Брад Мелцър
Петият убиец (70)

Глава 69

6 септември 1901 г.

Бъфало, Ню Йорк

Този ден — на Панамериканското изложение — трябваше да бъде най-великия ден в живота на президента Маккинли. Първо, президентът обичаше световните изложения. Второ, Маккинли беше на върха на могъществото си. Бе започнал втория си мандат преди няколко месеца. А само ден по-рано беше използвал изложението, за да произнесе речта на живота си, като бе призовал за „съгласие, а не конфликти“ и бе провъзгласил, че „Бог и човека са свързали народите заедно“, напомняйки на мнозина надеждите и дръзновението в Прощалното обръщение на Джордж Вашингтон.

А след спиращото дъха сутрешно посещение на природното чудо Ниагарски водопад, президентът наистина преживяваше съвършен ден… докато секретарят му — мъдър човек и член на Кръга Кулпър на име Джордж В. Кортелю — не му каза, че има лошо предчувствие за голямото публично събитие следобед в Музикалния павилион. Когато Кортелю предложи президентът да пропусне приема и да се наслади на малко спокойствие, Маккинли въобще не се съгласи.

— Защо? — попита президентът. Никой не би искал да ме нарани.

Разбира се, президентът не знаеше за Леон Чолгош, бледния, синеок двадесет и осем годишен младеж, който вече го чакаше в просторния павилион Храм на музиката.

Подобно на Гито̀, Чолгош беше нисък и хилав.

Подобно на Джон Уилкс Бут, носеше мустаци.

И подобно на тях двамата, се беше подготвил, като бе дошъл толкова рано за събитието, че да заеме отлична позиция, точно пред сцената.

Чолгош знаеше, че такава е божията воля. Особено, когато видя мястото. Храм на музиката. Колко съвършено. Храм.

Оттук нататък, планът му беше прост. Щеше да се нареди на опашка като стотиците, които чакаха да стиснат ръката на президента. А когато дойдеше редът му, е… Беше покрил дясната си ръка с носна кърпа, за да изглежда превързана. Но под кърпата Чолгош стискаше револвера „Айвър Джонсън“ 32-и калибър, който щеше да сложи край на живота на президента.

Оставаше му само да чака.

Когато Маккинли влезе в залата, големият орган засвири националния химн, а тълпата нададе силен възглас.

От Сикрет Сървис не бяха толкова въодушевени. Една година по-рано бе разкрит заговор за убийството на върховните властелини на света. Първите двама в списъка вече бяха мъртви. Президентът Маккинли беше номер пет.

— Наблюдавайте всеки мъж, който се приближава до президента — предупреди един от тях.

Правеха го. Но докато дългата опашка от непознати и почитатели се виеше край президента, а Маккинли стискаше всяка ръка и целуваше всяко бебе, никой от тях не забеляза мъжа с тънки мустаци, който чакаше така търпеливо на опашката. Облечен с риза и вратовръзка, той изглеждаше като всеки друг, с изключение на кърпичката, която покриваше ръката му.

Сред навалицата, Леон Чолгош пристъпи още една крачка. Беше почти най-отпред.

В дъното на залата масивният орган започна да свири „Мечтание“ от Шуман.

Секретарят на президента погледна джобния си часовник и нареди вратите да бъдат затворени — трябваше да се прекъсне опашката.

Чолгош не се паникьоса. Направи още една спокойна крачка напред, вече беше толкова близо, че можеше да види карамфила, който президентът Маккинли винаги носеше на ревера си.

В това време вниманието на Сикрет Сървис беше фокусирано върху мъжа непосредствено зад Чолгош — едър чернокож сервитьор на име Джеймс Паркър. Той беше подозрителен. Негър.

Пред Чолгош беше останал само един човек. Той си пое въздух, знаейки, че моментът е дошъл.

Президентът се усмихна на Чолгош и подаде ръка за здрависване.

Чолгош не се усмихна в отговор. Застанал пред президента, той протегна ръка, притисна покрития с кърпичка револвер в гърдите на Маккинли и произведе два бързи изстрела.

Маккинли залитна назад и се блъсна в някакво растение в саксия, а кръвта обля ризата му.

Кърпичката, криеща револвера, се подпали от изстрелите.

Околните се разпищяха. Хората в залата се разбягаха.

Чолгош се опита да стреля отново, но Джеймс Паркър, едрият чернокож зад него, зашемети убиеца с едната си ръка и хвана револвера с другата. Само за секунди хората от Сикрет Сървис и други гости го събориха на земята.

— Аз изпълних дълга си! — извика Чолгош.

Същото щеше да каже по-късно и в полицията. „Аз изпълних дълга си“. Но когато в полицията поискаха да го напише като признание, ръцете на Чолгош трепереха твърде силно. Затова повикаха стенограф и той записа онова, което Чолгош повтаряше отново и отново: Аз изпълних дълга си. Аз изпълних дълга си. Аз изпълних дълга си.

Беше го изпълнил.

Зад него, президентът рухна на пода, а кръвта вече се просмукваше в ризата му. Първият куршум беше ударил Маккинли в гърдите, точно между второто и третото ребро, но не беше пробил кожата, отклонен от едно копче.

Вторият куршум беше нанесъл същинските поражения, улучил президента в стомаха, пронизал коремните мускули и потънал към гърба му.

Когато павилионът беше опразнен, агентите на Сикрет Сървис продължаваха да бият Чолгош.

— По-леко с него, момчета — обърна се към тях Маккинли, опитвайки се да защити нападателя си, макар че се бореше да остане в съзнание.

Когато Чолгош бе отведен в ареста, първоначално каза на полицаите, че името му е Фред Нийман, псевдоним, идващ от думата Niemand, което на немски означава никой. Той е Никой.

Що се отнася до президента, група набързо събрани лекари, начело с хирург гинеколог, се втурна да го оперира, за да открие втория куршум. Томас Едисон изпрати ранен модел рентгенов апарат, но той не беше използван. Когато държавните ръководители се изсипаха в Бъфало, включително Робърт Тод Линкълн, който вече се отличаваше с това, че е бил наблизо и при трите убийства, цялата страна притаи дъх.

Лекарите така и не намериха куршума. Технологията по онова време не позволяваше да се види мащабът на пораженията. Осем дни по-късно президентът Маккинли умираше от инфекция.

След като изпя любимия си химн („По-близо, Боже мой, до Теб“) и каза любимите си молитви, последните думи на Маккинли бяха простички: „О, боже“.

Но за Рицаря Спатия битката едва започваше.

За разлика от своя предшественик, убил президента Гарфийлд, Леон Чолгош не беше бълнуваш безумец. Той беше спокоен. Не се страхуваше. В килията се среса внимателно и помоли за кърпичка, която уви плътно около ръката, държала револвера.

От момента, в който бе арестуван, Чолгош упорито твърдеше само едно нещо — действал сам.

Малцина му вярваха.

Правителствени служители посочиха връзките му с различни анархистки групи.

Но същите тези групи, пет дни преди стрелбата, бяха публикували в своите анархистки издания предупреждение, че Леон Чолгош всъщност е шпионин, работещ за правителството.

Полетяха обвинения във всички посоки. Но Леон Чолгош оставаше също толкова спокоен, колкото беше докато чакаше на опашката, за да убие президента, без никога да губи от поглед по-голямата мисия.

— Не съжалявам за деянието си — обясни Чолгош, — защото правех каквото мога за велика кауза.

Когато Маккинли издъхна, народът поиска отмъщение. Чолгош беше съден набързо в двудневен процес и веднага осъден на смърт. Така електроенергията от Ниагарския водопад, озаряваща Панамериканското изложение, където бе извършено престъплението, достави и тока, преминал през електрическия стол на Чолгош.

Когато той умря, от лицето му бе снета посмъртна маска. След аутопсията, която не откри доказателства за безумие или лудост в мозъка му, тялото му беше поставено в черен ковчег и залято със сярна киселина. Надзирателят не искаше Чолгош да се превърне в мъченик.

Тялото му се разпадна за дванайсет часа. Дрехите му и всичките му писма бяха изгорени.

С изключение на едно.

Един мъж на име Джон Грайндър показа писмо, което Чолгош му написал няколко седмици преди стрелбата. И двамата, Чолгош и Грайндър са били членове на ложата „Златен орел“, за която повечето книги по история пропускат да споменат, че също така е била известна като Рицарите на Златния орел.

И така, въпросът остана: какво бе написал Чолгош в последното си писмо, с червено мастило?

— Братко Грайндър, би ли ми изпратил моята книга?

До този ден никой не знаеше коя книга е имал предвид Чолгош.

Но Чолгош знаеше.

Беше роман, наречен „Поглед назад“, който никога нямаше да бъде забравен. Особено от сегашния Рицар и от един човек на име Нико Адриан.