Брад Мелцър
Петият убиец (41)

Глава 40

Навсякъде около нас витрините на музея са покрити с бели чаршафи. Картонени кашони са натрупани като криви кули във всеки ъгъл. Музеят се мести. В средата на залата Тот и аз се взираме, присвили очи, в една от малкото останали непокрити стъклени витрини, подобна на онези, в които държат бижута в универсалните магазини. Но онова, което е в тази, е много по-ценно от диамантите.

Двата кръгли и плоски кадифени диска си имат свои стъклени похлупаци. В центъра на всеки от дисковете лежат малки бели късчета, които приличат на човешки зъби, счупени на две. Има и едно по-голямо парче.

— Ейбрахам Линкълн — шепна.

— Черепът на Ейбрахам Линкълн — пояснява Дейл, показвайки, че е педантична като всеки архивист, и сочи към древните парчета от кости. — Или поне онова, което е останало от него.

— Защо въобще е при вас? — питам, неспособен да отместя поглед.

— Това ни е работата — казва Дейл доста наперено и прекарва пръсти по лентата с надпис „Деф Лепард“, на която виси от врата й нейната карта за самоличност. Докато я върти, забелязвам, че зад картата са натъпкани цяла пачка билети за концерти. Няма да питам защо. — Още от 1862 г., когато ни основават като Военен медицински музей, нашата задача е да документираме въздействието на войната върху човешкото тяло. Затова в „Смитсониън“ се изпращат всички културни експонати. А при нас се изпращат всички части на човешкото тяло, включително парчетата от Ейбрахам Линкълн.

— И ризата с кръвта му по нея. И куршумът — казвам развълнувано и минавам от витрина на витрина. Докато чета бързо надписите, няма как да не си помисля, че изложбата би била подредена по-добре, ако започваше с…

Ето го. Последният експонат в последната витрина — малкият сребрист метален куршум, приличаш на смачкано оловно късче дъвка.

Куршумът, убил Ейбрахам Линкълн.

— Тот, трябва да видиш това.

Той е останал назад до отворените врати към изложбата.

— Трябва ли да ги затворя? — извиква.

— Няма значение — казва Дейл и махва с ръка. — Само ние сме тук.

Тръгва след мен и ми сочи куршума.

Затаявам дъх, докато чета описанието. „Този ръчно изработен оловен куршум, изстрелян от пистолет «Филаделфия Деринджър», бе отстранен от мозъка на Линкълн по време на аутопсията, извършена от д-р Едуард Къртис.“

Дейл не казва нито дума. Думите на д-р Къртис се четат на ламиниран лист точно под куршума, в писмо, което е написал на майка си. Той обяснява, че когато вадели мозъка на Линкълн, за да открият куршума, той тъкмо вдигал мозъка от черепа. „Когато изведнъж куршумът се промуши между пръстите ми и падна, като наруши тържествената тишина в помещението с изтракването си в празната тавичка, поставена отдолу. Там остана да лежи върху белия порцелан, малка тъмна топчица, не по-голяма от връхчето на пръста ми — безжизнена, неподвижна и безвредна, но станала причината за такива огромни промени в световната история, които може би никога няма да осъзнаем“.

Все още сдържам дъха си. От лявата ми страна Дейл вече не си играе с лентата си. Дори и днес няма начин да разберем всички промени в историята, настъпили в резултат от действията на Джон Уилкс Бут през онзи ден. Но ми се струва, че онзи, който сега убива пастори, ако наистина се е насочил към настоящия президент, има своя собствена идея по въпроса.

— Разкажи ми за маската на Линкълн — казвам като най-накрая нарушавам тишината.

Дейл ни насочва наляво, дръпва покривалото в цвят „яйчена черупка“ и разкрива още една стъклена музейна витрина. Този път празна.

— Дойдох преди две седмици и — хоп — беше изчезнала. — Дейл грабва от близката витрина папка с документи, отваря я и изважда цветна снимка на онова, което е съдържала витрината гипсова маска. Няма как да се сбърка чия е — острия нос, високите скули — макар и да е от гипс, всички познаваме Ейбрахам Линкълн. Но за разлика от маската в апартамента на Маршъл, на тази от снимката има гипс и върху очите. В онази на Маршъл бяха изрязани. Така че да може да се вижда през нея. Още по-важно, тази е пожълтяла и стара. Маската при Маршъл беше новичка и бяла.

— Изглежда ли ти позната? — пита Тот, докато обмислям казаното от Маршъл. Как уж намерил маската в кофа за боклук на няколко пресечки от престъплението.

— Дейл, ако някой е откраднал маската, колко трудно би било да се направи друг калъп от нея? — добавя Тот, който вече се е досетил какво си мисля.

— Явно такава е била целта. След като вече имало калъп, хората са можели да го използват, за да правят бюстове на президента, без да се налага да го притесняват. Дори са го използвали, за да направят голямата статуя в Мемориала на Линкълн. Странното е, че нашата е просто копие на оригинала.

— Значи твърдиш, че тази маска дори не е най-ценното нещо тук? — прекъсва я Тот с тон, който ми подсказва, че вече знае отговора.

— Точно така… еее, да… точно това искам да кажа! — настоява Дейл малко прекалено ентусиазирано и намества очилата си. — Парченцата от костите на Линкълн и куршумът, който го е убил, тези неща са безценни. Но да вземеш копие на гипсовата маска и няколко случайни късчета от Бут. Какъв е въобще…?

— Бут? — избъбрям. — Искаш да кажеш Джон Уилкс Бут?

Дейл поглежда Тот, после пак мен.

— Тогава, през 1860 г. — обяснява тя — са ни изпратили всички.

— Значи сте имали фрагменти от Джон Уилкс Бут — казва Тот престорено развълнуван. — И те също са откраднати?

Тот не е глупав. Знаел е за маската на Линкълн и за фрагментите от Бут дълго преди да дойдем тук. Но да скрие от мен за Бут… да го запази… Познавам Тот от първия си ден в Архива. В Кръга Кулпър оставих живота си в ръцете му. Защо му е да лъже за…?

Той ми хвърля поглед и се досещам.

Маршъл.

В ресторанта се притесняваше, че ще кажа на Маршъл.

„Грешиш“ казвам му само с един мръсен поглед.

„Няма значение“ — отговаря ми със своята гримаса.

Но има. Доверието винаги има значение.

— Можем ли да го видим? — пита Тот и прави знак на Дейл да ни води.

— Разбира се — казва тя и когато ни повежда към последните останали фрагменти от тялото на Джон Уилкс Бут, лентата й с „Деф Лепард“ се усуква.