Брад Мелцър
Петият убиец (51)

Глава 50

Болница „Света Елизабет“

Вашингтон, окръг Колумбия

— Ябълка или портокал, Джеръм? — извика Рупърт почти час по-късно, когато вкара количката със сокове в стаята на стареца. Той от почти две години не беше отвърнал нито веднъж на поздрава, а още по-малко бе отговорил ябълка или портокал. Тази нощ беше първата на Джеръм в новата сграда.

— Чух, че тази вечер сокът от портокал е по-добър. Без късчета, без лед — добави Рупърт.

Но както винаги Джеръм дори не го погледна. Беше се втренчил в единствения раздел от вестника, който четеше понякога — цветните рекламни приложения.

— Спи дълбоко, Джеръм. И не забравяй, че сестра ти те обича каза Рупърт, като изпълняваше обещанието, което беше дал на близките му.

Естествено, всяко семейство поставяше специални изисквания, но Рупърт не можеше да удовлетвори всички, нито пък повечето от тях. Но в очите му сестрите бяха нещо различно.

Собствената му сестра беше единствената, помогнала му да преживее трудното детство в Балтимор. И до ден-днешен, сестра му беше единствената причина Рупърт винаги да иска да го разпределят на етажа с НПН. С допълнителното заплащане за работата с Нико и другите НПН, Рупърт осигуряваше възможността племенникът му — синът на сестра му — да продължи да посещава частното училище за глухи, което наскоро разведената му сестра никога не би могла да си позволи без него.

Струваше ли си?

Племенникът му току-що беше получил покана от университета в Северна Каролина. Заради шаха. Тиха игра.

Дори и Нико не можеше да вгорчи такава новина.

— Почти свърши, а? — попита сестрата с тъжните очи от сестринския пункт в края на коридора.

Рупърт вдигна пръст и обърна количката за сок в късия ярко осветен нов коридор. Вдясно бе последната му спирка за доставка, стаята с надпис Нико А..

Той спря за момент и се замисли дали да не лиши Нико от сок задето беше причинил на Карина такива неприятности. Но Рупърт знаеше, че когато става дума за Нико, без значение колко досаден е бил, никога нямаше нищо лично.

Нико беше болен. Нико беше объркан. Наистина, бяха стигнали до положението вече да не разговаря с мъртвата Първа дама. Но това не означаваше, че е излекуван.

Най-важното, Рупърт знаеше, че ако не му даде сок тази вечер, утре ще се разправя със съвсем различно главоболие.

— Чук-чук. Ябълковите и портокаловите напитки пристигат! — обяви Рупърт и бутна с количката за сок вратата, която се отвори. — Кой иска подсладена!?

— … Мислех, че ще си я искаш — казваше д-р Гослинг, застанал до главата на леглото, и подаваше нещо на Нико.

Д-р Гослинг се обърна при звука. Нико просто си седеше там, в леглото. И вече се беше втренчил към вратата. Сякаш знаеше, че Рупърт идва.

— С-съжалявам — каза Рупърт. — Не знаех, че сте…

— Няма нищо… няма нищо… няма нищо — каза д-р Гослинг като пусна широка усмивка и блесна със закривените си ярко бели зъби. — Само проверявам нашия любим обитател. Трябваше да се уверя, че през първата му нощ всичко е наред, нали?

Рупърт кимна и неволно отстъпи. В ръцете на Нико видя онова, което му беше дал д-р Гослинг. Подвързана с кожа книга. Книгата на Нико.

Беше я оставил в ЦТУ, в тоалетната — каза Гослинг, все още усмихнат. — Просто си помислих, че ще си я иска.

— Много мило от ваша страна — каза Рупърт, загледан в кожената книга. Кафявата кожа беше същата, същото бе и заглавието: „Поглед назад“. Но когато Рупърт я видя по-рано, разделителят, пъхнат в нея, беше десетка пика. Спомняше си как си помисли, че пиките са някак си зловещи. А сега разделителят беше десетка каро.

— Носиш ли ми ябълков сок? — попита Нико.

Рупърт кимна и го подаде на Нико.

— Ябълковият е по-хубав от портокаловия — допълни Нико. Рупърт продължи да кима, а д-р Гослинг се засмя.

— Наистина трябва да го оставим да си почине — каза д-р Гослинг, положи твърда ръка върху количката за сок и побутна Рупърт обратно към вратата.

Рупърт издърпа количката обратно в коридора, а д-р Гослинг затвори вратата след тях. Докато я затваряше, Рупърт видя, че Нико се е загледал в скута си. Не можеше да определи дали се взира в книгата или в сока. Но нямаше как да сбърка мрачната му призрачна усмивка. Нико определено беше доволен от нещо.

— Той се справя добре, не мислиш ли? — попита д-р Гослинг, докато двамата се връщаха към сестринската стая.

Когато вратата се затвори зад двамата мъже, Нико остана с наведена глава, съсредоточен върху тишината, която се бе завърнала в стаята му.

Той се справя добре, не мислиш ли?, попита д-р Гослинг в коридора.

За всеки друг щеше да е прекалено трудно да го чуе. Но слухът на Нико бе по-остър от средното. Чуваше онова, което другите не можеха. А също виждаше.

— Не ти харесва да пренебрегват мен, нали? — попита мъртвата Първа дама, застанала в ъгъла на стаята.

— Шшшт — прошепна Нико, все още съсредоточен върху Рупърт и д-р Гослинг.

— Нико, знаеш ли въобще какъв късмет имаш? — попита Първата дама. Похарчили са толкова пари за тази сграда, а вратите пак не са достатъчно дебели, за да спрат звука.

Нико кимна. Това щеше да бъде от полза.

— Хубаво е да знаеш, че някой идва.

— Разбира се — каза Първата дама. — А още по-добре е да знаеш, че ще гръмне, още преди да гръмне.

Без да отпие от ябълковия сок Нико погледна надолу към кожената книга, която беше оставил умишлено в тоалетната на долния етаж. Прелисти я до разделителя карта за игра: десетка каро на страница 127. Под нея имаше още една карта. Нова карта. Асо купа.

Съобщението бе получено. Третият Рицар беше на път.