Брад Мелцър
Петият убиец (18)

Глава 17

Преди деветнадесет години

Сагамор, Уисконсин

— Само още няколко крачки — каза майка му през смях.

Заливаше се от смях, закрила с ръце очите на малкия си син, и го въведе в заснежения заден двор. Разбира се, макар и единадесетгодишен, Маршъл се беше досетил, че му подготвят изненада. Разбра го по-рано през седмицата, когато свари майка си да шепне по телефона: „Той дойде… трябва да затварям…“

Децата не са глупави. Коледа бе само след седмица. А след като единадесет години си бил единственото дете в малкия град с безработен баща, който освен това е и в инвалидна количка, тогава… Маршъл беше свикнал хората да са по-състрадателни по това време на годината.

Преди пет години хората от града се събраха, за да ремонтират прогнилата дървена рампа за инвалидна количка, водеща към тяхната предна врата.

Преди три години, когато майка му загуби работата си, купиха нови дрехи и нова училищна раница на Маршъл.

Преди две години купиха на Маршъл ново колело, защото неговото вече му беше малко.

Тази година? Щеше да е куче, бе решил Маршъл. Беше намекнал за куче преди няколко седмици. Но защо го бяха задържали в църквата… Защо го забавиха толкова… А сега го водеха в задния двор със завързани очи?

При всяка крачка замръзналият сняг припукваше под краката му като пресни пуканки.

Дочуваше почти неуловимия шепот на десетки хора.

Усещаше… тяхната енергия?… Тяхното присъствие?… Каквото и да бе, чувстваше го в гърдите си. Определено тук имаше цяла тълпа. Но всичко идваше от…

Високо.

— На три — извика баща му. — Едно… две…

— ИЗНЕНАДА! — извика множеството, а майка му вдигна ръцете си.

Следвайки звука и намествайки очилата си, Маршъл проточи врат нагоре към гигантската черница, където поне дузина деца, плюс няколко родители, стояха на верандата на… В мислите си бе на път да използва думите къщичка на дърво. Но това… изглеждаше като истинска къща, с наклонен покрив и веранда. Не беше къщичка на дърво.

Беше…

— Добре дошъл в Стражевата кула! — извика Винсънт Палини, пълничко единайсетгодишно хлапе с гъсти вежди. — Качвай се тук, Маршмалоу! Трябва да видиш това!

— Идеята беше на пастора — каза майката на Маршъл и посочи пастор Рийс, който буташе бащата на Маршъл в инвалидната му количка.

— Хайде, пробвай я — добави баща му, с по-горд вид от всякога.

Маршъл се стрелна към стъпалата, заковани по дървото.

— Не! Хвани въжето! Вземи асансьора! — изкрещя отгоре Винсънт Палини.

Маршъл погледна, накъдето сочеха всички и видя да виси дебело въже с възел колкото бейзболна топка в края.

Маршъл сграбчи въжето, погледна нагоре и видя, че макарата е прикрепена дори по-високо от покрива на къщичката.

— Готови за изстрелване! — извика Джош Уърт, едро момче от неговия клас. Без предупреждение, Уърт скочи от къщичката, сграбчи въжето и обви краката си около него, сякаш се плъзгаше надолу по пожарникарски пилон.

Макарата започна да се върти, въжето се опъна.

Маршъл бе изстрелян като ракета във въздуха, а множество ръце го хванаха и го издърпаха на верандата на…

— Това е най-голямата къщичка на дърво на всички времена! — извика Винсънт Палини под аплодисментите на тълпата от деца.

Маршъл разбираше, че е прав. Не беше нещо, сковано от някой татко. Беше построено от целия град. Когато го въведоха вътре. Маршъл забеляза, че вратата има истинска рамка, а покривът е запечатан перфектно от всички страни. Несъмнено беше непромокаем.

— Виж тук! — извика Лий Розенбърг, който винаги носеше дънки „Лий“. — Пуфове за сядане! Комикси! Сгъваеми легла! — каза той и посочи две койки, които можеха да се прибират в стената. — Дори прозорците се отварят! — добави той, когато някой бутна големия плексигласов прозорец, който имаше панти отгоре и се открехваше като голяма вратичка за куче.

— Дори и да вали, го оставяш отворен и пак влиза чист въздух — допълни бащата на Еди Уилямс, който продаваше плексиглас на едро.

— Освен това… виж! Мокет! — извика Лий и посочи бледосинята настилка. — Мокетът е кадилакът на опциите при къщичките на дърво!

— Не, кадилакът е тук! — прекъсна го Винсънт Палини, сочейки отварачката за бутилки, вградена в стената. — За бира!

— Само за оранжада и безалкохолна бира! — настоя една смела майка, която се бе качила там, а цялата група се засмя.

За Маршъл това беше най-хубавото от всичко. Не пуфовете или действащият прозорец, нито дори отварачката за бутилка. А смехът. Този път не се смееха на него. А с него.

Разбира се, забелязваше приятели като Бийчър в ъгъла. И Джеф Кемиънър, с когото винаги обядваха заедно и бе единственият, който никога не го наричаше Маршмалоу. Но повечето от децата тук бяха от онези, с които никога не разговаряше… с които се боеше да говори. Като Винсънт Палини, който обикновено се замисляше само върху това тениска на коя рок група да облече утре. Но ето че и Палини беше тук, въодушевен като останалите. Всички те се вълнуваха заради него. Като приятели.

— Я виж. Малоу! Пасторът наднича под полата на майка ти! — извика Винсънт и групата деца се втурна към верандата, за да види как майката на Маршъл се качва по стъпалата на дървото, а пасторът е точно зад нея.

Пасторът бързо сведе поглед. Не гледаше под полата й.

И все пак, децата се смееха. Също и Маршъл. Всички се смееха. Заедно.

Не къщичката на дървото, а това чувство за принадлежност караше гърдите на Маршъл да се повдигат така, сякаш щяха да се пръснат. Да имаш толкова много приятели, всички ухилени до уши…

Това беше най-великият ден в живота му.

Дори когато надникна през прозореца от плексиглас и видя баща си в инвалидната количка да гледа нагоре към него… дори и това не можеше да го съсипе.

— Трябва и ти да го видиш! — извика като бутна прозореца и остави да влезе полъх студен въздух.

— Вече го направих! — отвърна бащата на Маршъл и размаха юмрук.

— Страхотно е, нали!? — извика Маршъл, без дори да обърне внимание на лъжата на баща си.

Без значение колко здрава беше къщичката, нямаше как баща му някога да се добере дотам. Нито днес. Нито когато и да било.

Но в този момент, заобиколен от толкова много нови приятели, Маршъл не беше нито наивен, нито нечувствителен. Той просто беше на единайсет години.

Усмихна се и размаха радостно юмрук към баща си.

От тази височина Маршъл можеше да види отвъд дома си, отвъд телефонните стълбове, отвъд всичко.

Нищо не можеше да съсипе ден като този.