Брад Мелцър
Петият убиец (38)

Глава 37

— Съгласен ли си, че нещо не е наред с него? — пита Тот, докато си проправяме път през трафика с бледосиния „Мустанг“.

— Не знам дали не е наред — казвам от седалката на пътника, като продължавам да си мисля за белезите по лицето на Маршъл и за езика му, който изглеждаше като оформен наново с по-светла кожа. Но определено с него се е случило нещо. По-различен е.

— Не, не е просто по-различен, Бийчър. С тази негова работа… За да върши това, което върши… трябва да му липсва онази част от мозъка, която предупреждава да стоиш далече от опасностите. А моят опит сочи, че когато ти липсва тази част, проблемите ти едва започват — казва Тот, завърта волана и засича убито зелен „Рейндж Роувър“, който не прави нищо, освен да спазва ограничението на скоростта. От момента, в който го взех от Архива, не е в настроение.

— Тот, нещо нередно ли съм направил?

— Просто ми отговори: знаеш ли кое е най-лошото от случилото се с Клементин?

— Нали ти казах, въпросът не е в Клементин.

— Не се опитвам да те мъмря, Бийчър. Искам само да се погледнеш отстрани. Защото за мен, от всичко сторено от Клементин, най-лошото е, че тя им показа твоето слабо място. Когато влезе отново в живота ти, тя показа на президента и на всеки друг, че когато става въпрос за стар приятел или за някого, с когото си емоционално обвързан, ти ще пренебрегнеш всякаква логика и разум, дори и пред лицето на фактите, които говорят друго.

— Това не е вярно — казвам и хвърлям един бърз поглед в огледалото за обратно виждане, за да се уверя, че сме сами.

— Бийчър, търсим човек, който убива пастори с маска на Ейбрахам Линкълн и по някаква причина носи карти за игра от XIX век. По-рано днес ти намери в апартамента на твоя приятел Маршъл маска на Линкълн, която — не щеш ли отлично прикрива белезите по лицето му, плюс същите тези карти с липсващо асо пика. Наистина ли трябва да видиш как излиза дим от дулото на пистолета му, за да осъзнаеш какво прави?

— Чувам какво казваш, Тот, но не беше ли ти този, който ме научи, че понякога, дори ако целият свят те убеждава в нещо, трябва да следваш усета си?

— Хммм — отвръща той и краткото изсумтяване ми прозвучава като цяло изречение. Макар че притъмнява, в далечината зървам високи, черни метални порти от дясната ни страна. — Бийчър, някога вглеждал ли си се наистина в хората, които са се опитвали да убият лидерите на страната ни? Експертите ги разделят на две категории: викачи и ловци. Викачите ни плашат, като пращат бележки със закани или се обаждат с бомбени заплахи, но добрата новина е, че рядко следват действия. Те просто искат внимание, така че за тях да викат и да вдигат шум е достатъчно. При ловците е различно. Ловците действат. Те проучват, подготвят се, планират — следват набелязания път към целта. Но най-интересното е, че викачите не се интересуват от лова. А ловците не се интересуват от вдигането на шум. Така че сега, след като прекара известно време с Маршъл, какъв мислиш, че е той?

Мълча, загледан в червените задни светлини на колите пред нас. Но всичко, което виждам, е насилената усмивка на лицето на Маршъл, когато се пошегува за убийството на президента с нож за пържоли.

— Не е случайност, че твоето име е било в джоба му, Бийчър. Не е случайност, че е бил с ръкавици. Сега твоите отпечатъци са по цялата маска на Линкълн. Така че, ако още не си го осъзнал, когато става дума, за каквото и да е убийство, дори и най-калпавите ловци знаят каква е ползата да натопят някой загубеняк.

— Чувам те, Тот. И оценявам предупреждението.

— Мога ли да ти задам един друг въпрос? — прекъсва ме Тот. — Знам, че знам отговора му, но ако Маршъл наистина се опитва да убие президента, сигурен ли си, че си готов да го спреш?

— Моля?

— Само казвам, че всички знаем какво изпитваш към президента Уолъс. И с този втори пастор, който беше застрелян в църквата „Фаундри“… Първо беше Джон Уилкс Бут… сега Чарлз Гито̀… Това вече не е просто единичен акт. Имаме повтарящ се модел с мъртви президенти. Така че, кажи ми, Бийчър — ако този модел продължи и се насочи към сегашния ни президент…

— Кой е казал, че се насочва натам?

— Ти твърдиш, че не е така? Някой току-що пресъздаде най-щателно две покушения — казва той, а гласът му става по-бавен. — И остават само още две убийства на президенти за имитиране. Тъй че. Ако всичко се насочва, накъдето и двамата мислим, че се насочва, и се стигне до нож за пържоли, опрян в гърлото на президента Уолъс, би ли искал наистина да го спреш?

— Щеше ли да ме заяждаш, ако не знаеше отговора?

— Казах, че знам отговора. Само се опитвам да те накарам да внимаваш — казва той, а гласът му е по-сериозен, отколкото някога съм го чувал. — Знам, че президентът е боклук, и аз го мразя точно толкова, колкото и ти, но това правим в Кръга Кулпър, Бийчър. Каквито и да са нашите чувства, ние защитаваме президентството.

— Аз не съм убиец, Тот.

— А аз не казвам, че си. Но трябва да признаеш, че ако Маршъл наистина държи този нож за пържоли, а ти само стоиш и гледаш — момче, това наистина ще значи да убиеш няколко заека с един нож…

За момент оставам така, все още загледан в червените задни светлини пред нас.

— Това ли мислиш за мен наистина? — питам най-накрая.

— Няма значение какво мисля аз. Важното е, че ако се съди по посоката, в която поемат тези убийства, това ще се случи, Бийчър. И когато стане, ти трябва да бъдеш готов с решението си.

Продължавам да мълча, когато той забавя и отбива колата надясно в пустата алея с пилони, на които се веят както държавното, така и военни знамена.

Черните метални порти вече са отворени, разкривайки бронирания павилион на пропуска, където преди една година гъмжеше от въоръжена охрана. Днес пазачът е само един, облечен в камуфлажна униформа и въоръжен само с клипборд. В тревата, вдясно от нас, е поставена табела, която ни приветства с добре дошли във Военния медицински център „Уолтър Рийд“, дом на една от най-известните и уважавани клиники за ветерани в страната.

— Още ли не са я затворили? — питам аз, докато Тот сваля прозореца.

— Болницата е затворена. Преместиха по-голямата част от нея в Бетесда. Но не всичко — той се усмихва кратко на пазача и добавя: — Идваме за среща с Дейл Кастроново. Трябва да сме в списъка.

„Тук не ми харесва“, мисля си, докато караме по улиците без жива душа по тях, които се вият през нещо, приличащо повече на кампус на колеж, отколкото на военна база — много тухлени сгради с колони отпред, много открити зелени площи. Не се мярка никой. Съвсем никой.

— Сигурен ли си въобще, че тук е безопасно?

Тот не отговаря, а аз схващам картинката. Няма значение дали е безопасно. На нас ни трябва онова, което те имат.

Срещу нас се издига пететажна бетонна сграда от 70-те години, с П-образна предна алея. Когато завиваме в алеята, пред сградата се включва лампа и осветява висока и много кльощава жена. Дейл.

Тя отключва входната врата. Облечена е в елегантен пуловер на шотландско каре, изтъркани дънки от края на 80-те, има дебели очила и три химикалки, пъхнати в джоба на панталоните. Мога да разпозная един архивист, когато го видя. Кой би могъл да управлява по-добре частния медицински музей на армията?

— Имаш си истински призрачен град тук, Дейл — казва Тот, когато се измъкваме от колата.

— Ооо, нямате си представа — отвръща Дейл със звънлив смях, който пръска облачета от замръзващия й дъх във въздуха. — Готови ли сте да видите тялото на Ейбрахам Линкълн?