Брад Мелцър
Петият убиец (43)

Глава 42

Когато ключалката прищраква и металната врата бавно зейва, първо ме блъска миризмата.

Горчива е, като на оцет, смесен с нафталин и дъх на дъжд. Познавам го веднага. Формалдехид.

Надписът на вратата гласи Зала Меки тъкани. Не знам какво са меки тъкани, но съм сигурен, че те миришат така.

— Съжалявам, трябваше да ви предупредя — казва Дейл, видяла нашите изражения. — Аз вече дори не я усещам.

Преди да успея да отвърна, сензорът за движение включва осветлението и идва най-лошото — виждам откъде идва миризмата.

Буркани с всякакви форми и размери — всичките пълни с бледожълта течност и подредени рафт след рафт, от пода до тавана. Това е архив. Също като онзи, в който работим с Тот. Но вместо книги, тези полици… Цялата тази стая… е пълна с…

От един буркан слузесто сиво ухо слуша всяка наша дума.

— Сега знаете защо преместихме всички неща от Бут тук — обяснява Дейл, като стигаме до дъното на стаята. — След нахлуването… — тя млъква, когато спира пред метален шкаф за карти. Подобно на онези, които имаме в архива, разполага с половин дузина широки чекмеджета, дълбоки само няколко сантиметра. — Помислихме си, кой ще е толкова откачен, че да се промъкне тук?

Очите ми остават втренчени в Дейл, избягвам да гледам стотиците бледожълти телесни части, които плуват в бурканите навсякъде около нас.

— Значи, говорехте за Джон Уилкс Буг? — напомням.

— Да. Не. Съжалявам, имахме две парчета от него — казва Дейл и издърпва средното чекмедже на шкафа за карти, което е застлано с тънък лист бял пенопласт. В него има прозрачен пластмасов куб с кафеникаво бяло парче кост вътре. По диагонал през костта минава ярка, небесносиня пластмасова тръбичка.

— Гръбначният мозък на Бут — казва Тот, сякаш задава въпрос. Но както и преди, знае отговора.

Този път и аз го знам. След като Бут е застрелян в хамбара на Гарет, му правят бърза аутопсия, а после го погребват тайно, за да не се превърне в мъченик. Не знаех, обаче, че са запазили някои части от тялото му.

— Синята тръбичка показва пътя на куршума добавя Дейл и ми подава куба. — Мнозина смятат, че този изстрел го е довършил…

— Значи това е гвоздеят на сбирката — казва Тот.

— Точно така, а както и преди, вместо да вземат безценния артефакт, те са откраднали това…

Вади от своята папка цветна снимка на тъмносив прешлен, монтиран на кръгла дървена стойка.

— Шийният прешлен на Бут. Бил е улучен и там — казвам, забелязал къде костта е назъбена и остра.

— Имаше ли някакви признаци за взлом? — пита Тот.

— Там е работата — казва Дейл. — Нито счупени прозорци, нито разбити врати, нито пръстови отпечатъци, нищо. Все едно е дошъл призрак и си е тръгнал с всичко.

Тот ме поглежда. Няма нужда да произнася името на Маршъл. През последните четиридесет и осем часа сблъскахме ли се с друг, който да знае как да проникне във военно съоръжение?

— Все пак не виждам смисъл — казва Дейл. — Който и да е влязъл, защо е взел прешлена на Бут, а е оставил далеч по-безценния смъртоносен куршум?

— И защо ще взема копието на маската на Линкълн, но не и автентичния куршум, който го е убил? — пита Тот.

— Той ги иска живи — избъбрям.

Двамата се извръщат към мен.

Очите ми се взират в пластмасовия куб и парчето гръбначен стълб, затворено в него.

— Не схващам — казва Тот.

— Ти каза, че това е смъртоносният изстрел, нали? — питам, вдигнал куба.

Дейл кимва объркан.

— А във вашата витрина е куршумът, пронизал Линкълн. Също смъртоносен изстрел, нали? Куршумът от мозъка на Линкълн.

— Оставил е и двата — казва Тот, който започва да разбира накъде бия.

— Но гипсовата маска, макар и копие… е направена, когато Линкълн е бил жив — уточнявам. — Същото е и с това — добавям и соча снимката на откраднатия прешлен на Бут. — Бут е бил жив, когато е бил улучен тук.

— Значи мислиш, че който и да е нахлул, е пренебрегнал експонатите от времето, когато Линкълн и Бут са били мъртви… — казва Тот.

— … А е откраднал образците от времето, когато са били живи — довършвам аз.

Тот издува бузата си с език. Още не е разбрал. Но е близко.

— Защо, все пак?

— Освен факта, че трябва да си напълно луд, за да крадеш части от телата на хората? Помисли за станалото вчера в църквата — казвам, като имам предвид всички усилия, положени от убиеца, за да пресъздаде престъплението на Бут. — Може би той не просто копира Бут. Може би… Не знам… ами ако иска да съживи Бут?

— Или иска да бъде като него — допълва Тот.

— Или да бъде като всички тях.

Когато тези думи се отронват от устните ми, отвън долита слаб шум.

Вдигам глава и се обръщам по посока на звука.

Тот ми хвърля поглед. Той също го е чул.

— От нашия климатик е — уверява ни Дейл със смях. — Прави го всеки път, когато някой разказва стара история за призраци.

Леката й шега е предназначена да ни успокои, но не мога да се отърся от усещането, че около гръбнака ми се е увила змия, която бавно го стяга и се изкачва по собствените ми прешлени. Едно е да копираш Джон Уилкс Бут, друго да искаш да бъдеш това чудовище или да се превъплътиш в него. Не съм сигурен какво ме притеснява повече — мисълта, че някой може да бъде толкова безумен, че да си представи такова нещо… или мисълта, че този човек може да е Маршъл.

— Същото е и с Гито̀ — добавя Дейл, като има предвид убиеца, застрелял президента Гарфийлд.

— Моля? — пита Тот.

— Нали казахте, че е откраднал образци от времето, когато Бут и Линкълн са били живи. Който и да ги е откраднал, е направил същото и с Гито̀.

Вляво от мен Тот отново издува бузата си с език.

— Значи и тялото на Чарлз Гито̀ е при вас?

Опитва се да не показва изненадата си, но виждам как прекарва пръсти по каубойската си вратовръзка. Може да е знаел за Линкълн — и за Бут — но не е имал представа, че тялото на убиеца на президента Гарфийлд също е тук.

— Защо не ми го каза? — пита Тот.

— Попита за Линкълн и Бут. Не си питал за Гито̀ — обяснява Дейл без намек за извинение. Но истината е, че не бяхме мислили за Гито̀, докато Маршъл не спомена второто убийство.

Дейл се връща при шкафа за карти и посяга към най-долното чекмедже. Издърпва го и то се оказва пълно с убиеца Чарлз Гито̀.

Буквално.