Брад Мелцър
Петият убиец (73)

Глава 72

— Къде е тя? — пита Нико.

Не отговарям. Заобикаляме сградата по пътеката за пешеходци с пейки покрай нея, която води към покрития със сняг парк. Когато излязохме от фоайето, охранителят при рентгена ни наблюдаваше, но тук, с изключение на патрула край металната ограда в далечината, сме наистина в уединение. Няколко други пациенти са излезли на сутрешна разходка. Нико почти не ги забелязва.

— Кажи ми къде е тя — настоява, привел рамене напред. Без яке определено му е студено. Но не това е причината да изглежда толкова притеснен.

Последния път, когато бях тук — когато той започна да говори за нея — Нико избухна в сълзи.

— Трябва да говоря с нея! — изсъсква, като се обръща, за да застане лице в лице с мен, притиснал кожената книга до гърдите си. Не трепвам. И двамата знаем кой командва.

— Тя също иска да говори с теб — успокоявам го, а той оглежда парка, пътеката, всяка пейка наоколо. Всичките са празни. Проверява снега за стъпки. Няма. Той не е доволен. Независимо дали му харесва, или не, има нужда от мен.

— Нико, ако искаш да я видиш, ще трябва да ми кажеш онова, което знаеш.

— За баща ти? Не съм познавал баща ти.

— А за Маршъл?

Най-малко на петдесет метра пред нас пътеката свършва при празна пейка под черница с болнав вид, подпряна с няколко дървени кола. Както и преди, Нико оглежда снега за стъпки. Няма начин някой да може да вижда толкова надалеч.

Очите му се присвиват. Прегръща книгата си още по-силно.

— Виждам те, Клементин — прошепва.

— Нико, чакай…!

Но той вече е тръгнал.

— Клеми! — извиквам.

Тя подава глава иззад дървото, разбрала, че той идва.

Пред мен Нико е достатъчно съобразителен, за да не тича. Забелязал е охранителя в далечината, който е най-малко на едно футболно игрище разстояние. Аз бързам след него.

Клементин излиза иззад черницата и застава пред него.

Когато Нико успява най-после да я види добре, той се заковава на място. Устата му зяпва, а кожената книга се изплъзва от ръцете му и се приземява в снега с мокро тупване.

— Защо носиш перука? — пита той.

— За да не я познае някой — казвам, вдигам книгата и му я подавам.

Нико не я взема. Не поглежда към мен, не ми обръща внимание.

— Вярно ли е? — пита, все още вгледан в Клементин. — Или Бенджамин лъже?

— Вярно е. Така е — потвърждава Клементин и гласът й е изненадващо мек и успокояващ, сякаш се тревожи за него. Не знам защо съм толкова шокиран. Той все пак й е баща.

— Ето, май си замръзнал. Вземи това — добавя тя, сватя черния си вълнен шал и го подава на Нико.

Той не го взима и Клементин пристъпва още по-близо и го загръща около врата му. Връщам му книгата, като я пъхвам под мишницата му. За миг Нико просто остава неподвижен, загледан с недоумение в дъщеря си, сякаш иска да разчете израза на лицето й или я чака да каже нещо.

— Значи ти си избраникът? — изтърсва накрая.

— Моля? — пита тя.

— Избраникът. Онзи, който… Ти си, нали?

— Н-не съм сигурна, че разбирам — казва тя, явно объркана. — Онзи, който какво?

— Онзи, който ми изпрати това — казва той и вдига кожената книга. — Който ми изпрати съобщенията.

Клементин отстъпва половин стъпка назад. Баща й прави половин крачка напред.

— Кажи ми, Клементин — изрича Нико. — Ти ли си Рицаря?