Брад Мелцър
Петият убиец (112)

Глава 111

Три часа по-късно гледам затворените врати с квадратчета от матирано стъкло, врязани в тях.

— Съжалявам, часовете за посещение изтекоха за днес — казва ми сестрата, чийто глас идва през домофона, монтиран до вратите. Дали не е Анджелика?

— Анджелика, казвам се е Бийчър Уайт. Посъветваха ме да питам за теб.

Следва пауза. Без повече разговори затворените врати на Спешното отделение се отварят. Вече е почти полунощ, но когато влизам, чувам хор от пиукания и звукови сигнали да жужи като рояк нападащи стършели.

От стаята на сестрите зад рецепцията, Анджелика не казва нито дума. Подобно на повечето медицински сестри, тя познава емоционалния риск от зрителния контакт, а и знае какво се е случило днес тук. Двама души бяха убити. Капеланът на болницата им бе убит. С наведена глава Анджелика ми сочи наляво и аз започвам да чета номерата на стаите.

Там, по средата на коридора е стая 214 — домът на последната жертва на Рицаря. И най-добрият ми приятел.

Все още замислен за предупреждението на президента, забавям крачка, стомахът ми се сгърчва от ужаса, който ме обхваща винаги при посещение в болница. Стаята е запечатана с плъзгащи се стъклени панели, матирани в долната част и прозрачни нагоре.

Когато поглеждам през стъклото, осветлението вътре е приглушено и виждам да блещукат множество червени и бели точици. Бяха ме предупредили, преди да дойда, че ще има много апарати… и че се е наложило да му обръснат главата заради операцията… но да го видя така… Буцата в гърлото ми пречи да си поема дъх.

Плъзвам стъклената врата настрани и буцата набъбва. Брадата му… Обръснали са брадата му, окастрили са я, за да може гофрираната кислородна тръба да влезе в трахеята му, където петна засъхнала кръв отбелязват входната точка. Очите му са затворени, кожата му е сива, като на труп, и така грубият тъмен белег на главата му се откроява още повече. Шевовете и възлите на белега са дебели и черни, той се спуска надолу отстрани на главата му на зигзаг, като влакче в увеселителен парк, което опира в превръзката от марля, покриваща голяма част от ухото му.

Но най-страшна е другата страна на главата му, където сребърно бялата му коса си е останала дълга. Обръснали са половината глава и така Тот изглежда като топка за бейзбол с кичури сива вълна, стърчащи от нея. Устата му виси отворена като писоар. Дланите му са обърнати нагоре към тавана сякаш се моли за смърт.

— Искаше ми се да не му бяха обръснали брадата — шепне тих женски глас.

Обръщам се по посока на звука. В подножието на леглото, на болничен стол от пластмаса и дърво, седи възрастна жена с широк нос, уши без дупки за обеци и очила с рогови рамки, които са били старомодни още през 50-те. Бялата й коса е подстригана на каре, кичурите докосват брадичката й, а двете й китки са стегнати с накитници с лепенки. Разбира се. Тя седи на компютъра по цял ден. Честния измамник.

— Грейс — казвам, но прозвучава повече като въпрос.

Тя кимва и примигва, личи, че е плакала. И макар че едва изпълва черния пуловер, който носи, в нея няма нищо крехко.

— Не изглежда добре — казвам.

Тя се опитва да отговори, но не успява да издаде нито звук и ме залива онова чувство, изпитвано на погребение, когато страхът се надига от опечалените, поглъщайки всички наоколо. Но онова, което всъщност виждам, е облекчение.

— Казаха, че ще се справи. Казаха, че е силен — изрича Грейс като кимва и се опитва да се усмихне.

— Значи, лекарите…?

— Стараят се. Мобилизираха половината болница заради него. Изглежда президент Уолъс им се е обадил лично — отговаря тя, а аз си го представям как вдига към мен за тост чашата за чай. — Казаха, че когато Тот е бил прострелян, куршумът се е ударил в костта зад ухото му. Тя е спряла куршума, преди да проникне в мозъка. Наричат го чудо. Казаха, че когато отокът спадне, ще проверят и останалите му функции.

— Но той ще се оправи?

Тя кимва, а цялото й тяло трепери.

— Надяват се… Така смятат.

Затварям очи и бързо прошепвам благодарности. Когато ги отварям, виждам зяпналата уста на Тот и как той не може да помръдне. Повтарям си думите на Грейс: Той ще се справи.

— По-силен е, отколкото си мислят — настоявам.

— Нямаш представа колко.

Става от стола, приглажда полата си и се приближава до леглото. Нагласява една от лепенките на китките си.

— Колко време те задържаха Сикрет Сървис за разпит? — пита.

— Откъде…?

Тя сочи червените белези на китките ми, оставени от белезниците.

— Искаха да се срещна с Уолъс — отговарям.

— И срещна ли се?

Кимам.

— А той те засипа със завоалирани заплахи?

Поклащам глава.

— Това е в неговия стил. Никога няма да се промени. Ето защо, тогава в дома ти, ти казах да не отиваш с Палмиоти.

— Не ми каза нищо.

— Казах ти. Но ти спря да слушаш. Щом той произнесе думите Кемп Дейвид, ти вече беше излязъл през вратата и…

— Грейс, наистина ли това е най-добрият начин да си използваме времето точно сега? Като злорадстваш, че си била права за Палмиоти?

— Не злорадствам, Бийчър. Но бях права за Палмиоти.

— Но грешеше за Маршъл. Тот също.

Поглеждам пак към леглото. От този ъгъл, както главата на Тот е отметната със зинала уста, виждам, че той няма зъби. Извадили са протезите му. Но поне ще оцелее.

— Не ми се струва голяма победа — казвам с пресекващ глас.

— Победа? — възразява Грейс. — Мислиш, че това е победа? Огледай се наоколо, Бийчър: Загубихме! Кръга Кулпър загуби! Не спряхме Рицаря, Нико избяга и е бог знае къде. И най-лошото от всичко, президентът, за когото ние всички знаем, че е чудовище, в момента прави победна обиколка и е по-обичан от всякога, благодарение на оцеляването си при опита за покушение. Единствената добра новина е, че Тот няма да използва памперси и подлоги през останалата част от живота си.

— Но все пак разбрахме за Палмиоти. Можем да докажем, че е жив.

— И какво ще постигнем с това?

— Ще се види какъв лъжец е Уолъс. Не беше ли това истинската цел? Тот ми каза, че от години се опитва да разобличи Уолъс. Чрез Палмиоти това най-накрая може да стане.

— Пак питам, какво ще постигнем с това? Те или ще отрекат и хората ще им повярват, или ще минат с някакво извинение и никого няма да го е грижа. Така или иначе, Палмиоти само ни отдалечава от целта. За да събориш президента, трябва да се добереш до президента, а не до приятелчето му от детинство.

— Но, ако останалите от Кръга…

— Кръга е съсипан, Бийчър. Виждаш в момента тук повечето от него.

— Но не виждам целия, нали? Каза, че Тот започва да се възстановява.

Този път Грейс замълчава. Посяга и хваща отворената длан на Тот, задържа я между двете си ръце.

— Грейс, Уолъс започна да преследва и да избива Кръга Кулпър, нали?

Тази жена се занимава с това, откакто Кенеди е бил президент. Не е новак. Но като гледам как държи ръката на Тот, а пръстът й нежно описва кръгове по дланта му… Не знам от колко отдавна е това, но нещо ми подсказва, че когато жената на Тот е била жива, не е била фен номер едно на Грейс.

— Значи сме дотук? Просто ще си седим тук и ще чакаме Тот да се оправи? — питам.

— Бийчър, чувал ли си някога онзи цитат от Уинстън Чърчил, в който се казва: „Никога не се предавайте никога, никога, никога, никога; нито за големи, нито за малки неща; нито за значими, нито за незначителни; никога не се предавайте, освен на убежденията си за чест и здрав разум“^[1].

— Какво за него?

— Сега е моментът за здрав разум.

Все още хванала за ръка Тот, Грейс се обръща към мен, а тъмните й очи изглеждат още по-малки зад дебелите стъкла на очилата с рогови рамки. — Кръгът Кулпър не съществува толкова дълго, защото ние сме най-силните, Бийчър. Съществува толкова дълго, защото сме най-умните.

— Но ако спрем да се борим сега…

— … Ще оцелеем. И ще се прегрупираме. И ще се опитаме да разберем какво, по дяволите ни удари. Така ще се възстановим. Правили сме го преди и ще го направим отново. Съжалявам, Бийчър, знам, че не е толкова удовлетворяващо като да удариш някого в лицето и да изкрещиш ефектна фраза, но тази глава свършва така.

Застанал от отсрещната страна на леглото, не казвам нито дума.

— Не ме гледай така, Бийчър. Нямаме избор. Битката свърши. Не остана никой, когото да изпратим на ринга.

— Може би — казвам и надничам през стъклената плъзгаща се врата в празния коридор. — А може би не.

— Бийчър, чакай…! Къде отиваш?