Брад Мелцър
Петият убиец (49)

Глава 48

— О, моля те. Сега пък пренаписваш историята — казва Тот леко ядосано, завърта волана и „Мустангът“ се разтърсва и изскача пак на 16-а улица.

— За какво говориш? — питам, а „Уолтър Рийд“ избледнява зад нас. — Видя какво открихме — тайнствената карта в театър „Форд“, плюс липсващото асо пика, а сега и това асо каро.

— Не, Бийчър, открихме, че някой убива пастори и имитира най-известните президентски убийци. Което е достатъчно объркващо. А ти сега твърдиш, въпреки че всеки учебник по история на тази планета казва друго, че по някакъв начин всички тези убийци са какво? Заговорничили заедно в продължение на сто и петдесет години?

— От колко време съществува Кръга Кулпър, Тот? Двеста години? Двеста и петдесет? Искаш да ми кажеш, че Джордж Вашингтон е могъл да го създаде, но Рицарите на Златния кръг…

— Рицарите на Златния кръг са групичка расисти от Гражданската война…

— … Които изведнъж изчезват точно когато Джон Уилкс Бут пуска куршум в тила на Линкълн!

— Знам как е станало, Бийчър, и знам също как всеки вманиачен по конспирациите в света обича да твърди, че истинските мотиви на рицарите са потънали вдън земя заедно с тях, но ти казвам: Рицарите на Златния кръг не съществуват днес.

— Откъде знаеш?

Тот облизва устните си и изведнъж се умълчава.

— Тот, просто ми кажи.

Стиснал волана сякаш ще го удуши, той извръща към мен млечното си сляпо око.

— Знам, защото вече воювахме с тях. Преди години. И ги победихме.

— Какво говориш?

— Ние, Кръга Кулпър, ги победихме. Преди години. Последният път, когато чух да се споменават Рицарите беше… той замълчава — когато ме вербуваха за първи път — отново спира. — Говорим за преди почти петдесет години, когато Кърмит…

— Кърмит?

— Кърмит — казва Тот, а гласът му потреперва. — Кърмит беше за мен това, което аз се надявам да бъда за теб.

Когато завиваме по кръговото движение на Колсвил роуд и се насочваме към „Бейтуей“, инерцията ме притиска към пътническата врата. Взирам се в него и преценявам…

— Не ми се цупи, Бийчър. Само казвам, че когато бях по-млад и Кърмит ме въвеждаше, като всеки родител той не говореше за много неща пред мен. Но това не означава, че не надавах ухо. А тогава те постоянно си шушукаха — както оцелелите от Холокоста си шушукат за концентрационните лагери — за ужасите, сполетели Рицарите на Златния кръг.

— Разбра ли въобще какво се е случило?

Знам какво се е случило: спечелихме. Ние ги победихме. Каквото и да са замисляли — а мога да ти кажа, че то не е имало нищо общо с Джон Уилкс Бут или древни карти за игра. Кърмит даде да се разбере нещо абсолютно ясно. Ние ги стъпкахме. Така че шансовете внезапно да се върнат, да са отговорни за убийствата на тези религиозни водачи или дори да си проправят път към действащия президент…

— Чуваш ли се въобще какво говориш? Ти си член на тайна група, която съществува през последните два века, а ми казваш, че няма начин друга тайна група да успее да направи същото?

Тот дава газ, „Мустангът“ подскача и ускорява по магистралата.

— Бийчър, нали знаеш, че всяко семейство понякога преживява не най-добрите си времена?

— Може ли просто да ми спестиш метафората и да обясниш какво всъщност се опитваш да кажеш?

Той прави пауза, а след това продължава:

— Трябва да разбереш — Кръга Кулпър, при цялата си секретност, не е по-различен от всяка друга нелегална група. Ние сме съставени от хора. И по тази причина самият Кръг винаги развива своя собствена индивидуалност, особено в зависимост от това кой го ръководи.

— Искаш да кажеш, че тогава е командвал някой лош?

— Не лош. Агресивен. Склонен към изпреварващи действия. В подходяща ситуация, това все още е добре. По онова време ни беше необходимо точно това. Така че, когато се стигна до Рицарите и до всеки забъркан с тях… до всички свързани с… — гласът му затихна до онзи тон, който ще чуете само на погребения. — Кръга Кулпър ги проследи, излови и изби. Като кучета.

След тези думи завърта волана и излиза от магистралата при „Роквил Пайк“. В този час пътищата са по-спокойни и не чак толкова пренаселени. Но това не ни носи нито частица спокойствие.

— Никога ли не се опита да разбереш защо?

— Естествено, че се опитах да разбера защо. Но то е като да се опитваш да разбереш дали дядо ти е изневерявал на баба ти. Както казах, има някои неща, за които само възрастните говорят. А аз бях дете.

— Това не означава…

— Означава, Бийчър. С тях е свършено. Рицарите са свършени.

— Продължаваш да го повтаряш, но само не забравяй, че стига една откачена хлебарка да се измъкне на свобода.

— Съгласен съм. Ето защо е наша работа да я намерим. Независимо дали става дума за Маршъл или за някого другиго — казва той, докато навлизаме в жилищните предградия на Мериленд.

— Чувам те, Тот. Но след всичко, което току-що видяхме в „Уолтър Рийд“, плюс начина, по който убиецът педантично пресъздава тези престъпления…

— Не е толкова педантичен. Да не забравяме, че пасторът, когото простреля днес, не умря. Той оцеля.

— Тогава може би е още по-голям перфекционист, отколкото си мислим — възразявам.

Не е нужно да обяснявам. Тот знае, че когато прострелват президента Гарфийлд преди години, той е можел да оцелее. Убива го медицинската небрежност на д-р Уилард Блис, бръкнал с нестерилизиран и пръсти в раната, което довежда до заразяване на кръвта.

— И, Тот, не е ли стоял същият д-р Блис и до смъртния одър на Линкълн? Доста любопитна историческа случайност.

Без да отговори, Тот завива към моята пресечка и спира пред входа. Той знае, че при всяка смърт на президент витаят приказки за по-голям заговор.

Блъсвам вратата на колата, вземам кафявата си кожена чанта, излизам на студа и поглеждам назад към Тот.

— Мога ли да ти задам един последен въпрос?

— Искаш да знаеш кой ръководи Кръга Кулпър сега.

— Не. Добре де… Да, но…

— Минали са само два месеца, Бийчър. Дай им време.

— Аз бих… но… — поглеждам към черното небе, после пак към колата. — Само ми кажи, нали спомена преди колко агресивен бил Кръга Кулпър някога, как шефът предпочитал изпреварващите действия и преследвал всички до дупка… — взирам се в Тот, а под лунната светлина синьото му око проблясва като мълния. — Тот, сигурен ли си, че Кръга Кулпър са добрите момчета?

Устните му се извиват в усмивка, от която магьосническата му брадичка щръква.

— Бийчър, нямаше да участвам, ако не бяхме. Но нека да ти напомня: погледнеш ли историята, виждаш, че никой не може да бъде винаги добро момче.

Той сваля крака си от спирачката, надявайки се, че ще затворя вратата. Аз я сграбчвам, отказвам да го пусна. До преди два месеца държах на бюрото си в работата месингов вечен календар с хартиени ролки и вграден часовник. Но когато се случи всичко онова с Клементин и Тот ме покани в Кръга Кулпър, той ми каза, че човек има избор — може да живее живота си по часовник, а може и да го насочва с компас. На следващия ден купих един антикварен компас с термометър „Уоткинс и Хил“ от края на XVIII век. Сега той стои на бюрото ми.

— Не, Тот. Ние трябва да бъдем добрите момчета. Аз трябва да бъда. Винаги.

Брадичката му се вирва още по-високо.

— Знам, Бийчър. Затова те избрах.

Като дава пълна газ „Мустангът“ изчезва по уличката и оставя след себе си вихрушка от изгорели газове, която се разтваря в нощния въздух.

Мислите ми се завихрят също толкова бързо, докато ровя за ключовете и се изкачвам по стълбите към моята къща. Но завихрянето секва, когато забелязвам, че входната врата вече е отключена.

Побутвам я внимателно и тя се отваря по-широко. Светлините във всекидневната са включени. И подобно на трите мечки, прибиращи се от разходка в гората, виждам жена с къси златисти кичури да седи в моето дълбоко кресло.

Последния път, когато я видях, косата й беше черна. Сребърните пръстени на палците и кутретата й ги няма. Също и причудливата дървена гривна, която носеше преди.

Но познавам тези червеникавокафяви очи, откакто бях на дванадесет години.

— Знам, че искаш да ме убиеш — казва Клементин, вдигнала длани срещу мен в знак на желание за мир. — Но преди да кажеш нещо, Бийчър, знам какво се е случило с баща ти.