Брад Мелцър
Петият убиец (21)

Глава 20

Шест дни по-рано

Ан Арбър, Мичиган

Понякога, когато стресът ставаше непоносим, Клементин си представяше — дори направо го усещаше — как закръгленият й рижав котарак изписва осморки около глезените й.

Правеше го и сега, докато се връщаше по магистралата. В скута й беше папката, която Палмиоти й бе дал, беше я отворила подпряна на волана.

На Клементин й се искаше да отбие встрани на магистралата и да спре, за да я прочете. Но мисълта, че Палмиоти или някой друг би могъл да я изненада… Разбираше, че трябва да почака.

Но не можеше. Беше чакала толкова дълго… цял живот, наистина. Така че, съсредоточена — благодарение на спокойствието, което й вдъхваше котаракът, — тя хвърляше крадешком бързи погледи на папката.

Беше й трудно да чете, особено при тази скорост — а имаше толкова много за преглеждане, от физически и психологически профили до документацията за службата на баща й. Продължи да надзърта в документите и се спря на първото нещо, което й се стори по-лесно да огледа.

Беше единичен розов лист. Най-отгоре се открояваше думата похвала.

Беше само писмо. По шрифта на пишещата машина изглеждаше като един от най-старите документи тук. Прегледа първия абзац като поглеждаше нагоре към пътя, а след това обратно към текста. Според писмото баща й — Нико Адриан — беше оказал ценна помощ при моделирането на бойни операции в Главния щаб.

Чу се силно трак-трак-трак, когато колата й се отклони вляво от своята лента и заподскача по светлоотразяващите кабари, ограждащи магистралата. Клементин вдигна поглед, изви волана и върна колата обратно на пътя.

Опита се да си поеме въздух, но в гърдите си… имаше чувството, че някой е бръкнал отдолу под ребрата й е натъпкал юмрука си в гърлото й.

Беше обикновено писмо. Похвала. От командващия офицер Браян Бърджис… „оказал ценна помощ“… Пишеше, че е направил нещо добро.

В скута й папката се килна надясно, листовете се пръснаха по седалката.

Вихрушката от емоции я свари неподготвена. Очите й се наляха със сълзи. Но онова, което чувстваше, не беше тъга. Нито облекчение. Стиснала здраво волана, Клементин почувства как юмрукът в гърлото й натежава, как потъва надолу в корема й. Беше гняв.

Направи рязко движение с крак и призракът на рижия котарак се изпари яко дим.

Палмиоти беше прав. Истинската причина да търси това досие… да рискува толкова много, за да се добере до него… бе, че така можеше да получи отговори за своя рак. За здравето си. За себе си. За своето бъдеще.

Но, когато видя тази похвала… когато видя какво пишеше за него…

Винаги й бяха казвали, че той е създание без никакви достойнства. Но това тук беше доказателство. Доказателство какъв би могъл да бъде. Или какъв е бил.

Доказателство, че Нико — баща й — не беше роден чудовище. Те го бяха превърнали в чудовище.