Брад Мелцър
Петият убиец (8)

Глава 7

— Бийчър, нищо не разбирам — казва Тот.

— Колодата карти — продължавам. — Няма го асото пика. Той е носил тесте карти, от което липсва една карта! — Добре, освен ако не се борим с Ридлър^[1], това трябва ли да означава нещо?

— Огледай се…! — казвам и соча от шпионката до летвата в поставката за чадъри. — Този човек…

— Искаш да кажеш, Маршъл.

— Не знаем дали е Маршъл. Но който и да е, той е пресъздал педантично всяка най-малка подробност от покушението срещу Ейбрахам Линкълн, което, нека да е ясно, успява само защото Джон Уилкс Бут е бил допуснат в сградата, след като е показал някаква тайнствена отдавна изгубена карта. А сега се оказва, че онзи тип, когото търсим, носи не друго, а отдавна изгубени карти.

— Може ли само да отбележа — прекъсва ме Хейдън, който все още се опитва да схване, — че дори ако това е историческата карта, за която говориш, на кого би могъл да я даде? Църквата беше заключена снощи. Тук нямаше никого.

— Ами тази сутрин? — питам. — Може да я е оставил за някого. Ти ли влезе първи?

— Винаги съм първи. И както ти казах, когато ми се обадиха снощи, уведомих всички служители и ги помолих днес да си останат вкъщи.

— Ами човекът с листа за подписи на входа? — питам.

— Моля? — казва Хейдън.

— Когато влязохме… Мъжът с евтиния костюм — обяснява Тот, хванал химикалката, която онзи му даде. — Каза ми, че трябва да се подпишем.

— Мислех, че е… — Хейдън млъква. — Чакайте. Не е ли детектив?

Ризата ми залепва на гърдите.

— Казаха, че всички детективи са на обяд — уточнявам.

Тот поглежда надолу към химикалката. Не съм сигурен в какво се е втренчил. Аз може да познавам историята на Линкълн, но той се занимава с тези неща много по-дълго от мен. С някакво предчувствие развинтва химикалката, толкова бързо, колкото може. Предната част съдържа тънък метален пълнител. Но в задната половина… има червена жичка, свързана с още по-малък предавател. Микрофон. През цялото време сме държали микрофон.

Тот ме поглежда.

Затичвам се с все сили, профучавам обратно по пътеката на църквата към канцелариите на служителите отзад. Който и да е този тип, не може да е стигнал далече.