Брад Мелцър
Петият убиец (101)

Глава 100

Осемнадесет години по-рано

Сагамор, Уисконсин

— Може да си ги преместил. Премести ли ги? — прошепна Бийчър, като внимаваше да говори тихо.

Коленичил в къщичката на дървото, Маршъл му отвърна с тревожен поглед и разклати кутията от закуска „Лъки Чармс“. Вътре нямаше нищо. Даже рекламите на сутиени бяха изчезнали.

— Може би някой ги е взел — тросна се Палини.

— Никой не ги е взел — настоя Маршъл, намести си очилата, хвърли се към сгъваемото легло и прокара ръка под матрака. И там нямаше нищо.

— Явно някой ги е взел — каза Палини и из къщичката се разнесе епидемия от стонове.

В тази мързелива съботна сутрин всички те бяха тук по една и съща причина. А сега тази причина бе изчезнала.

— Казах ти, че трябва да сложим ключалка на това място. На бас, че Клаудио се е промъкнал и ги е взел — каза Палини, имайки предвид седмокласника, с когото дори той избягваше да си има работа.

Маршъл хвърли поглед на Бийчър. Клаудио не ги е вземал.

— Момчета, оставете ни за секунда — каза Бийчър на групата. Издърпа Маршъл настрана, притисна го до плексигласовия прозорец на къщичката и му прошепна:

— Какви ги говориш?

— Не крия списанията тук — отвърна Маршъл шепнешком. През нощта, когато всички си отидат, порното се връща в стаята ми.

— В твоята стая? Защо ще…? — Бийчър се спря. — Не ми отговаряй. Не искам да знам.

— Я престани? Постъпвам умно. Тези списания са златни. Не е ли глупаво да ги оставяме тук незащитени? В стаята ми поне са в безопасност.

— Но сега не са в стаята ти?

— Мислех, че са там. Мога да се закълна, че ги занесох там, но когато проверих…

— Дали не ги е взела майка ти?

— Майка ми?

— Не се обиждай, но виждаш каква стана, откакто започна работа в църквата. Като втори пастор е. Ако е намерила порното, мислиш ли наистина, че ще ти позволи да го задържиш?

Бийчър надникна над рамото на Маршъл и видя, че Палини и останалите стават все по-неспокойни.

— Момчета, дайте ни две минути, мисля, че знам къде са — добави Бийчър, излезе от къщичката и започна да се спуска по стъпалата, заковани на дървото.

Маршъл скочи от последното стъпало и хукна след Бийчър.

— Какво ще…?

— Ще проверя пак в стаята ти — каза Бийчър и двамата отвориха мрежестата врата, изтичаха в къщата и се втурнаха нагоре по стълбите.

Както във всяка детска стая, нямаше много за претърсване. Бюро, легло, скрин.

— Казах ти, че не са тук — отговори Маршъл и посегна към енциклопедиите, които изпълваха два рафта от библиотечката в ъгъла. Издърпа няколко енциклопедии от горната лавица и посочи зад томовете. Нищо.

— Виждаш ли? Всичко е изчезнало.

— Там ли ги криеше? Зад енциклопедиите?

— Какво толкова. Поне си използвах енциклопедиите.

— Да, за скривалище.

— При това сигурно. Криех ги зад П. Схващаш ли? Приятели. Получавам.

— Схванах — каза Бийчър и последва след Маршъл, който излезе в коридора. Но ако някой е влизал в стаята ти…

— Момчета, всичко наред ли е? — извика женски глас.

Майката на Маршъл стоеше вляво от тях насред коридора, застлан с износения мокет, по който минаваха две успоредни бразди, оставени от колелата на инвалидна количка. Беше облечена в току-що изгладена черна пола, с бели ръкавици и любимото си лимонено жълто сако. Тоалет за църква, а отскоро и работно облекло.

— Обеща да си останеш вкъщи днес. Събота е — каза Маршъл.

— Само за два-три часа. Колкото да приготвя всичко за утре — обясни тя. — О, и скъпи, трябваше да ти предам нещо. Когато баща ти се върне, иска да отидеш с него до къщата на д-р Полак. Там има гнездо мъртви плъхове на тавана и той се нуждае от теб, за да се качиш горе и да направиш снимки.

Маршъл кимна, а Бийчър го побутна отзад.

— Мамо, преди да тръгнеш — някой да е влизал в моята стая?

— В стаята ти? — попита тя, очевидно объркана.

— Или в къщата? Не знам, може би снощи… или тази сутрин… Някой приятел да е идвал на гости?

Майката на Маршъл започна да почуква с пръст върха на носа си и се замисли.

— Не, никой. Искам да кажа, с изключение на пастор Рийс.

Маршъл застана нащрек.

— Пасторът е бил тук?

— Само за две минути. Мисля, че ти беше в банята. Остави ми черновата на проповедта си, искаше да я погледна.

Бийчър хвърли поглед на приятеля си, на когото не му беше нужно да чува нищо повече.

— Нещо нередно ли казах? — попита майката на Маршъл.

— Не, всичко е страхотно. Благодаря, г-жо Лъск — отговори Бийчър, хвана Маршъл за преднището на ризата и го задърпа надолу по стълбите.

Никой от тях не каза нито дума, докато не стигнаха до кухнята.

— Гадното копеле… Откраднал ми е краденото порно! — изсъска Маршъл.

— По-гадно ми е, че е влизал в стаята ти.

— Плюс това е влизал в стаята ми! Плюс това ми е ровил в нещата! Не е ли достатъчно гадно, че се опитва да изчука майка ми?

— Стига, Марш. Това даже не е смешно.

— Аз не съм глух, Бийчър. Чувам какво говорят хората. Видя ли как беше облечена днес? Колко църковни секретарки получават лични посещения у дома от пастора?

Бийчър не възрази, само отвори мрежестата врата и последва Маршъл в двора. Беше чул същите слухове. Но за първи път през цялото време, прекарано заедно, чуваше Маршъл да засяга темата.

— Същинският въпрос е, щом няма порно, какво ще кажем на тях? — добави Маршъл и махна към Палини и всички останали в къщичката.

— Всъщност, не мисля, че това вече е проблем.

Маршъл проследи погледа на Бийчър, косо нагоре към къщичката на дървото. От този ъгъл, между плексигласовия прозорец и отворената врата на къщичката, можеха да видят вътрешността й. Беше празна. Палини, Маклис, дори Лий Розенбърг. Всички техни новооткрити приятели си бяха отишли.

Очите на Маршъл се разшириха и той започнал да се поклаща, загледан в къщичката, сякаш му се искаше да изпълзи от собственото си тяло.

— Знаеш ли кое е най-тъжното? — каза накрая. — Даже нямах нищо против, че ни използват заради порното. Беше по-добре, отколкото да сме сами.

— Ще се върнат.

— Няма, Бийчър.

— Ще се върнат. Особено, ако ние… ако ние… — думите на Бийчър увиснаха във въздуха, изпълнени с опасна смесица от обещание и отчаяние. — Ами ако пак ги откраднем от него?

— Какво?

Бийчър замълча, а детайлите на плана започнаха да се навързват. След няколко часа, когато пак се замислеше за него, щеше да си каже, че просто е реагирал… че не е искал да вижда приятеля си толкова самотен и съкрушен. Но дори и сега, когато думите напускаха устните му, Бийчър знаеше, че не го прави само заради Маршъл. Бийчър го правеше заради себе си.

— Ако порното е у пастор Рийс… Знаеш къде му е скривалището, нали? Така че, какво ни спира да го измъкнем пак?

— Ами ако ни свари? Ако ни заклещи? И каже на родителите ни?

— Марш, няма да каже на никого. Ти самият го каза — последното нещо, което ще иска някой пастор, е неговото паство да разбере, че крие порно в мазето си. Дори ако знае, че ние сме се промъкнали и сме го взели, не може да направи нищо. Не бяха ли твои тези думи? Не може да направи нищо.

Само по израза на лицето му — и по ускоряващото се поклащане на Маршъл Бийчър разбра, че е на път да се съгласи.

— Ти наистина харесваш порно, нали? — попита Маршъл най-накрая.

— Стига, знаеш, че не става въпрос само за порното. Видя какво направиха тези списания за нас през последните седмици. Бяха… Бяха като пропуск към по-готини версии на самите нас.

— Вече преувеличаваш.

— Нищо не преувеличавам. Ние не сме популярни, Марш. Не сме добри в спорта. Приеми фактите — без тези списания, няма начин Палини и останалите да се върнат. Така че или ще се сдобием пак със списанията, или ще се върнем към стария си живот. И не се обиждай, но аз не искам да се връщам.

Застанал в собствения си заден двор, Маршъл ровеше с крак в калта, привел глава така, че двойната му брадичка ставаше тройна.

— Наистина ли мислиш, че можем да го направим? — попита накрая.

— Изглеждам ли ти уплашен? — отговори Бийчър, вече започващ да изпитва възбуда.

— Говоря сериозно, Бийчър. Може в главата ти да звучи песен от „Джеймс Бонд“, но няма да вляза там сам.

— Може ли поне веднъж да не се тревожиш? Обещавам ти, Марш. Ще бъда там с теб.