Брад Мелцър
Петият убиец (16)

Глава 15

Наши дни

Кристъл, Вирджиния

Малко повече от час по-късно, аз съм пред сградата с апартамента на Маршъл във Вирджиния. Застанал към средата на пресечката, се взирам в телефона си и се преструвам, че пиша съобщение. Достатъчно прикритие, така че преминаващите шофьори — включително адвокатът с нездрав тен в черната „Акура“ — да не си дават труда да погледнат към мен. Това е първата грешка на адвоката. Всъщност, вземам си думите назад. Първата му грешка е персонализираната регистрационна табела, на която пише LX 4 CRT. Втората си грешка допуска, когато завива по алеята, водеща зад сградата на Маршъл.

Разбира се, най-напред се опитах да вляза през главния вход. Но когато се приближих до двойните стъклени врати на модерната сграда с апартаменти, видях какво ме чакаше вътре — портиер с нещастен вид на рецепцията, плюс една от онези високотехнологични домофонни системи, при които добре разположена камера позволява на обитателите да видят кой е там, преди да натиснат копчето, за да отворят.

Ако искам естествената реакция на Маршъл, по-добре е той да не види как идвам.

Което ме довежда до третата грешка на водача на „Акурата“ — да си мисли, че щом сградата разполага с подземен гараж с код, за да не допуска непознати, това ще ме спре да се промъкна вътре.

Продължавайки да се преструвам, че пиша на телефона си, аз заобикалям небрежно покрай зданието, така че да се окажа зад „Акурата“ точно, когато адвокатът с нездрав тен се надвесва през прозореца и въвежда шестцифрения пинкод на клавиатурата на гаража.

151 916.

Продължавам да вървя, докато вратата на гаража се вдига, а след това се спуска. Когато той е вече вътре, аз се връщам при клавиатурата и набирам 151 916.

Чува се силно метално р-р-р-р-р-р, вратата на гаража отново се вдига, за да ме поздрави с потънал в мрак проход. Във въздуха се реят огрени от слънцето прашинки. Но когато правя първата си стъпка надолу по лекия наклон, водещ навътре, забелязвам две лъснати черни обувки и перфектно изгладени панталони, застанали на пътя ми. Още преди вратата на гаража да се отвори напълно, вече знам кой е.

— Изглеждам ли ти сляп? — пита предизвикателно охранителят от главния вход. — Видях те да оглеждаш предната част на сградата! — На табелката му пише Ланс Петерцел. Със сигурност е бивш военен, ако се съди по мускулестото му телосложение и късо подстриганата коса. — Наистина ли си въобразяваш, че няма да имаме камери тук отзад?

В ъгъла на гаража забелязвам камера — миниатюрна, като микрофон. Виждал съм камери като тези, когато те проверяват на влизане в Белия дом.

— Какво си мислиш, че правиш!? — изкрещява той.

Опитвам се да намеря някакво оправдание, но той продължава да напира. Препъвам се назад по алеята.

— Само се опитвах да… — олюлявам се и едва не падам назад.

— Мога да те задържа за нахлу…!

Надвесен над мен, той се сепва и внезапно замълчава. Вече не се взира в мен. Видял е нещо.

Зад мен.

Обръщам се тъкмо когато морскосин джип спира перпендикулярно на алеята. Прозорецът откъм страната на пътника се спуска и виждам шофьора: мъж с прав път в черната коса и разкривено лице. Уморените му очи са с цвят на бяло вино. Разпознавам го по полицейската снимка. Но ние се познаваме от много време.

Без да каже и дума, Маршъл отваря вратата откъм пасажерското място и ми маха да се кача.

Колебая се.

— Не дойде ли за това тук, Бийчър? За да ме намериш? — пита Маршъл с дрезгав глас, който звучи така обгорен, както и лицето му.

Тот би ми казал да се махам. Ако се кача в колата на Маршъл, от това няма да излезе нищо добро. Но когато става въпрос за Маршъл, има нещо, което Тот никога няма да разбере. В живота има много причини, поради които ставаме такива, каквито сме. Маршъл изигра малка, но паметна роля в детството ми. Но с онова, което му причиних… онази нощ в мазето… аз го промених завинаги.

— Значи си дошъл чак дотук, а сега просто ще стоиш там? — предизвиква ме Маршъл. Поема дълбоко въздух през носа си, като бик. Ако съм си мислил, че след всички тези години ми е простил, съм грешал.

От вътрешността на джипа златистите му очи са се втренчили в мен със странно спокойствие, което ме кара да се чувствам сякаш съм единственият човек на света. Дори и оттук мога да видя колко е педантичен — как държи волана само с върховете на пръстите си.

Но докато погледът му ме пробожда, осъзнавам, че той не разговаря с мен. Наблюдава ме. Не показва нетърпение. Чака ме да взема решение.

Отново чувам как Тот ми крещи да стоя далеч. И би трябвало.

В пътната карта на живота ми Тот представлява онова място, където се опитвам да стигна. Маршъл представлява точката, където бях преди. Но такъв е проблемът с миналото — няма значение колко опасно, обезпокоително, или неудобно е то. Не можеш да се придвижиш напред, докато не се оправиш с онова, което остава зад теб.

Плюс това, ако искам отговори, има само един начин да ги получа.

Втурвам се към джипа и бързо скачам на седалката за пътника.

Все още хванал волана само с върховете на пръстите си, Маршъл рязко обръща почти на място, а после натиска газта и ние се гмуркаме надолу по рампата и изчезваме във вътрешността на подземния гараж.

Поглеждам зад нас как гаражната врата се спуска и ме затваря в бърлогата на лъва. Но когато зървам онази тънка усмивчица на лицето Маршъл, си казвам, че каквото и да смята да прави, той едва започва.