отговорен за убийството на един човек, известен като Ейтбол, и който обеща да те погребе, защото си узнал това.

Още обикалям по кръговото движение, още търся джипа. Изчезнал е.

Преди два месеца бих ударил по волана и бих се отказал в този момент.

Но само защото преди два месена не бях член на тайната шпионска мрежа на Джордж Вашингтон.

— Бийчър, моля те кажи ми, че си…

— Разбира се, Тот. Само трябва да го включа.

Той знае за какво говоря, и как действа то. Налага се да затворя телефона.

Иска да ме предупреди да бъда внимателен, но затварям, преди да успее да го каже.

За Тот това е проблем на Кръга Кулпър… президентски проблем… и толкоз. Но за мен, я си помислете за най-добрия си приятел, с когото сте израснали. Не, вземам си думите назад. Помислете си за приятеля, когото сте наранили най-много. Помислете за това, което му дължите. Каквото и да е се случва тук, все още съм длъжник на Маршъл.

Когато бяхме в апартамента му, Маршъл беше изумен, че телефонът ми получава сигнал там. Но не знаеше и половината от онова, което може да прави.

След като Тот затваря, превъртам до приложението, наречено „Юпитер“.

След Войната за независимост Джордж Вашингтон се посвещава на изграждането на нашата страна. Но в личния си живот се посвещава най-вече на плоденето.

Не става въпрос за деца. Вашингтон изобщо не е имал деца.

Имал е кучета.

Според документите той е искал висша порода куче, което да притежава бързина, усет и ум. И го получава — като кръстосва подарени от французите ловни кучета с местни черно-кафяви кучета.

Неговото творение е американският фоксер. Съвършената машина за лов.

В неговия дневник се споменават над трийсет ловни кучета с имена като Дрънкард, Типси, Суит липс и разбира се…

Юпитер.

Чуквам с пръст и на екрана на телефона ми се показва карта. Виждат се кръговото движение и Мемориъл Бридж. Малката зелена точка съм аз. Има и една червена точка. Това е джипът.

Когато бях в апартамента му, Маршъл може да беше задигнал портфейла ми, за да се рови в живота ми. Но когато бяхме в неговия гараж — когато бях в неговия джип — пуснах малък сребрист маяк в пластмасовата ниша на вратата от страната на пътника.

Маршъл е умен. И очевидно по-умен в тези неща, отколкото съм аз. Но не е по-умен от Кръга Кулпър.

Според картата той се отправя към Кий Бридж в посока Джорджтаун.

Когато бях малък, майка ми казваше, че не трябва да ставам от леглото, докато не кажа една молитва за нещо, за което съм благодарен. Следвам това правило и до ден-днешен. Бог да благослови джипиеса. И Юпитер, съвършената машина за лов.

След десет минути виждам къде спира.

Готов или не, Маршъл. Ето ме, идвам.