Брад Мелцър
Петият убиец (81)

Глава 80

— Нико, ако не спреш, ще изгубиш правото да излизаш! И правото на кореспонденция! — развиква се охранителят зад него.

Вдясно от мен охранителят от рентгена и санитарят идват тичешком от предните врати на болницата.

— Рупърт, той ми открадна разделителя! Взе ми асото спатия! — изкрещява Нико.

— Кълна се, не знам за какво говори той! — казвам. Медицинският брат хвърля поглед на Нико, после се обръща към мен и казва:

— Изпразни си джобовете.

— Аз ли? Не съм…

— Изпразни ги. Веднага.

Застинал пред сградата, бъркам в джобовете си и изваждам портфейл, ключове и малка флашка с резервно копие на файловете от компютъра ми. Правя същото с джобовете на палтото. Има вазелин за устни, ръкавици, и стара касова бележка от такси, но иначе…

— Нищо, виждаш ли? Провери сам — казвам и пристъпвам към мъжа.

— Остани, където си — предупреждава ме той и ми махва да се отдръпна.

— Той е лъжец! — изкрещява Нико.

— Нико, искам да се овладееш — казва санитарят.

— Моята карта е у него! Провери му джобовете!

— Моля — провери ги пак! — настоявам.

— Момче, искам да се махнеш оттук. Нико, овладей се — казва санитарят и хвърля поглед към близкия охранител.

Отстъпвам и вече съм при главния вход, на бетонната пътека, която ще ме отведе до паркинга. Но Нико тръгва след мен, а санитарят и охранителят го сграбчват за бицепсите…

— Той е Слугата! — изръмжава Нико. — Не виждате ли!? Оставяте Слугата да се измъкне!

Нико се освобождава и се опитва да избяга, но охранителят от рентгена има по-здрава хватка.

Не ме интересува кой ще спечели тази битка. Спринтирам към паркинга и изваждам ключовете за колата от джоба си.

— Знам, че си Слугата, Бенджамин. Знам, че си взел картата ми! — изревава Нико, но дотичва и друг пазач и те се нахвърлят върху него, за да го съборят. Чувам изнервящ глух звук. Някой вика от болка. Завивам зад ъгъла, към застлания с чакъл паркинг, без да си дам труда да погледна назад.

— Нико! — изкрещява санитарят.

Хлъзгам се по чакъла, свивам между две паркирани коли и се втурвам към малкия сребрист автомобил, с който дойдох. Наетият от Клементин.

Оглеждам се, търся Клементин. Все още няма и следа от нея, но изпитвам странно облекчение от факта, че ако Тот е бил прострелян в болницата по същото време, когато Клементин беше тук с мен… това означава, че тя не може да е Рицаря. Не може да е тя. Но при мисълта за това… Тот е прострелян!

Усещам под кожата си друга, по-малка версия на самия мен да се сгърчва. Моля те, Господи, не го оставяй да умре.

Ключалките изщракват, отварям рязко вратата и се хвърлям вътре, а инерцията изтръгва телефона от ръката ми и го запраща в тесния процеп между седалките.

Забождам ключа в стартера и се опитвам да запаля двигателя, но ръцете ми… цялото ми тяло… Не мога да спра да треперя или да мисля за Тот.

Отляво нещо издумка глухо в стъклото откъм мястото на шофьора. Подскачам така, че главата ми се трясва в спуснатия сенник.

Дуум.

Обръщам се точно когато юмрукът на Нико се забива в стъклото. Удря с все сила, кокалчетата му се сплескват от сблъсъка. Опитва се да го пробие с юмрук, но колата не поддава. Само по звука е ясно, че боли — все едно да удряш бетон. Нико не чувства нищо. Замахва за нов удар, като се накланя назад и губи равновесие. Болничните охранители го сграбчват отзад, натискат врата му, раменете… всичко, за да го повалят.

Нико ръмжи като уловена мечка, продължава да се опитват да се задържи на крака.

Натискам газта и във въздуха се разхвърчава чакъл.

— Ще го изпуснете! Не го пускайте! — продължава да крещи Нико, докато потеглям и гледам как се смалява бавно в огледалото за обратно виждане.

Излизам от паркинга на неасфалтирания черен път към портала като продължавам да се взирам в храстите… дърветата… навсякъде за Клементин. Знам, че няма да я намеря.

Когато се приближавам до малкото караулното помещение, забавям и махам приятелски, молейки се охранителите, които се борят с Нико, все още да са твърде заети, за да са предупредили.

Униформеният охранител в караулното помещение ми махва в отговор, но не посмявам да си поема дъх, докато не стигам до края на черния път, излизам извън територията на болницата и завивам по главната улица на града.

По средата на квартала ме хваща червен светофар и съм принуден да спра. Вкопчил съм се във волана, туптенето на сърцето ми отеква в пръстите ми. В огледалото за обратно виждане не се вижда да идва никой. Никой не ме следи. Чист съм.

— Бийчър…! Бийчър… Там ли си!? — изписква гласът на Честния измамник изпод седалката. Телефонът ми още е включен. — Бийчър, добре ли си!?

Не съм добре.

Тот е прострелян в главата.

Клементин изчезна.

А Рицарят, ако съм прав, е на път да убие президента на Съединените щати.

Светофарът светва зелено, но продължавам да чувам думите на Нико в главата си: „Знам, че си Слугата, Бенджамин. Знам, че си взел картата ми!“.

Греши за това, че съм Слугата. Но е прав за едно нещо.

Бръквам в една от ръкавиците в джоба на сакото ми и изваждам картата за игра с познатата черна спатия в центъра. Онази, която успях да измъкна, когато подадох на Нико книгата му.

Асо спатия.

Беше прав, Нико… Взех тъпата ти карта.

И ако съм прав за онова, което е скрито в нея, както и за факта, че той я е използват, за да се свързва с Рицаря, няма да успея да спра предопределеното от съдбата…

Но ще мога да разбера накъде се е отправил Рицаря.