Брад Мелцър
Петият убиец (57)

Глава 56

— Бих казал XVIII век, ако си падах по догадките — заяви Диаманта.

Здравото око на Тот се присви.

— Дениъл, не го прави. Ти никога не налучкваш.

— Така е. Но и никога не съм казвал, че сега налучквам подразни го Диаманта, размаха цветните фотокопия на стари карти за игра и ги хвърли върху близката светлинна маса.

Тот не се впечатляваше от изреченото. Важното беше, че когато в Архива трябваше ръчно да се възстановят оръфаните ръбове на оригиналната Декларация за правата, Дениъл бе единственият човек, на когото можеше да се довери работата. В света на консервацията на документи нямаше по-печен от Диаманта.

— Бих ги датирал някъде през 70-те, може би, години на XVIII век — добави Диаманта. — Но ако имахте самите карти или поне липсващото асо пика…

— Какво му е толкова важното на асо пика?

— Там майсторите на карти са подписвали произведението си. Спомни си картите, с които си играл като дете. На асото пика е било името на компанията: US Playing Card Company, или фигурката на човек върху стар велосипед, или който там ги е произвел. През осемнайсети и деветнайсети век печатарят също се е подписвал там. В зависимост от годината, обаче, тези карти тук може дори да са от… Хмммм.

Диаманта се завъртя на пети и тръгна към ъгъла на стаята, към няколкото шкафа за карти и стелажи. Спря пред един, на който имаше два стереоскопични микроскопа и комплект инструменти и четки, всичките наредени по размери, разбира се.

— Между другото, тя каза „да“ — добави Диаманта и издърпа долното чекмедже на шкафа. Тот знаеше кого има предвид. Единствената, която Диаманта обичаше повече от старите артефакти — колежката на Тот. Рина.

— Излизаме на среща. Истинска. Следващия вторник вечерта.

— Във вторник вечерта? — попита Тот. — Вечерите във вторник не са за срещи.

— Това е среща. Не знам какво си й казал, но е подействало. Задължен съм много на теб и Бийчър.

Тот не беше казал и дума на Рина. Нито пък Бийчър. Но в света на Архива, където шантавата любов между библиотекари се срещаше много по-често, отколкото хората си мислеха (Ти си падаш по стари книги? И аз си падам по стари книги! Да излезем на среща!), Тот никога не би застанал на пътя й.

— Как мислиш, къде да я заведа? — попита Диаманта. — Винените барове още ли се смятат за готини?

— Дениъл, ако обичаш, можем ли да се съсредоточим тук? Казваше за асото пика, че…

— Разбира се, разбира се — каза Диаманта, коленичи пред отвореното долно чекмедже на шкафа и се зарови в закачените папки. Отвори една в дъното и започна да тършува в нея. Тот видя какво имаше вътре. Беше претъпкана с…

— Карти за игра? Има ли нещо, с което да не си се презапасил?

— Майтапиш ли се? Пазя тук и лявата обувка на Томас Джеферсън. Ако я обуеш и ти е по мярка, ще станеш президент.

— Дениъл…

— Картите за игра. Добре. Както и да е, повечето от тези са от изложбата на карти, която направихме преди няколко години… когато Бил Клинтън играеше на „Купи“ през цялото време. Оказва се, че той не е бил единственият играч на карти. През Втората световна война правителството е използвало карти за игра, за да изпраща тайни упътвания и съобщения на нашите военнопленници в Германия, тъй като картите били едни от малкото вещи, които врагът им позволявал да притежават. Ако акцизната марка върху опаковката била залепена накриво, това означавало, че колодата е подправена. Нашите войници накисвали тези карти във вода, разлепвали ги и откривали тайни упътвания, които им помагали да избягат — каза той и извади разлепена деветка спатия. — Всъщност години по-късно, във Виетнам…

— Дениъл, знам, че картите за игра са били използвани в хода на историята. Какво общо има това с асото, което търся?

Все още коленичил пред шкафа за документи. Диаманта замълча и се вгледа в Тот.

— Тот, нали знаеш, никога не съм против да ви помогна, особено в тези случаи, за които знам, че не можеш да споделиш. Но недей да ми говориш, сякаш съм някакво хлапе лаборант.

Тот си пое дълбоко дъх, загледан в разлепената деветка спатия.

— Извинявай, Дениъл. Аз само… Денят беше тежък.

— Пак ли като преди? Вие двамата с Бийчър… Друг убиец ли преследвате?

Тот не отговори. Познаваше Диаманта от години, дори от десетилетия. Но никога не говореше открито за Кръга Кулпър. Или за истинската история на Кръга и всички неща, които не споделяше дори с Бийчър. Както винаги, обаче, Диаманта никога не пропускаше никоя подробност.

— Тот, ако си в опасност, мога да ти помогна.

Тот се втренчи в него.

— Извинявай, тъкмо щеше да кажеш нещо. За липсващото ми асо пика…?

Диаманта поклати глава, разбрал, че няма смисъл да спори.

— Знаеш ли, Тот, заради такива като теб хората не обичат старците.

— Имаш ли информацията, или не, Дениъл?

Диаманта бръкна най-отзад в папката и извади последния предмет — единична стара карта за игра в прозрачно пликче. Имаше остри ъгли, а не модерните заоблени. Но онова, което правеше опърпаното асо пика толкова запомнящо се, беше познатият символ върху него: рисунката на американски орел с разперени крила и сведена глава.

Гърдите на Тот се стегнаха, докато оглеждаше изображението. Беше същият орел като в колодата стари карти, които бяха открили у Маршъл. Орелът от татуировката на Гито̀. И орелът, символ на Рицарите на Златния кръг, група, за която наставникът на Тот се бе заклел, че вече не съществува.

— Както казват фокусниците добави ухилен Диаманта. — Това ли е твоята карта?