Брад Мелцър
Петият убиец (9)

Глава 8

— Когато влязохме… Мъжът с евтиния костюм — произнесе по-възрастният мъж, известен като Тот. — Каза ми, че трябва да се подпишем.

— Мислех, че е… Чакайте. Не е ли детектив?

Докато газеше през кишата по улица „Ейч“ и се насочваше към по-разчистените краища на парка „Лафайет“, агентът от Сикрет Сървис, Ей Джей Енис запазваше бавна и равномерна крачка, като дори не обърна особено внимание на коментара за „евтиния костюм“. Вместо това, както беше обучаван, оставаше съсредоточен върху непосредствения проблем и увеличи звука на малкия приемник, прибран в джоба на сакото му.

За Ей Джей се бе оказало съвсем просто да им пробута химикалката с предавателя. Всъщност беше откраднал идеята от един твърде усложнен криминален роман, прочетен преди няколко години, където смелият следовател направи същото.

В романа следователят реши случая и, естествено, се отправи към залеза. Но Ей Джей знаеше, че животът, особено неговият сегашен живот, съвсем не е толкова прост.

— По дяволите — промърмори той, като видя съобщението „Няма сигнал“ на приемника и прекара ръка по ниско подстриганата си руса коса. Вяха открили предавателя. Повечето хора никога не биха го намерили и това подсказваше на Ей Джей, че онези, които го предупреждаваха, са били прави. Бийчър и Тот не бяха новаци. Но пък и Ей Джей не беше.

Имаше си причина Ей Джей да бъде изпратен в църквата. Същата причина, поради която тъкмо Ей Джей придружаваше президента Орсън Уолъс до Кемп Дейвид и при неофициалното посещение в Охайо — изпит за лоялността му към президента. За щастие на Ей Джей, беше го издържал.

Не всичко беше късмет, разбира се. Като дете в Джонсън, Тенеси, Ей Джей Енис мечтаеше да бъде като Жак Кусто. Но когато баща му се разболя, а майка му се разори, мечтите на младия Ей Джей станаха далеч по-реалистични.

Не за дълго. След бизнес факултета в „Дюк“ и три еднообразни години като инвестиционен банкер, изследователят в него отново изплува, знаейки, че съществуват много по-вълнуващи неща от надпреварата за пари. Когато кандидатства за Сикрет Сървис, късметът нямаше нищо общо с това дали ще го назначат или повишат и колко бързо ще си проправи път до звеното за лична охрана на президента. Службата можеше да разпознае таланта, когато го видеше.

Онова, което не знаеха, беше, че преди тридесет години бащата на Ей Джей бе един от най-добрите приятели на президента Орсън Уолъс в юридическия факултет. Ей Джей никога не изтъкна връзката, нито се възползва от нея, но знаеше, че му носи късмет.

Тя донесе още по-голям късмет на най-добрия приятел на президента, д-р Стюарт Палмиоти, тъй като след погребението именно Ей Джей помогна на Палмиоти да създаде новата си самоличност.

Най-големият късметлия от всички?

Телефонът на Ей Джей завибрира в джоба му. Обаждането идваше от „Копирай при Кинг“ — копирен център в Мериленд, затворен преди поне две години. Може би дори три.

— Ей Джей слуша — каза той, когато вдигна.

От другата страна мълчаха.

— Ти беше прав за църквата — каза Ей Джей.

Нямаше отговор.

— И двамата са там. Видях го. Определено беше Бийчър — преди да последва още мълчание, Ей Джей добави: — Знам, че положението не е идеално, сър. Но това не означава, че е пълна катастрофа. Все още можем да…

Чу се изтракване. Президентът на САЩ беше затворил.

С трескави натискания Ей Джей набра друг номер.

Телефонът звънна веднъж… два пъти…

Палмиоти вдигна без дори да каже здрасти.

— Къде беше? — попита. — Имате ли нужда от мен там? Мога да стигна за…

— Не идвайте тук.

— Но аз мога…

На Ей Джей му се искаше да изкрещи. Но през последните няколко месеца бе разбрал какво е преживял Палмиоти, какво е пожертвал, за да опази тяхната тайна. С фалшивото погребение Палмиоти сега получаваше втори шанс. Така го виждаше той. Като шанс да оправи всичко.

Това не означаваше, че ще бъде лесно. Физическото възстановяване беше отнело повече време от очакваното, Клементин го бе простреляла право във врата. Освен това, имаше го и онзи инцидент, когато той попита дати може да се свърже с Лидия приятелката си — за да се сбогува истински с нея. Но Ей Джей знаеше какъв ставаше Палмиоти, когато се стигнеше до президента Уолъс. Палмиоти не просто обичаше Уолъс. Той се нуждаеше от него. Това беше най-точната дума. Нужда. А президентът пък се нуждаеше от него.

— Ние определено можем да се възползваме от вашата помощ. Той се нуждае от вашата помощ — каза Ей Джей като натърти силно върху думата той.

— И ще я има. Мога да оправя всичко — обеща Палмиоти.

— Казахте същото и преди седмица.

Палмиоти спря дотук.

— А в църквата — наистина ли е толкова зле?

— Достатъчно зле, че той да повика мен.

— Повикал е теб?

— Огледайте се наоколо, докторе — каза Ей Джей, застанал в южния край на парка „Лафайет“, обърнат с гръб към високите мраморни колони на Белия дом, с лице към камбанарията на църквата „Свети Йоан“. — Имате ли някаква представа какво отприщихте?