Брад Мелцър
Петият убиец (95)

Глава 94

Един час по-късно

— Тук завий надясно — казва Палмиоти.

— Сигурен ли си? — питам, втренчил се с присвити очи през предното стъкло към поредната неотбелязана отбивка.

— Да. Сигурен съм. Тук е — настоява Палмиоти.

Завъртам волана с всички сили, но едва не я пропускам. Непрестанно откривам, че в този парк е лесно да пропуснеш всичко. Пътят продължава да криволичи нагоре в планината, а няма нито предупредителни знаци, нито указателни табели, дори от онези с форма на ромб, на които се чете „Само за упълномощен персонал“. Всъщност, ако говорим за тайните на Кемп Дейвид, най-простичката тайна е, че ако не знаете къде е, нямате шанс да го намерите.

— Сега пак надясно — казва Палмиоти и завиваме по друг тесен път, който е също толкова идеално павиран като предишния. В чиста, права линия, всичкият сняг е грижливо избутан настрани. Несъмнено Палмиоти знае накъде отива.

Първоначално построен през 1938 г. като летен лагер за федерални служители, Кемп Дейвид за първи път се появява в президентския радар, когато лекарите на Франклин Делано Рузвелт заявяват, че в Белия дом е твърде горещо за него и президентът се нуждае от убежище с по-хладен климат. Оглеждат се и разбират, че в лагера, разположен високо в планината, винаги е с десет градуса по-студено, отколкото долу, във Вашингтон. Служителите веднага загубили своя лагер, а Рузвелт получил своя „Шангри Ла“, както го наричал, по името на планинското царство в един от любимите си романи.

Никой не се изненадал, че когато Айзенхауер поел президентството, харесал резиденцията. Но мразел името и я прекръстил на внука си Дейвид. Днес Кемп Дейвид се е превърнат в нещо много повече от президентски дом за уикендите. В днешния свят това е едно от малкото места, където президентът на САЩ можеше наистина да се измъкне от хаоса в живота си.

След откриването на Кемп Дейвид, Рузвелт го посещава двадесет и два пъти. Роналд Рейгън идва сто осемдесет и седем пъти — и то не само защото е по-лесно да се пътува с хеликоптер, или защото тук има собствено голф игрище, ранчо за езда, кино, плувен басейн и зала за боулинг. За всеки президент главното предимство на Кемп Дейвид е следното — не се допускат медии.

Когато Бил Клинтън встъпва в длъжност, заявява, че заради алергиите си не може да посещава Кемп Дейвид. Но като чува, че достъпът на медии в резиденцията не е позволен, алергиите му се оказват излекувани. Същото е и с Барак Обама, или Джордж У. Буш, който прекарва общо повече от година там, далеч от погледите на всички.

Е, на почти всички.

Пустият път пред нас става прав. Но с наближаването на гора от особено високи дървета, слънцето потъва сред върховете им и над нас се спуска дълга сянка. Само за секунди ушите ми замръзват така, че започват да ме болят. Но едва когато поглеждам наляво, се смръзвам наистина.

Забелязвам я веднага — в гората, веднага след първия ред дървета — висока метална ограда. Мрежеста. Боядисана в кафяво, така че се слива с гората.

Удрям спирачки, за да я огледам по-добре. Според Палмиоти три различни огради обграждат сто и осемдесетте акра гора на Кемп Дейвид — плюс охрана от морски пехотинци, охранителите от Парковата служба и, разбира се, Сикрет Сървис. Така че щом виждаме тази първа ограда…

— Близо сме, нали? — питам Палмиоти.

Той не отговаря.

Поглеждам часовника. Остават ни двадесет и пет минути.

Когато се обръщам към Палмиоти, той отново се взира назад в огледалото. Но от начина, по който се смръщват веждите му… Той определено вижда…

Силно почукване по стъклото от моята страна ме кара да подскоча на седалката. Зървам още някого в огледалото за обратно виждане.

Те са зад нас. И от двете ни страни. Само за секунди. Двама мъже в тъмнозелени шуби и еднакви тъмни очила. На емблемите на гърдите им пише „Национална паркова служба“, но никога не съм виждат момчета от парковата служба с пистолети на кръста.

— Мога ли да ви помогна? — пита служителят пред прозореца с тон, в който прозира заплаха. Сваля очилата си и разкрива белезите от акне в основата на носа си.

— Тук сме, за да се видим с президента — казвам.

Той сякаш се ядосва повече. Хвърля поглед към партньора си, после пак към мен.

— Искам да видя документи за самоличност. Веднага.

— Всъщност, полицай, мисля, че трябва да видите само него — казвам и соча седалката на пътника.

До мен Палмиоти се привежда напред, за да може служителят да го огледа добре. Лицето му с белези от акне пребледнява, той отстъпва крачка назад. Ако охранявате Кемп Дейвид или Белия дом, ви карат да запомните снимките на всички важни личности. Дори охранителите на периметъра могат да познаят мъртвия най-добър приятел на президента, когато го видят.

— Настъпи моментът, в който се обаждаш на шефа си — казва Палмиоти.

Служителят кимва и вдига радиостанцията си.