Брад Мелцър
Петият убиец (85)

Глава 84

— Чес, той ще убие Уолъс в Кемп Дейвид!

— Бийчър, трябва да ме изслушаш — настоява роботизираният глас на Честния измамник в телефона ми.

— Не, ти не разбираш — казвам и използвам мобилния си телефон, за да снимам асото спатия, което плува в пластмасовата кутия. — Рицаря…

— Искаш да кажеш Маршъл.

— Престани да го повтаряш… Не знаеш дали е той.

— Знам го. Точно както и Тот го знаеше. Всъщност, единственият човек, който изглежда не го знае, си ти.

Ръката ми затреперва точно когато камерата прави щрак и снимката на картата за игра се размазва. Само при споменаването на името на Тот целия изтръпвам. Господи, ако той не е добре…

— Разбирам те, Бийчър, каквото и да си сторил на Маршъл преди години… каквото и да е станало… не искаш това да бъде старият ти приятел. Но е време да бъдем реалисти. След всичко, което се случи…

— Тот се случи! И Кемп Дейвид се случва! Открих съобщението!

— Аз също — отвръща Чес. — Ще натиснат спусъка по обед. Камерата на мобилния ми телефон изщраква пак и правя нова снимка.

— За какво говориш? — питам.

— Това е часът на убийството. В дванайсет.

— Не разбирам. Как успя да…?

— Неговите медицински доклади. Проучвах онези видеоклипове с котенца, които Нико гледа в Ютюб. Сестрите пишат доклади за пациентите след всяка смяна, а тези доклади се подават онлайн, което означава…

— Хакнал си докладите.

— Използват стеганография. Знаеш ли какво е това?

— Скрити текстове.

— Точно така. Но знаеш ли какво в днешния свят е още по-трудно да се проследи от скритите текстове? Скритото видео. Само си помисли — за да се засекат имейлите, които си разменят терористите, нашето правителство проследява определени думи в интернет: Бомба. Материали за бомба. Как да си направим бомба. АНС разполага с най-добрия софтуер в света за проследяване на думи. Но във видеото няма думи, които да се проследят.

— Не могат ли да видят какво има във видеото?

— А, сега вече си по-близо. Знаеш ли кой е Майк Макконъл?

— Ръководеше АНС. После беше директор на националното разузнаване.

— Точно така. По време на Пустинна буря Макконъл бил толкова зает, че дъщеря му все казвала: „Виждам те само по телевизията, трябва да ми кажеш, че ме обичаш, по време някоя от пресконференциите ти“. Макконъл отговарял, че не може. Тогава дъщерята му казала да постъпи като Карол Бърнет в нейното шоу: „Дръпни меката част на ухото си, така Бърнет тайно е показвала на баба си, че я обича“. И Макконъл започнат да го прави. По време на пресконференции… в предаването „60 минути“… по време на Пустинна буря и през цялата си кариера си подръпвал ухото, а дъщеря му получавала тайното послание. Единственото послание, което и най-добрият софтуер на АНС не може да разбие.

— Значи, трябва да направим същото с Нико?

— Проверих другите видеоклипове, които Нико е гледал, и ако отбелязаното в докладите време е точно, Нико си е пускат видео с коте на име Сладурчето Лестър, преди да бъде убит втория пастор.

— Сладурчето Лестър?

— Знам, че е глупаво име, Бийчър. Но докато котето се търкаля напред-назад, на задния план във видеото стопанинът му потропва с крак по килима точно девет пъти… после бързо потропва с пета двайсет и пет пъти.

— Вторият пастор беше прострелян точно в 9:25 часа.

— А на вчерашното видео кракът му потропва само девет пъти.

— Девет часа — казвам и си припомням часа на стрелбата в болницата тази сутрин. Стомахът ми пак се свива, когато поглеждам асото спатия с думите Кемп Дейвид на него. — Чес, намерил си друг видеоклип, нали?

— Качен е преди двадесет минути. Този път собственикът на котето тропа с крак дванадесет пъти, Бийчър. Днес по пладне. А когато проверих пак официалния график на президента да, променили са го след стрелбата — точно по това време, Уолъс е трябвало да излезе с дъщеря си от…

— Кафе „Милано“ — казвам, като си мисля, че това е ресторантът, където заварих Маршъл да дебне вчера. Онзи, където той каза, че ще пререже гърлото на президента с ножа за пържоли.

— Знам, че разбираш. Бийчър. Затова Маршъл е бил в ресторанта. Подбирал е най-добрия ъгъл, за да вкара куршум в мозъка на президента. Единственият въпрос сега, след като графикът е променен, е дали президентът ще иде в ресторанта…

— Кемп Дейвид — избъбрям. — Отвеждат президента в Кемп Дейвид.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм — отговарям, докато пак чета думите на картата за игра и си представям тънката усмивчица на лицето на Маршъл. Усмивчица на човек, който знае нещо. Усмивка, която ме кара да се замисля, дати, още откакто всичко започна, това не е било мястото, където Маршъл е планирал то да завърши. Вдигни достатъчно голяма тревога, тогава винаги изпращат президента в Кемп Дейвид.

Поглеждам телефона си, за да проверя часа. Наближава десет. Остават само два часа.

— Чес, ако това е вярно — трябва да кажем на хората!

— На кои хора? Тот е в болницата.

— Тогава се обади на другите агенти! Обади се на всеки член на Кръга Кулпър, когото можеш да намериш!

При тези думи Честния измамник замълчала.

— Какво? Какво не е наред? — питам.

— Бийчър, колко мислиш са членовете на Кръга Кулпър?

— Не знам. Много.

— Колко според теб е много?

— Петдесет?

Той не отговаря.

— По-малко от петдесет? — питам.

Отново не реагира.

— По-малко от четиридесет? — добавям.

— Какво ти е казал Тот? — пита Чес, а роботизираният му глас е по-провлечен от всякога.

— Чес, не е смешно. Колко членове има?

В телефона се чува силно прищракване, както при изключване на радио. Вместо роботизирания глас на Чес, женски глас — на възрастна жена — произнася:

— Бийчър, казвам се Грейс Бентам. Трябва да се махнеш от къщата си.

— К-какво…? Кой, по дяволите, е това?

— Аз съм Чес — отвръща старата жена и осъзнавам, че чувам истинския глас на Честния измамник. — Казвам се Грейс. Опитвам се да ти спася живота.