Брад Мелцър
Петият убиец (105)

Глава 104

Осем минути по-рано

Скоро всички те щяха да пищят.

Винаги се започваше с писъци — после идваха тичането и суетенето, последвани от неизбежното паническо бягство, което Сикрет Сървис нямаше начин да овладее.

Но точно сега, когато тежката бронирана врата на джипа му се отвори и леката снежна мъгла нахлу в колата, президентът Орсън Уолъс излезе широко усмихнат.

Доброто му настроение нямаше нищо общо със сегашното му местоположение или с факта, че според всички той все още беше в Кемп Дейвид. Имаше общо с това с кого беше.

Следваше го единадесетгодишната му дъщеря Ванеса, която подаде глава от джипа и се огледа инстинктивно. Колата им беше спряла край пътя откъм вашингтонската страна на Мемориъл Бридж. Но за нейна изненада, не ги очакваше тълпа, никой не аплодираше, не бляскаха светкавици на мобилни телефони. Бяха използвали същия трик при изненадващото посещение на Обама в Ирак на Коледа… и за да вмъкнат президента Буш на вечерната репетиция преди сватбата на дъщеря му. Вместо кортеж, даваха на президента чифт дънки, кожено яке, каквото никога не би носил, и черна бейзболна шапка без надпис — после го качваха в джип, който никой не би погледнал два пъти.

По-далеч вляво, под едно дърво на тревата беше спряла линейка, а зад друго се криеше черен микробус. Сикрет Сървис бяха разположили предварително някои ресурси, но всички бяха достатъчно далеч и бащата и дъщерята разполагаха с нещо, което никога не успяваха да получат: тишина и спокойствие.

— Ще бъдем само ние — беше обещал Уолъс и целта наистина беше такава.

Президентът беше решен да не пропуска този ден. Беше пропуснал вече толкова много. Не големите, разбира се. Рождените дни на Неси, дипломирането в началното училище, дори пролетният клавирен рецитал — беше лесно те да бъдат запазени в календара му. По малките, всекидневните събития като Нощта на изкуствата в пети клас или мача по софтбол, където й дадоха шанс да играе като питчър и тя извади двама хитъри! — тези дни не можеха да се върнат никога.

Когато Уолъс зае поста, чу разни истории — как Челси Клинтън се научила да кара кола с нейните агенти от Сикрет Сървис във военновъздушната база „Андрюс“. Уолъс се закле, че ще се справи по-добре. Но както разбра още през първите дни на работното си място, ако искаш да бъдеш лидер на свободния свят, понякога екскурзиите на петокласниците трябва да минават без теб.

Но невинаги.

— Е, вълнуваш ли се? — попита президентът, като се опитваше да не звучи толкова като собствения си свръх ентусиазиран баща.

Неси не отговори, само му хвърли онзи поглед на невръстна дъщеря, от който не може да те предпази дори и Сикрет Сървис. Но все пак, когато Уолъс подаде ръка, за да й помогне да излезе от джипа, Неси се пресегна, хвана дланта на баща си и я задържа в своята.

Само след няколко минути Неси щеше да ридае неудържимо, докато агентът от Сикрет Сървис я носеше, притиснал я до гърлите си. Но точно сега, докато вървяха ръка за ръка — нейните тънки пръсти преплетени с неговите — Денят на президента не би могъл да стане по-добър.

— Сър… госпожице Неси, насам, моля извика Ей Джей и ги насочи към тясната пътека, която минаваше през обширното, покрито със сняг пространство зад паметника на Линкълн.

— Изгледът не е толкова хубав, колкото отпред, нали? — попита Уолъс.

— Тук отзад ми харесва повече — каза дъщеря му, загледана към огромните симетрични колони, подредени на гърба на мемориала. — По-спокойно е, сякаш сме само ние.

Ммм изрази президентът без думи обхваналата го чиста радост просто да бъде сам с дъщеря си. Или поне толкова сам, колкото можеше да бъде един президент. Пред тях цивилен агент от Сикрет Сървис и облечен по подобен начин военен помощник — и двамата с бейзболни шапки без надписи — вървяха най-малко на двадесет метра напред, така че да не изглеждат като телохранители. Зад тях. Ей Джей пазеше тила на подобно разстояние. За цели две минути, под падащия сняг, бащата и дъщерята бяха просто двама туристи, разглеждащи столицата на страната. Когато наближиха гърба на монумента. Ей Джей прошепна нещо в микрофона на китката си. Президентът не можа да се удържи и погледна през рамо. Ей Джей му кимна многозначително.

Уолъс знаеше какво означава това: Палмиоти беше сложил мръвката в капана за мечки, който най-сетне беше щракнат. Имаха всичко необходимо в Кемп Дейвид. Скоро щяха да получат и останалото: Бийчър, Нико, Маршъл… Президентът все още не беше сигурен как и защо, но знаеше, че всички те бяха свързани. А сега, каквото и да замисляха, един по един, всички щяха да бъдат повалени.

— Сър, насам, ако обичате — извика водещият агент, когато той и военният помощник стигнаха до гърба на Мемориала и спряха само на няколко крачки от гранитния постамент. Веднага от земята се разхвърча сняг на парцали, два метални капака се отвориха и отдолу се надигна ръждясалата стара платформа на товарен подемник. Когато през 20-те години бяха строили Мемориала на Линкълн, с подемника бяха сваляли до подземното ниво електрическото, механичното и санитарното оборудване. В наши дни с него се спускаха президенти и гостуващи видни личности.

— Твоята колесница — пошегува се президентът и посочи на дъщеря си стоманената платформа с парапет от трите страни. Не беше достатъчно голяма, за да побере всички. Водещият агент и военният помощник тръгнаха първи, за да се уверят, че е безопасно.

— Значи мислиш, че твоите приятели ще се радват да ме видят? — попита президентът, когато подемникът със скърцане и сумтене погълна първите двама членове от екипа им.

— Татко, не искам да те разочаровам, но приятелите ми не са гласували за теб.

— Само защото са на единадесет — отвърна Уолъс, докато празната платформа се издигаше с потракване. Когато спря, президентът и Неси стъпиха върху нея. Присъединявайки се към тях. Ей Джей се озърна наоколо, за да направи обичайния си оглед.

— Голиат и Пламък тръгват — каза в микрофона на китката си Ей Джей и се намести до Неси. Натисна бутона, платформата избуча и тримата, сякаш изяждани, бавно потънаха под земята.